околността.
— Джон, трябва да ти благодаря. Никога досега не бях яздил. Чудесно е — каза той искрено.
— Това е Природата, човече. Така е трябвало да бъдат нещата винаги.
— Значи така американците са колонизирали Запада?
Килгор кимна.
— Аха. Някога тук е било пълно с бизони, две или три огромни стада, докъдето ти стигат очите… Ловците ги избили, избили всички за някакви си десетина години, като използвали главно пушки за бизони „Шарп“ с единична стрелба. Избивали ги заради кожата, за да правят одеяла и други такива неща, заради месото… понякога ги избивали само заради езиците. Избивали ги така, както Хитлер е избивал евреите. — Килгор поклати глава. — Едно от най-големите престъпления, вършени някога в Америка, Дмитрий, трепели ги просто защото били на пътя им. Но сега ще се върнат — добави той, замисляйки се колко ли време щеше да е необходимо за това. Петдесет години — той щеше да има сериозна възможност да го види. Може би сто години? Щяха да оставят вълците и стръвниците гризли също да се върнат, но хищниците щяха да се възстановят по-бавно. Те не раждат толкова бързо и много, колкото тревопасните животни. Искаше му се отново да види прерията такава, каквато е била някога. Също като повечето членове на Проекта — някои от тях искаха да живеят в „типи“, както са го правили индианците. Но това, помисли си той, беше малко крайно — политически идеи, изместващи здравия разум.
— Ей, Джон! — извика нечий глас на неколкостотин метра от тях. Двамата мъже се извърнаха и видяха трета фигура, спуснала се в галоп към тях. След около минута лицето на ездача вече можеше да се разпознае.
— Кърк! Кога пристигна?
— Долетях снощи — отвърна Маклийн, спря коня си и се ръкува с Килгор. — А ти?
— Миналата седмица, с персонала в Бингъмтън. Приключихме онази операция и решихме, че е време да вдигаме багажа.
— Всички ли? — запита Маклийн по начин, който привлече вниманието на Попов. Кои всички?
— Аха — отвърна бодро Килгор.
— Графикът изпълни ли се? — попита след това Маклийн, забравил онова, което го беше притеснило преди малко.
— Почти съвършено според предвижданията. Е, на последните помогнахме малко.
— О! — Маклийн сведе поглед за секунда, почувствал се за малко кофти заради момичетата, които беше отвлякъл. Но само за малко. — Значи всичко се придвижва?
— Да, Кърк. Олимпийските игри започват вдругиден и тогава…
— Да. Тогава всичко започва наистина.
— Здравейте — обади се след секунда Попов.
Като че ли Килгор беше забравил за присъствието му.
— О, извинявай, Дмитрий. Кърк, това е Дмитрий Попов. Джон го изпрати при нас преди няколко дни.
— Здрасти, Дмитрий. — Ръкуваха се. — Руснак? — попита Маклийн.
— Да. — Кимване. — Работих пряко за доктор Брайтлинг. А ти?
— Аз съм една нищожна брънка от Проекта — призна Маклийн.
— Кърк е биохимик и инженер-еколог — обясни Килгор. — Освен това е с приятна външност и затова трябваше да свърши някои малки неща за нас — подразни го той. — Но това вече свърши. Е, какво те подкара насам толкова бързо, Кърк?
— Помниш ли Мери Банистър?
— Да, и какво с нея?
— ФБР ме питаха дали я познавам. Оплаках се на Хенриксен и той реши да ме пратят малко преждевременно. Разбирам, че тя е…
Килгор кимна равнодушно.
— Да, миналата седмица.
— Значи „А“ действа?
— Да, действа. Също и „Б“.
— Това е добре. Вече ми биха „Б“.
Попов се сети за инжекцията, която му удари самият Килгор. На шишенцето имаше етикет с главно „Б“, нали така? А каква беше тази работа с ФБР? Тези двамата си говореха открито, но на него му звучеше като чужд език — не, по-скоро беше език на вътрешни хора, използващи вътрешни думи и фрази от занаята, като при инженерите и лекарите, е, както и при офицерите от разузнаването, впрочем. Част от занаята на Попов беше да запомня всичко, което говорят около него, колкото и да е далече от разбирането му, затова сега попиваше думите им, въпреки неутралната си физиономия.
Килгор отново подкара коня си.
— За първи път ли излизаш навън, Кърк?
— За първи път на кон от месеци. Бях се разбрал с един познат в Ню Йорк Сити, но така и не ми остана време да го направя. Краката и задникът ми ще са схванати утре, Джон — засмя се биоинженерът.
— Да, но да са схванати е хубаво. — Килгор също се засмя.
В Бингъмтън той имаше кон и се надяваше, че семейството, което се грижеше за него, щеше да го пусне на свобода, когато дойдеше времето, за да може Сторми да се храни сам… но пък Сторми беше скопец и следователно нямаше никакво отношение към околния свят, освен като консуматор на трева. Колко лошо. Беше чудесен ездитен кон.
Маклийн се изправи на стремената си и се огледа наоколо. Можеше да се обърне назад и да погледне към сградите на Проекта, но напред се виждаше само равната прерия. Някой ден трябваше да изгорят всички тези къщи и фермерски пристройки. Само разваляха гледката.
— Погледни натам, Джон — каза той и посочи към някакви дупки в земята.
— Какво е това? — попита Попов.
— Прерийни кучета — каза Килгор и забави хода на коня си. — Диви гризачи, копаят дупки и си правят цели подземни градове, наричат ги градове на прерийните кучета. Ако някой кон стъпи в такава дупка, лошо му се пише. Но ако вървят бавно, избягват дупките.
— Гризачи ли? Защо не се справите с тях? Да ги застреляте, да ги отровите? Ако могат да наранят кон, тогава…
— Дмитрий, те са част от Природата! Това място е тяхно, дори повече, отколкото наше — обясни Маклийн.
— Но един кон е… — „Скъп“ — помисли си той, когато докторът го прекъсна.
— Конят всъщност не е част от Природата. Той е питомно животно — продължи Килгор. — Аз също ги обичам, но строго казано, те също не принадлежат към естествената среда.
— Ястребите и соколите ще се върнат и ще установят контрол над прерийните кучета — каза Маклийн. — Няма да има повече фермери, които да ги избиват. Човече, колко обичам да ги гледам как работят.
— Наистина. Те са интелигентната бомба на самата природа — съгласи се Килгор. — Това е било истински кралски спорт — да научиш сокола да каца на ръката ти и да се превърне в твоя юмрук. Един ден аз самият ще се занимавам с това, много обичам соколите.
— Особено белите, нали? Да, благородни птици — отбеляза Маклийн.
„Те смятат, че цялата тази околност ще се промени много за няколко години“ — помисли си Попов. Но какво би могло да предизвика чак такава промяна?
— Е, кажете ми — попита руснакът — как ще изглежда всичко това след няколко години?
— Много по-добре — каза Килгор. — Бизоните ще се върнат. Може да се наложи дори да ги държим настрана от пшеницата си.
— Ще ги пасем с хамърите? — изрази гласно недоумението си Маклийн.
— Или с хеликоптери, може би — разсъди лекарят. — Имаме няколко, за да започнат популациите. Марк Холц разправя, че ще прескочи до Йелоустоун да хване няколко, които да докара тук, за да помогнат за разрастването на стадото. Познаваш ли Марк?
Маклийн поклати глава.
