безразсъдния човек. Озоновата дупка скоро щеше да регенерира. Природата отново щеше да избуи. И той щеше да бъде тук, жив и здрав, за да го види, да му се наслади и да го оцени, заедно със своите приятели и колеги от Проекта. Те щяха да спасят планетата и да възпитат децата си да я ценят, да я обичат и да я боготворят. Светът отново щеше да стане зелен и красив.
Но чувствата му не бяха съвсем еднопосочни. Той можеше да погледне през прозорците и да види хората, крачещи по улиците на Сидни, и мисълта за това, което предстоеше да ги сполети, му причиняваше известна болка. Но вече беше виждал достатъчно болка. Онези овце на полигона „Дъгуей“. Маймуните, свинете и другите опитни животни при арсенала „Еджууд“. Те също бяха изпитали голяма болка. Те също така имаха право на живот, а хората бяха пренебрегнали този самоочевиден факт. Хората там долу не използваха шампоани, преди те да са изпробвани върху очите на лабораторни плъхове, напъхани в жестоките малки клетки, за да страдат там безмълвно, безизразно за повечето хора, хора, които не разбираха животните, хора, които се интересуваха за тях по-малко, отколкото с какво са приготвени бургерите им в „Макдоналдс“. Те помагаха за унищожаването на Земята, защото тя просто не ги интересуваше. И понеже не ги интересуваше, дори не се и опитваха да разберат кое е важното, и понеже не разбираха кое е важното… щяха да умрат. Бяха вид, заплашващ самия себе си, и заради това щяха да бъдат пометени от торнадото на собственото си невежество. Те не бяха като него самия, помисли си Джиъринг. Те не разбираха. И според жестоките, но справедливи закони на Чарлз Дарвин това ги поставяше в сравнително неизгодно положение. Така, както едни животни изместват други, така и той и неговият вид щяха да изместят тях и техния вид. В края на краищата, той беше само един инструмент на естествения подбор.
Сутрешните упражнения носеха удоволствие, особено бягането по олимпийската писта. Двамата с Майк Пиърс се потрудиха здраво, без да засичат времето, но тичайки с всичка сила, и по време на бягането и двамата бяха поглеждали към празните седалки и си бяха представяли възгласите на публиката, които щяха да получат, ако бяха тренирани атлети. После дойдоха душовете и смехът, хвалбите кой какво е постигнал, после обличането в леките дрехи, пистолетите, скрити под ризите, тактическите радиостанции, напъхани в джобовете, и служебните пропуски, окачени на вратовете.
А след това прокънтяха тромпетите и отборът на първата страна в парада, Гърция, излезе в маршова стъпка от тунела в далечния край под оглушителните възгласи на зрителите по седалките, и Олимпиадата в Сидни започна. Чавес си каза, че като офицер по сигурността би трябвало да наблюдава публиката, но си даде сметка, че не може, освен ако не се появеше някаква конкретна опасност. Гордите млади атлети маршируваха стройно, почти като войници, следвайки националните си знамена и съдиите по овалната писта. Сигурно този миг беше гордост за тях, това, че всеки представяше родината си пред другите страни по света. Всеки от тях сигурно беше тренирал с месеци и години, за да заслужи тази чест, да приеме възгласите на множеството и да се надява, че е достоен за този миг. Е, не беше като работата на един полеви офицер на Централното разузнавателно управление, нито като на командир в ДЪГА. Това си беше чист спорт, чисто състезание, и макар да не се вписваше съвсем в нещата от реалния живот, със сигурност не вредеше на никого. Всяко от състезанията бе форма на дейност, сведена до съвършенство — а повечето от тях всъщност бяха военни по произход. Бягането — най-важното воинско умение — се изразяваше в това да се понесеш бързо срещу врага по време на сражението, или да му избягаш. Копието — острие, което да метнеш по противника. Хвърлянето на чук и диск — други метателни оръжия. Овчарският скок — да преодолееш стенно заграждение и да проникнеш във вражеския лагер. Дългият скок — да преодолееш ров, изкопан от противника на бойното поле. Всичко това влизаше в сферата на бойните умения още от античността, а съвременните игри включваха също така стрелба с огнестрелни оръжия — пистолет и пушка. Модерният петобой се основаваше на уменията, необходими на един военен куриер в края на деветнадесети век — езда, бягане и стрелба по пътя към крайната цел, за да съобщиш на командира това, което му е необходимо да знае, за да командва ефикасно войските си.
