западните им колеги, но техническите различия обикновено се губеха за човешките ползватели, чиито умове работят на по-бавна скорост дори и от най-примитивния компютър. Головко се беше научил да я използва, защото не обичаше винаги други хора да вършат нещата заради него и след минута получи пълен екран с данни под прикриващото име.
ПОПОВ, ДМИТРИЙ АРКАДИЕВИЧ, гласеше екранът, и изреждаше служебния му номер, рождената дата и датата на назначаване на работа. Беше уволнен като полковник приблизително по време на първото голямо съкращение, което беше свило щата на КГБ почти с една трета. Добри оценки от неговите началници, забеляза Головко, но Попов се беше специализирал в област, към която агенцията вече не проявяваше голям интерес. Буквално всички от този отдел бяха пенсионирани в страна, където пенсиите им можеха да нахранят човек за не повече от пет дена в месеца. Е, той лично не можеше да направи нищо по въпроса, каза си Головко. Достатъчно трудно беше да измъква суми от Думата, колкото да поддържа съществуването на сведената до минимум агенция, въпреки факта, че омаломощената държава се нуждаеше от нея повече от всякога… а този Кларк беше изпълнил две задачи, които бяха облагодетелствали неговата държава, припомни си Головко — в добавка, разбира се, към предишните му дейности, причинили немалка вреда на Съветския съюз… но от друга страна, тези дейности бяха помогнали самият той да се издигне до поста председател на своята агенция.
Да, трябваше да му помогне. Това можеше да се окаже добра сделка, която можеше да използва за по-късни искания за услуги от страна на американците. Нещо повече, Кларк винаги се беше държал с него като човек, който държи на честта, припомни си Сергей, и за него беше леко обезпокоителен фактът, че бивш офицер на КГБ е помогнал да бъде нападнато неговото семейство — нападенията над цивилни бяха забранени в разузнавателния бизнес. О, от време на време жената на някой служител от ЦРУ можеше да бъде посплашена в старите времена на Студената война между Изтока и Запада, но чак сериозни наранявания? Никога. Освен че беше некультурно, такова действие би предизвикало вендети, които само биха затруднили провеждането на истинската работа — събирането на информация. От 50-те години насам разузнавателният бизнес се беше превърнал в цивилизована и предсказуема дейност. Предсказуемостта беше единственото, което руснаците искаха да видят у Запада, и тези чувства бяха взаимни. Кларк беше предсказуем.
След като взе решението си, Головко разпечата информацията от екрана.
— Е? — обърна се Кларк към Бил Тоуни.
— Швейцарците са малко бавни. Оказва се, че номерът на сметката, който ни даде Грейди, е бил съвсем истински…
— Бил? — възкликна Джон, мислейки си, че би трябвало да му поднасят лошите новини с „обаче“ в началото.
— Всъщност тя все още е активна сметка. Била е открита с около шест милиона щатски долара депозит, после неколкостотин хиляди били изтеглени — а след това, в самия ден на нападението над болницата, били изтеглени всички, с изключение на сто хиляди, и прехвърлени някъде другаде, на друга сметка в друга банка.
— Къде?
— Заявяват, че не могат да ни кажат.
— О, добре тогава, кажи на шибания им министър на правосъдието, че следващия път, когато ни потърси за помощ, ще оставим шибаните терористи да избият съгражданите му! — изръмжа Кларк.
— Но те си имат закони, Джон — подчерта Тоуни. — Ако този тип е използвал адвокат за извършване на трансфера? Тук се прилага привилегията адвокат-клиент и никоя страна не може да прескача тази бариера. Швейцарците наистина имат закони, които третират фондове, за които се смята, че са открити по криминален способ, но ние нямаме доказателство за това, нали? Предполагам, че бихме могли да се доберем до нещо, което да ни помогне да заобиколим закона, но това ще ни отнеме време, старче.
— По дяволите — изсумтя Кларк. После се замисли за секунда. — Руснакът?
