които се блъскаха в мозъка му. Руският национален отбор, съвсем естествено любимият му, се справяше добре, въпреки че австралийците се представяха чудесно като домакини, особено в плуването, което, изглежда, беше националната им страст. Проблемът беше в голямата разлика в часовите пояси. Когато Попов наблюдаваше преките предавания на състезанията, в Канзас часът беше безбожен, заради което понякога беше с подути очи по време на сутрешната езда с Маклийн и Килгор — компанията на тези двамата също се беше превърнала в приятна възможност за сутрешно разсейване.
Тази сутрин беше като предишните десет, с прохладен ветрец откъм запад, издигащото се слънце хвърляше странна, но красива светлина върху люлеещите се жита и треви. Бътърмилк вече го познаваше и го възнаграждаваше със странни прояви на симпатия, на които той отговаряше с по някоя бучка захар или пък, както този път, с ябълка, взета от бюфета за закуска, която кобилата изхрупа бързо от ръката му. Беше се научил да оседлава сам коня си, което сега направи доста бързо и поведе Бътърмилк навън, за да се присъедини към другите двама в сутрешната обиколка.
— Добрутро, Дмитрий — поздрави го Маклийн.
— Добро утро, Кърк — отвърна учтиво Попов. След няколко минути те вече яздеха, този път на юг, към едно от житните полета, с доста по-голяма скорост от първия път.
— Е, разкажи все пак какво е да си агент от разузнаването — подкани го Килгор.
— Всъщност нас ни наричаха служители от разузнаването — отвърна Попов, за да поправи първото погрешно впечатление, внушено от Холивуд. — Честно казано, това е доста отегчителна работа. Повечето ти време минава в очакване на някоя среща или в попълване на документи, които трябва да представиш в щаба или в своята резидентура. Има известен риск — но най-много да те арестуват, не и да те застрелят. Напоследък това е един цивилизован бизнес. Пленените разузнавателни служители биват разменяни, обикновено след кратък срок затвор. На мен никога не ми се е случвало, разбира се. Бях добре обучен. „Р1 с късмет“ — помисли си той, но го премълча.
— Значи никакви джеймсбондовски работи, не си убивал никого, никакви такива неща? — попита Кърк Маклийн.
— Не, за Бога — отвърна със смях Попов. — Има си други, които вършат тази работа вместо теб, сурогати, когато се наложи, разбира се. А това е доста рядко.
— Колко рядко?
— Днес ли? Почти никога, като си помисля. В КГБ нашата работа беше да събираме информация и да я предаваме нагоре за правителството — по-скоро като репортери, като вашата Асошиейтед Прес, отколкото нещо друго. И по-голямата част от информацията, която събирахме, беше от открити източници: вестници, списания, телевизия. Вашата Си Ен Ен е може би най-добрият, най-използван източник на информация в света.
— Но що за информация всъщност събираше?
— Главно дипломатическо и политическо разузнаване. Мъчех се да анализирам намерения. Други се занимаваха с техническо разузнаване — колко бързо лети един самолет или каква е дългобойността на едно оръдие — но това никога не е било моята специалност, нали разбирате. Моят профил беше това, което тук наричате човек за работа с хора. Срещах се с различни хора, за да им донасям съобщения и други подобни, след което връщах отговорите им до моята резидентура.
— Какви хора?
Попов се замисли докъде може да си позволи да им каже, и реши да каже истината:
— Терористи, така бихте ги нарекли вие.
— О? Като кои например?
— Главно в Европа, но също така и в Близкия изток. Имам езикови умения и мога лесно да установявам контакт с хора от различни страни.
— Трудно ли беше? — попита доктор Килгор.
— Не бих казал. Изповядвахме сходни политически възгледи и моята страна ги осигуряваше с оръжия, обучение и достъп до някои центрове в Източния блок. Бях повече като туристически агент, отколкото нещо друго, и понякога се налагаше да им препоръчвам обекти, които да нападат — като отплата за нашата помощ, нали разбирате.
— Давахте ли им пари? — попита Маклийн.
— Да, но не много. Валутните резерви на Съветския съюз винаги са били ограничени и ние никога не плащахме на агентите си много. Аз поне не съм — каза Попов.
— Значи си изпращал терористи със задача да убиват хора? — Този път въпросът дойде от страна на Килгор.
Попов кимна.
— Да. Често работата ми се изразяваше в това. Тъкмо затова — добави той — ме нае доктор Брайтлинг.
— О? — възкликна Маклийн.
Дмитрий отново се зачуди докъде би могъл да си позволи да им се разкрие.
— Да, той ме помоли да свърша подобни неща за „Хоризонт“.
— Ти ли беше човекът, който разбърка блатото в Европа?
— Установих връзка с някои хора и им дадох препоръки, които те изпълниха, да, и следователно, да, на ръцете ми наистина има малко кръв от втора ръка, предполагам, но човек не бива да взима такива неща прекалено на сериозно, нали? Това просто е бизнес и беше моят бизнес доста време.
— Какво пък, добра работа си свършил, Дмитрий. Затова си тук — каза му Маклийн. — Джон е много лоялен към своите хора. Трябва да си се справил добре.
Попов сви рамене.
— Сигурно. Той така и не ми каза защо иска да се свършат тези неща, но разбирам, че е било, за да помогне на приятеля си Хенриксен да получи консултативния договор за Олимпиадата в Сидни, която сега следя по телевизията.
— Точно така — потвърди Килгор. — Това беше много важно за нас. „Погледай я — помисли си епидемиологът. — Бездруго ще е последната.“
— Но защо?
Те се поколебаха пред прекия отговор и се спогледаха. После Килгор заговори:
— Дмитрий, какво мислиш за околната среда?
— В какъв смисъл? Тук, на открито? Красиво е. Вие ме научихте на много с тези утринни разходки с конете, приятели — отговори руснакът, подбирайки внимателно думите си. — Небето и въздухът, и тези красиви нивя с трева и жито. Никога досега не си бях давал сметка колко красив може да бъде светът. Предполагам е затова, защото съм отраснал в Москва. — Който между другото беше отвратително мръсен град, но те не знаеха това.
— Мдаа, е, не навсякъде е така.
— Знам това, Джон. В Русия… е, там държавата изобщо не се грижеше за природата, както вие, американците. Те почти избиха целия живот в Каспийско море — откъдето идва черният хайвер — с химическо отравяне. А има един район, малко източно от Урал, който първоначалните ни ядрени опити превърнаха в пустош. Не съм бил там, но съм чувал. Знаците по магистралата там указват да караш много бързо, за да преминеш колкото може по-бързо през опасната радиационна зона.
— Да, ако не внимаваме, можем просто да унищожим цялата планета — отбеляза Маклийн.
— Това би било престъпление, като на хитлеристите — отвърна Попов.
— Какво ти е отношението към убиването на хора, Дмитрий? — попита Килгор.
— Зависи кои са те. Има много хора, които заслужават да умрат по една или друга причина. Но западната култура поддържа странния възглед, че отнемането на живот едва ли не винаги е грешно — вие, американците, не искате дори да убивате престъпниците си, убийци и други подобни. Това го намирам за много странно.
— А какво ще кажеш за престъплението срещу Природата? — каза Килгор, загледан в далечината.
— Не разбрах.
— Ами, неща, които унищожават цялата планета, избиването на цели животински видове, замърсяването на сушата и морето. Какво би казал за това?
— Кърк, това също е варварски акт и той би трябвало да се наказва сурово. Но как идентифицирате