Тези мъже и жени бяха своеобразни воини, дошли тук да спечелят слава за себе си и за флаговете си, да надвият противници без кръвопролитие, да спечелят чиста победа на най-чистото поле на честта. Това, помисли си Чавес, беше достойна цел за всеки, но той самият беше вече твърде стар и извън форма, за да се състезава в такова нещо. Извън форма ли? — зачуди се той. Е, не съвсем, поне за възрастта му, а и вероятно беше в по-добра форма от някои от тези хора, които сега дефилираха по овалната писта, но все пак недостатъчно, за да спечели в някое състезание. Усети допира на беретата под ризата. Това, както и умението му да използва пистолета, го правеха да бъде в достатъчно добра форма, за да защити тези хлапета от някой, който би пожелал да им навреди, и това, реши Доминго Чавес, трябваше да е достатъчно.
— Жестоко е, шефе — отбеляза Прайс, наблюдавайки дефилирането на гърците.
— Да, Майк, адски.
34. Игрите продължават
Както става при всички аспекти от живота, нещата скоро се сведоха до досадно ежедневие. Чавес и хората му прекарваха повечето си време с хората на полковник Уилкерсън; предимно седяха в центъра на групата за реагиране и наблюдаваха игрите по телевизията, но също така от време на време обикаляха в различни участъци, под предлог да огледат мерките за сигурност, но на практика — за да погледат различните състезания отблизо. Понякога дори обикаляха терена на състезанието благодарение на пропуските, които им осигуряваха достъп навсякъде. Австралийците бяха невероятни запалянковци и удивително гостоприемни. В свободното от дежурства време той се отбиваше в някой пъб извън стадиона, за да удари някоя халба, а бирата тук беше добра и атмосферата — дружелюбна. Щом разберяха, че е американец, неговите „авери“ се надпреварваха да го почерпят с бира и му задаваха въпроси, докато гледаха спортните събития на окачените на стената телевизори. Може би единственото, което не му харесваше, беше цигареният дим, защото австралийската култура все още не беше осъдила този порок, но на този свят съвършено място няма.
Всяка сутрин той и неговите хора правеха физическа подготовка заедно с полковник Уилкерсън и неговите хора, и се беше установило, че в това олимпийско състезание има малка разлика между австралийските и американските бойци за специални операции. Една сутрин прескочиха до олимпийското пистолетно стрелбище и наеха олимпийските ръчни оръжия — автоматични пистолети 22-ри калибър, които изглеждаха като играчки в сравнение с оръжията 45-и калибър, използвани обикновено от войниците на ДЪГА — след което установиха, че мишената и системите за отчитане на точки са наистина много трудни, макар и не ориентирани специфично към бойната стрелба в реалния свят. При цялата си практика и опит Чавес реши, че с малко късмет може би ще се справи с отбора на Мали. Със сигурност не и с американските или руските отбори, чиито стрелци притежаваха просто нечовешки способности да забиват дупки в тънките силуетни цели, появяващи се анфас и в профил на контролираните от компютър движещи се окачалки. Но тези хартиени мишени не стреляха в отговор и това беше все пак известна разлика. Освен това успехът при неговата стрелба означаваше да умъртви на място истинско човешко същество, а не да улучи четири пъти по-малка мишена, изрисувана върху черния картон. Това също беше различно, обсъждаха Динг и Майк с австралийските си колеги. Това, което те можеха да правят, никога нямаше да се превърне в олимпийска дисциплина, освен ако някой не върнеше гладиаторските игри от древния Рим, което нямаше изгледи да стане някога. Освен това техният начин да си изкарват прехраната изобщо не можеше да се нарече спорт, нали? Нито пък беше форма на масово развлечение в по-очовечения и питомен модерен свят. Част от ума на Чавес все пак се питаше как ли са изглеждали игрите в класическия римски амфитеатър, но не можеше да си позволи да го изкаже на глас, защото хората щяха да го вземат за пълен варварин. „Аве, Цезар! Отиващите на смърт те поздравяват!“ Не беше съвсем като на финала за Суперкупата, нали? Така че „майор“ Доминго Чавес, сержантите Майк Пиърс, Хомър Джонстън и Джордж Томлинсън и специалният агент Тим Нунън сега трябваше просто да наблюдават игрите безплатно, облечени понякога в „служебните“ якета, осигуряващи им анонимност.
Същото беше валидно, макар и на значително разстояние оттам, за Дмитрий Попов, който седеше в стаята си, за да гледа Олимпиадата по телевизора. Беше намерил игрите за добро отвличане от въпросите,
