беше преместила у тях, за да не е сама и за да може майка й да й помага с Джей Си, както го наричаха двете. Този път той реши също да стане, въпреки че беше много рано. Санди вече беше станала, майчинските й инстинкти бяха възпламенени от рева на бебето. Джон се появи тъкмо навреме, за да види как жена му връчва току-що повития му внук в ръцете на дъщеря му, която седеше със зареян нанякъде поглед в закупения специално за целта люлеещ се стол, с полусмъкната нощница, разголила гръдта й. Джон извърна глава малко смутен и погледна към облечената по същия начин негова съпруга, която се усмихваше блажено на гледката.
Е, малкият пич беше симпатичен, реши Кларк. Отново обърна очи. Устничките на Джей Си се бяха свили около предложената му гърда и той започна да суче — може би единственият вроден инстинкт при човешките деца, връзката майка-дете, която мъжете просто не бяха в състояние да възпроизведат в този етап от живота на детето. Колко скъпоценно нещо беше животът. Само преди няколко дни Джон Конър Чавес беше нещо, живеещо вътре в майка си, и дали щеше да се превърне или не в живо същество, зависеше от това какво мислеше човек за аборта, а това, за Джон Кларк, беше спорна тема. В живота си той беше убивал, не често, но не и толкова рядко, колкото би предпочел. В такива моменти си казваше, че хората, чийто живот беше отнел, са заслужили съдбата си, било заради собствените си действия, било заради съучастието си. Освен това до голяма степен той беше инструмент на своята страна, което позволяваше да прехвърли евентуалното чувство за вина върху една голяма общност. Но сега, докато гледаше Джей Си, му се наложи да си припомни, че всеки живот, който той бе отнел, беше започнал точно като този — безпомощен, напълно зависим от грижата на майката, след това порастващ и стигащ до зрялост, зависеща както от собствените му действия, така и от влиянието на другите, и едва след това превръщащ се в сила, за добро или за зло. Но как точно ставаше това? Какво изкривяваше човек към злото? Избор? Предопределеност? Късмет, добър или лош? Кое беше насочило собствения му живот към доброто — и дали наистина животът му беше в служба на доброто? Е, поне никога не беше наранявал бебе през живота си, колкото и жестоки моменти да беше преживял. И никога нямаше да го направи. Не, той винаги беше наранявал само хора, които бяха наранили други или заплашваха да го направят, и които трябваше да бъдат спрени, защото другите, които той защитаваше, било пряко, било от разстояние, също имаха права, и той защитаваше и едните, и другите от белята.
Той пристъпи напред към двойката, пресегна се и докосна малкото краче, но не последва реакция, защото Джей Си в момента си беше подредил точно приоритетите. Храната. И антителата влизаха в телцето му заедно с майчината кърма, за да го пазят здрав. След време очите му щяха да започнат да разпознават лица и личицето му да се усмихва, после щеше да се научи да седи, после да ходи, най-сетне да говори, и така да започне да се присъединява към света на хората. Динг щеше да бъде добър баща и добър образец за подражание за неговия внук, Кларк беше сигурен в това, особено с присъствието на Паци, която щеше да поправя грешните прояви в поведението на баща му. Кларк се усмихна.
Зората отново събуди Попов. Той бързо навлезе в обичайната сутрешна процедура, като първо включи кафеварката, после влезе в банята, за да си вземе душ и да се обръсне, и след десет минути излезе, за да включи Си Ен Ен. Водещата тема бяха Олимпийските игри. Светът напоследък беше станал толкова скучен. Той си спомни за първото си полево назначение в Лондон, когато гледаше в хотела си коментара на Си Ен Ен за разногласията между Изтока и Запада, за придвижването на армии и нарастващите подозрения между политическите групи, определящи света през неговата младост. Особено добре си спомняше стратегическите теми, така често погрешно интерпретирани от журналистите, както в пресата, така и в електронните медии: МКБР42 и ракети, теглото на зарядите им, както и АБР43 системите, които уж заплашваха да нарушат баланса на силите. Всички тези неща вече бяха минало. За него самия все едно че беше изчезнала една планина. Целият облик на света буквално се беше променил само за едно денонощие, нещата, за които беше вярвал, че са непроменими, наистина се бяха променили в нещо, за което той никога не беше допускал, че е възможно. Световната война, от която се бяха страхували, сега изглеждаше не по-вероятна от някой метеор от небесата, който може да унищожи човешкия живот.
