прочие бяха тези хора…
…и какво правеха касетите им в неговата хотелска стая? Друиди. Думата отново сама изплува в съзнанието му. Принасящи девици в жертва, поклонници на дърветата… за последното бяха дошли на странно място. Из покритите с жита равнини на западен Канзас можеха да се намерят твърде малко ценни дървета.
Друиди? Поклонници на природата? Той остави лентата да се пренавие и прегледа някои от списанията, като намери едно, издавано от същата група, „Земята първо“.
Що за име беше това? Земята първо — първо пред кое? Статиите им крещяха от гняв по повод на всевъзможни насилия над планетата. Е, откритият рудодобив беше гадно нещо, нямаше как да не се признае. Планетата е красива и е добре да се пази. Той лично обичаше красотата на зеления лес не по- малко от всеки друг човек, а същото беше в сила и за червените скали по голите планински ридове. Ако наистина имаше Бог, то той беше великолепен художник, но… чакай-чакай, това пък какво беше?
Човечеството, се твърдеше във втората статия, се е оказало паразитен вид на повърхността на планетата, който по-скоро я унищожава, отколкото я подхранва. Хората са избили многобройни животински и растителни видове и с това си деяние са зачеркнали правото си да бъдат тук… прочете той в полемиката.
Е, това вече беше формена глупост! Нима една газела, озовала се пред нападащия лъв, призовава полицията или се обажда на адвоката си да пледира за правото й да остане жива? Нима сьомгата, плуваща срещу течението, за да хвърли хайвера си, протестира срещу челюстите на мечката, измъкнала я от водата, за да задоволи нуждите си? Нима една крава е равна на един човек? В очите на кого?
В Съветския съюз съществуваше почти религиозно убеждение, че американците, въпреки цялото си богатство, са побъркани, некултурни и непредсказуеми хора. Че са алчни, крадат богатството на други и експлоатират хората заради алчните си егоистични цели. Беше осъзнал цялата лъжа на тази пропаганда още при първото си полево назначение зад граница, но също така беше разбрал, че и западноевропейците смятат американците за малко смахнати, и ако тази група, „Земята първо“, беше представителна за Америка, то те определено имаха право. Но във Великобритания също имаше хора, които пръскаха със спрей хора, носещи кожени палта. Норката имала право да живее, казваха те. Норката? Някакъв си пор с ценна кожа! И този пор имал право на живот? По чий закон?
Същата тази сутрин те бяха възразили на предложението му да избият… как им викаха? Прерийни кучета, копаещи тунели плъхове, чиито дупки можеха да счупят краката на конете, които яздеха… но какво точно бяха казали? Че това място било тяхно, а не на конете и хората? Откъде тази жалост към един плъх? Благородните животни, соколите и мечките, елените и онези странни на вид антилопи, те добре, те бяха красиви, но плъхове? Подобни разговори беше имал с Брайтлинг и Хенриксен, които също така изглеждаха необичайно влюбени в разните неща, които живееха и пълзяха на открито. Той се зачуди какво ли е отношението им към комарите и хапещите мравки.
Дали тези друидски дивотии не бяха ключът към големия му въпрос? Попов се замисли над това и реши, че му е нужно известно образование, поне за да се увери, че не се е озовал сред начинанията на един луд… не луд, а просто масов убиец?… Тази мисъл не беше никак успокояваща.
— Е, как беше пътуването?
— Горе-долу както очаквах, цял шибан ден, напъхан в 747 — изпъшка Динг в телефона.
— Хайде сега, поне бяхте първа класа — подхвърли Кларк.
— Страхотно. Другия път отстъпвам това удоволствие на теб, Джон. Как са Паци и Джей Си? — попита Чавес, връщайки се към по-съществените за него неща.
— Чудесно. Знаеш ли, да си дядо не било чак толкова лошо. — Кларк можеше да добави, че все още не беше сменил и една пелена. Санди беше обсебила безскрупулно всички шетни около „бебенцето“, позволявайки на мъжа си само да държи малкото типче. Той предполагаше, че подобни инстикти са силни у жените, и не искаше да бърка в паницата на самодоволството й. — Той е един малък хубавец, Доминго. Добре си се справил, хлапако.
— Благодаря, татенце — последва ироничният отговор от шестнайсет хиляди километра разстояние. — А Паци?
— Добре е, но не може да се наспи както трябва. Джей Си спи по три часа и я буди. Но докато се върнеш, това ще се промени. Искаш ли да се чуеш с нея?
— Ти как смяташ, мистър К?
— Добре, задръж така. Паци! — извика той. — Доминго е.
— Здрасти, скъпа — каза Чавес в хотелската си стая.
— Как си, Динг? Как беше полетът?
— Дълъг, но няма значение — излъга той. Човек не показва слабостта си пред собствената си жена. — Отнасят се с нас много добре, но тук е доста горещо. Бях забравил какво значи да е горещо.
— Ще бъдеш ли там за откриването?
— О, да, Паци, всички получихме пропуски като сътрудници на охраната, голям жест от страна на австралийците. Как е Джей Си?
— Чудесно — последва неизбежният отговор. — Той е толкова красив! И не плаче много. Знаеш ли, просто е чудесно, че го имаме.
— Спиш ли добре, мила?
— Ами, поспивам по някой друг час. Няма значение. При дежурствата беше много по-лошо.
— Е, оставяй на майка ти да ти помага все пак, нали?
— Тя ми помага — увери Паци съпруга си.
— Окей, трябва да поговоря още малко с баща ти… по работа. Обичам те, мила.
— И аз, Динг.
— Доминго, мисля, че като зет си добър, но и като съпруг и баща сигурно те бива — каза мъжкият глас три секунди по-късно. — Никога не съм виждал Патриша толкова да се усмихва.
— Благодаря, татенце — отвърна Чавес и погледна британския си часовник. Там беше малко след седем заранта, докато в Сидни вече минаваше четири. Изключително зноен следобед.
— Окей, как вървят работите там? — попита Кларк.
— Добре — каза Чавес на ДЪГА Шест. — Връзката ни е един полковник, Франк Уилкерсън. Солиден боец. Хората му са много добри — добре тренирани, уверени, приятни и отворени. Отношенията им с полицията са чудесни. Планът им за реагиране ми се струва добър — накратко, Джон, те имат толкова нужда от нас, колкото от няколкото кенгурата, които видях днес заранта, когато прелетяхме над околностите.
— По дяволите, какво толкова, просто се наслаждавайте на игрите. — Колкото и да беше ядосан Чавес, той и хората му все пак бяха получили десетина дни безплатна ваканция, помисли си Кларк, и това не беше съвсем като затворническа присъда.
— Пълна загуба на време, Джон — каза Чавес.
— Мдаа. Добре де, човек никога не знае, нали, Доминго?
— Предполагам — трябваше да се съгласи Чавес. Те вече бяха изкарали няколко месеца, доказващи, че човек наистина никога не знае.
— Хората ти добре ли са?
— Да, отнасят се с нас много мило. Добри хотелски стаи, достатъчно близо, за да ходим до стадиона пеша, въпреки че ни карат дотам със служебни коли. Така че сме нещо като платени туристи.
— Да. Както казах, Динг, просто се наслаждавайте на игрите.
— Как се оправя Питър?
— Възстановява се добре, но ще бъде извън играта поне още месец — месец и половина. Докторите тук ги бива. Краката на Чин са си таковали таковата. Смятай два и половина месеца за него, докато се върне.
— Сигурно е бесен.
— О, и още как.
— К’во става с нашите пленници?
— В момента полицията ги разпитва — отговори Кларк. — Чуваме все повече неща за руския ни
