престъпниците? Дали е индустриалецът, който нарежда и печели от това? Или работникът, който си получава заплатата и прави каквото му се каже?
— Какво бяха казали в Нюрнберг? — попита Килгор.
— Съдът за военни престъпления, имаш предвид? Там беше решено, че изпълнението на заповеди не е оправдание. — Не беше възгледът, към който го бяха приучили да се придържа в Академията на КГБ. Там им повтаряха, че „Държавата винаги е права“.
— Точно така — съгласи се епидемиологът. — Но знаеш ли, никой не осъди Хари Труман затова, че бомбардира Хирошима.
„Защото той спечели, глупак такъв“ — помисли си Попов, но го премълча.
— Питаш ме дали това е било престъпление? Не, не е било, защото то сложи край на по-голямо престъпление, и жертването на онези хора беше необходимо, за да се спаси мирът.
— Какво ще кажеш за спасяването на планетата?
— Не разбирам.
— Ако планетата умира, какво би трябвало да се направи… какво би било редното да се направи, за да се спаси?
Тази дискусия съдържаше всичката идеологическа и философска чистота на дискусия в час по марксическа диалектика в Московския държавен университет — и бе също толкова приложима към реалния свят. Да се унищожи цялата планета? Това просто е невъзможно. Една глобална ядрена война, да, може би това би имало такъв ефект, но това повече не беше възможно. Светът се беше променил и тъкмо Америка имаше основната заслуга за тази промяна. Нима тези двама друиди не разбираха чудото на този факт? Неведнъж светът се беше изправял на прага на пускането на ядрените оръжия, но днес това се беше превърнало в част от миналото.
— Никога не съм обмислял този въпрос, приятели.
— Ние сме — реагира Маклийн. — Дмитрий, в момента има хора и сили, които лесно могат да унищожат всичко тук. Някой трябва да сложи край на всичко това, но как би могло да се направи?
— Нямате предвид чисто политически действия, нали? — отбеляза бившият „призрак“ от КГБ.
— Не, твърде късно е за това, а и все едно, твърде малко хора биха се вслушали. — Килгор извърна коня си надясно и двамата го последваха. — Опасявам се, че трябва да се приложат по-драстични мерки.
— Какво значи това? Да се избие цялото световно население? — попита Дмитрий Аркадиевич с прикрит хумор.
Но отговорът на този риторичен въпрос беше еднаквият поглед в двата чифта очи срещу него. Погледите им този път не смразиха кръвта му, но накараха мозъкът му да се задвижи в нова и неочаквана посока. Тези тук бяха фашисти. Още по-лошо, фашисти с етика, в която дълбоко вярваха. Но дали бяха готови да предприемат действия в съгласие със своите убеждения? Би ли могъл изобщо някой да предприеме такова действие? Дори и най-лошите сталинисти… не, дори и те не бяха луди, а просто политически романтици.
Точно в този момент далечният шум от самолет наруши утринната тишина. Един от въздушния флот „Гълфстрийм“ на „Хоризонт“ се издигна от пистата на комплекса, извиси се и после зави надясно, поемайки на изток — към Ню Йорк, вероятно, за да докара нови хора. Комплексът вече беше запълнен 80 процента. Скоростта на пристигане беше понамаляла, но въпреки това продължаваха да се стичат хора, главно с личните си автомобили. Столовата вече беше почти пълна по обяд и на вечеря и светлините грееха до късно в лабораториите и други работни помещения. Но с какво се занимаваха всички тези хора?
Корпорация „Хоризонт“, припомни си Попов, беше компания, работеща в областта на напредналите биотехнологии, специализирана в лекарства и методи за лечение. Килгор беше лекар, а Маклийн беше инженер, специализиращ в проблеми на околната среда. И двамата бяха друиди, и двамата бяха поклонници на природата, новия вид езичество, ширещ се напоследък на Запад. Джон Брайтлинг, изглежда, беше от същата порода, ако се съдеше по онзи разговор в Ню Йорк. Значи това беше етосът на тези хора и на тяхната компания. Дмитрий се замисли за печатните материали, които беше разгледал в стаята си. Хората били паразитен вид, който нанасял повече щети, отколкото добро на земята, а тези тук двамата току-що бяха говорили за осъждането на вредните хора на смърт — от което ставаше ясно, че смятаха всички за вредни. Какво се канеха да направят, да избият всички? Идиотщини. Вратата, отвеждаща го към отговора, се беше открехнала още повече. Мозъкът му се придвижваше напред по-бързо от галопа на Бътърмилк, но все още недостатъчно бързо.