Тоуни кимна в съгласие.
— Да, това изглежда логично, нали? Той им е уредил шифрованата сметка и след като са били отстранени, все още е разполагал с достъп до сметката, нали?
— Мамка му, той ги урежда и после ги прибира.
— Точно — отбеляза Тоуни. — Грейди спомена в болницата за шест милиона и швейцарците потвърждават тази сума. Трябват му неколкостотин хиляди да закупи камионите и другите превозни средства, които използваха — имаме докладите за това от полицейските разследвания — и останалата част от сумата я е оставил на място, а после руснакът е решил, че сумата повече няма да им трябва. Всъщност защо не? — попита офицерът от разузнаването. — Руснаците наистина са пословично алчни хора, нали знаеш?
— Руснакът им е дал, руснакът им е взел. Той им е дал и информацията за нас, сигурен съм.
— Не бих спорил по това, Джон — съгласи се Тоуни.
— Окей, дай да се върнем малко назад — предложи Джон, прибирайки засега яда си в клетката. — Значи появява се този руснак, дава им информацията за нас, осигурява средствата за операцията отнякъде — адски сигурно е, че не от Русия, защото, „А“, те нямат никаква причина да организират тази операция, и „Б“, те не разполагат с толкова много пари, за да ги подхвърлят тук и там. Въпрос номер едно: откъде тези пари…
— И дрогата, Джон. Не забравяй това.
— Окей, и дрогата… откъде идват те?
— По-лесно е да се проследи наркотикът, може би. „Гарда“ казват, че кокаинът бил медицинско качество, което означава, че той наистина произлиза от лекарствена фирма. Кокаинът се контролира строго във всяка страна по света. Пет килограма са голямо количество, достатъчно за да се напълни един средно голям куфар — плътността на кокаина е приблизително като на тютюна. Така че обемът на товара трябва да е бил колкото на пет кила цигари. Да речем, с размерите на голям куфар. Това е адски голямо количество, Джон, и би трябвало да е оставило следа в нечий контролиран и охраняван склад, където и да се намира той.
— Мислиш ли, че всичко това произлиза от Америка? — попита Кларк.
— Като начало, да. Най-големите фармацевтични предприятия в света се намират там и тук, в Британия. Мога да накарам моите колеги да започнат да проверяват разните „Дистилърс“, „Лимитид“ и други от сорта. Очаквам вашата АКЛ44 да се опита да направи същото.
— Ще се обадя на ФБР — заяви веднага Кларк. — И така, Бил, какво всъщност знаем?
— Ще приемем, че Грейди и О’Нийл са ни казали истината за този тип Серов. Имаме един бивш — най- вероятно бивш — офицер от КГБ, който е инспирирал нападението в Херефорд. По същество той ги е наел, като наемни войници, срещу заплащане в брой и в наркотик. След като нападението се провали, той просто е конфискувал парите за собствени цели, и по този въпрос допускам, че ги е задържал за себе си. Руснаците не биха разполагали с такива частни средства — е, допускам, че биха могли да имат, в средите на руската мафия, всички онези бивши момчета на КГБ, които сега преоткриват свободното предприемачество, но не виждам никаква причина да организират нападение срещу нас. Ние тук в ДЪГА не представляваме заплаха за тях, нали?
— Не — съгласи се Кларк.
— Следователно имаме голямо количество дрога и шест милиона американски долара, доставени от един руснак. Засега заключавам, че операцията е организирана в Америка, заради дрогата и парите.
— Защо?
— Не мога да го обоснова, Джон. Може би просто нюхът ми го подсказва.
— А как се е добрал до Ирландия?
— Това не знаем. Трябва да е долетял до Дъблин… да, знам, с такова голямо количество дрога не е било никак разумно да го прави. Трябва да попитаме нашите приятели за това.
— Кажи на ченгетата, че е много важно. Можем да се доберем до номер на полет и оттам — до изходната точка.
— Точно. — Тоуни си записа.
— Какво друго ни липсва?