Беше време да научи нещо повече. Попов се облече и се запъти към столовата, където намери доктор Килгор да закусва, точно както се бяха разбрали.
— Добро утро, Джон — каза руснакът и седна на масата срещу епидемиолога.
— Добрутро, Дмитрий. Готов ли си за ездата?
— Да, мисля, че да. Конят е кротък, казваш?
— Съвсем. Осемгодишна кобила-четвърт. Нищо няма да ти направи.
— Кон „четвърт“? Какво значи това?
— Означава, че бяга само на четвърт миля, но, нали разбираш, това са едни от най-богатите на залози конни надбягвания в света, на това разстояние, в Тексас. Наградата е огромна. Е, една от многото институции, които няма повече да гледаме — продължи Килгор, докато мажеше филията си с масло.
— Моля? — попита Попов.
— Хмм? О, нищо особено, Дмитрий.
А и не беше. Конете в по-голямата си част щяха да оцелеят, връщайки се към дивото си състояние, за да видят дали ще могат да се справят след векове живот под грижите на хората. Той предполагаше, че инстинктите им, генетично кодирани в тяхната ДНК, щяха да спасят повечето от тях. И някой ден членовете на Проекта и/или техните потомци щяха да ги хванат, да ги укротят и да ги оседлаят в желанието си да се насладят на Природата и Нейните пътища. Обикновените коне щяха да се справят добре. За расовите беше по-малко сигурен, понеже бяха свръхпригодени само за едно нещо — да тичат в кръг толкова бързо, колкото им позволява физиологията — и още малко отгоре. Е, в това им беше нещастието, а законите на Дарвин бяха жестоки, макар и по своему честни. Килгор привърши закуската си и стана.
— Готови ли сме?
— Да, Джон.
Попов го последва към вратата. Отвън ги чакаше собственият хамър на Килгор и той го подкара на югозапад, в ясната, светла утрин. След десет минути бяха в конюшните. Той взе седло от стаичката с такъмите и отиде до една от яслите, на чиято врата беше закачена табелка с надпис БЪТЪРМИЛК. Отвори я и влезе, бързо оседла коня и подаде юздите на Попов.
— Просто я изведи навън. Няма нито да те ухапе, нито да те ритне. Много е кротка, Дмитрий.
— Щом казваш, Джон — промълви руснакът колебливо.
Беше обул кецове вместо ботуши и не знаеше дали това е важно, или не. Кобилата го погледна с големите си кафяви очи, без да покаже какво мисли, ако изобщо мислеше, за този нов за нея човек, който я извеждаше. Дмитрий мина през голямата врата на конюшнята и конят кротко го последва сред чистия утринен въздух. След няколко минути се появи Килгор, повел своя кон, който, изглежда, беше скопен.
— Знаеш ли как да се качиш? — попита лекарят.
Попов реши, че е гледал достатъчно уестърни. Пъхна левия си крак в стремето, надигна се, преметна десния крак и намери другото стреме.
— Добре. Сега само дръж юздите ето така и цъкай с език — демонстрира му Килгор.
Попов направи същото и конят, тъп, какъвто, изглежда, беше, бавно тръгна напред. Това сигурно беше някакъв инстинкт от негова страна, помисли си руснакът. Правеше неща — и то явно правилните неща — без никакви указания. Не беше ли това забележително?
— Ето, че тръгнахме, Дмитрий — извика доволно докторът. — Ето как изглеждат нещата, човече. Хубава сутрин, кон между краката ти и около тебе простор, колкото ти душа иска.
— Само дето пистолет няма — отбеляза със смях Попов.
Килгор също се засмя.
— Е, наоколо няма индианци или бандити за убиване, приятелю. Хайде.
Краката на Килгор сръгаха хълбоците на коня му и той се понесе малко по-бързо напред. Бътърмилк го последва. Тялото на Попов влезе в ритъм с това на кобилата и двамата ездачи се изравниха.
Беше великолепно, помисли си Дмитрий Аркадиевич и чак сега като че ли схвана духа на всички калпави филми, които беше гледал. Наистина в това имаше нещо фундаментално и мъжествено, въпреки че му липсваше шапката с широка периферия и револверът с шестте патрона. Той бръкна в джоба си и извади слънчевите си очила, огледа ниските заоблени хълмчета наоколо и сякаш се превърна в част от