Няколко минути продължиха да яздят мълчаливо. После някаква сянка прекоси земята и Попов вдигна очи.
— Какво е това?
— Червеноопашат сокол — отвърна Маклийн, след като погледна. — Кръжи и си търси закуска.
Пред очите им грабливата птица се издигна на около сто и петдесет метра, после разпери широко криле, за да яхне въздушните течения, с глава надолу, оглеждайки с невероятно острия си поглед земята под себе си за някой непредпазлив гризач. По мълчаливо съгласие тримата мъже дръпнаха юздите на конете си и се спряха, за да погледат. Минаха няколко минути, след което гледката стана едновременно красива и ужасна. Соколът сви криле и рязко полетя надолу, плесна, за да увеличи ускорението си като пернат куршум, после разпери отново криле, с човка нагоре, протягайки жълтите си нокти, които да посрещнат земята…
— Да! — изрева възторжено Маклийн.
Като дете, ритащо в мравуняк, соколът използва ноктите си, за да убие своята плячка, извивайки и кършейки я, след което, стиснал отпуснатото телце на подземния полски плъх, плесна мъчително с криле и се понесе към небето, потегляйки на север, към своето гнездо или дом, или както там ще го наречеш, помисли си Попов. Прерийното куче, което беше убил, нямаше никакъв шанс, реши Дмитрий, но в природата е така, както и сред хората. Никой войник в никое сражение не дава доброволно шанс на противника си. Не е нито безопасно, нито умно да го прави човек. Удряш с цялата си сила и гняв, и с колкото се може по-малко предупреждение, за да отнемеш живота му колкото може по-бързо и по-лесно — и по-безопасно, — и ако му е липсвал достатъчно ум да се защити ефикасно, е, това си е негов проблем, не твой. В случая със сокола, той се беше понесъл отгоре и откъм залез слънце, дори и сянката му не можеше да предупреди прерийното куче, клекнало пред входа на дома си, и естествено то беше убито без жалост. Соколът трябваше да яде. Може би си имаше малки, които трябваше да нахрани, или просто ловуваше, за да задоволи своите нужди. Така или иначе, прерийното куче беше увиснало отпуснато в ноктите му, като празна кафява торбичка, която скоро щеше да бъде разкъсана и изядена от убиеца си.
— По дяволите, обичам тази гледка — каза Маклийн.
— Жестоко е, но е красиво — каза Попов.
— Майката Природа е такава, приятелю. Жестока, но красива. — Килгор изгледа как соколът се скри в далечината. — Такова нещо си струва да види човек.
— Трябва да хвана един и да го обуча — обяви Маклийн. — Да го науча да убива, тръгвайки от юмрука ми.
— Прерийните кучета не са ли заплашени?
— Не, по никой начин — отговори Килгор. — Хищниците могат да контролират техните количества, но никога няма да ги унищожат напълно. Природата поддържа равновесие.
— Как хората се вместват в това равновесие? — попита Попов.
— Не се вместват — отвърна му Кърк Маклийн. — Те просто го прецакват, понеже са твърде тъпи, за да разберат кое работи и кое не. И не им пука за вредите, които нанасят. Но това е техен проблем.
— И кое е решението? — попита Попов.
Килгор се извърна и го погледна право в очите.
— Как кое, ние.
— Ед, той сигурно е използвал това прикриващо име дълго време — възрази Кларк. — Типовете от ИРА не са го виждали от години, но това е името, с което са го знаели.
— Логично — наложи се да признае Ед Фоли по телефона. — Значи ти наистина държиш да говориш с него?
— Е, не че е кой знае какво, Ед. Нищо особено, само дето пусна хора да убият жена ми, дъщеря ми и внука ми, нали? И те наистина убиха двама от моите хора. Сега имам ли разрешение да се свържа с него,
