вегетарианските видове. Емайлът им не е толкова дебел. Тези, веганците, са нещо като политическо движение. Някои от тях дори не носят кожени обувки, защото кожата е животински продукт. — Килгор хапна парче месо, за да му покаже какво смята по въпроса. — Аз дори обичам да ловувам.
— Охо? Къде може човек да прави това тук?
— Само не на терена на Проекта. За това си имаме правила, но след време ще мога да ловувам сърни, лосове, бизони, птици, всичко, което поискам — каза Килгор, взирайки се през големите прозорци.
— Бизони ли? Мислех, че са изчезнали — каза Попов.
— Не съвсем. Били са почти избити преди стотина години, но са останали достатъчно, за да се поддържа колонията в националния парк „Йелоустоун“, както и в някои частни колекции. Някои хора дори ги кръстосват с домашен добитък и месото е много хубаво. Може да се купи от някои магазини наоколо.
— Бизон може да се кръстосва с крава? — попита учуден Попов.
— Разбира се. Животните са твърде сродни от генетична гледна точка и всъщност кръстосването им е доста лесно. Трудното — обясни с усмивка Килгор — е, че един домашен бик се бои от женската бизонка и това затруднява изпълнението на задълженията му. Оправят това, като ги отглеждат заедно от теленца, за да свикне бичето с тях, докато дойде време да си върши работата.
— А коне? Очаквах в такова място да видя и коне.
— О, имаме и коне. Конюшнята е надолу, в югозападната част на имението. Ти яздиш ли, Дмитрий?
— Не, но съм гледал много уестърни. Когато Доусън ме разведе, очаквах да видя каубои, каращи добитък, с револвери „Колт“ на бедрата.
Килгор се разсмя.
— Предполагам, че си градско момче. Е, и аз бях такъв някога, но тук страшно ми харесва, особено на гърба на кон. Искаш ли да те заведа утре да пояздим?
— Никога не съм се качвал на кон — призна си Попов, заинтригуван от поканата. Този доктор изглеждаше открит човек, и може би доверчив. Би могъл да измъкне някаква информация от него, помисли си Дмитрий Аркадиевич.
— Нищо, имаме една много хубава и кротка кобила — Бътърмилк се казва, представяш ли си? — Килгор замълча. — Адски е хубаво човек да е тук.
— Ти наскоро ли си пристигнал?
— Едва преди седмица. Работех в лабораторията в Бингъмтън, северозападно от Ню Йорк Сити.
— Какво по-точно?
— Лекар съм… всъщност епидемиолог. Смята се, че съм експерт по това как болестите се разпространяват сред популациите. Но върша и много клинична работа и затова съм един от семейните лекари, при които се записват. Като общите лекари едно време. Знам по малко от всичко, но не бих казал, че съм експерт в определена област… Освен епидемиологията, а това е повече като да си счетоводител, а не лекар, наистина.
— Имам сестра лекарка — вметна Попов.
— О? Къде?
— В Москва. Педиатър е. Завърши Московския университет през 70-те години. Казва се Мария Аркадиевна. А аз съм Дмитрий Аркадиевич. Баща ни се казваше Аркадий, нали разбираш.
— И той ли е бил лекар? — попита Килгор.
Попов поклати глава.
— Не, той беше като мен, шпионин — офицер-разузнавач към Държавна сигурност. — Попов пусна това, за да види как ще реагира Килгор. Смяташе, че няма нужна да го пази в тайна тук — а можеше дори да му е от полза. Даваш нещо, за да получиш нещо…
— Ти си работил в КГБ? Без майтап? — попита силно впечатлен докторът.
— Да. Но с промените в моята страна КГБ съкрати значително щата си и аз бях, как му казвате тук, отстранен?
— Какво си правил в КГБ? Можеш ли да ми кажеш?
Все едно, че го взимаха за спортна звезда, забеляза Попов.
— Бях офицер от разузнаването. Събирах информация и бях във връзка с хора, към които КГБ проявяваше интерес.
— Какво означава това?
— О, срещал съм се с определени хора и групи, за да обсъждаме… въпроси от взаимен интерес — отвърна сдържано Попов.
— Като например?
— Това не мога кажа. Вашият доктор Брайтлинг знае. Затова ме нае всъщност.
— Но сега си част от Проекта, нали?
— Не знам какво означава това… Джон ме изпрати тук, но не ми каза защо.
— О, разбирам. Е, значи ще поостанеш тук, Дмитрий. — Това беше очевидно от факса, който лекарят беше получил от Ню Йорк. Този тип, Попов, наистина сега беше част от Проекта, независимо дали го знаеше, или не. В края на краищата, беше получил инжекция „Б“.
Руснакът се постара да възстанови контрол над разговора.
— Чувах това и преди — Проектът, та Проектът. Какъв проект? Какво точно правите тук?
Едва сега Килгор се почувства неловко.
— Ами, Джон ще ти обясни по-подробно, когато дойде тук, Дмитрий. Е, как беше вечерята?
— Храната е добра за служебна столова — отвърна Попов, чудейки се на каква ли мина е стъпил този път. Беше се приближил до нещо много важно. Инстинктите му определено му го подсказваха. Беше задал пряк въпрос на човек, който смяташе, че той вече знае отговора, и това, че не знаеше определени неща, беше стъписало Килгор.
— Да, хората, които приготвят храната, са добри. — Килгор привърши с хляба си. — Е, ще пояздим ли утре?
— Да, ще ми бъде много приятно.
— Да се срещнем тук утре сутринта, да речем около седем, и ще направим хубава разходка.
Килгор се отдалечи, чудейки се какво ли търси тук руснакът. Е, щом Джон Брайтлинг лично го беше наел, сигурно беше важен за Проекта — но ако беше така, защо не знаеше за какво става дума? Дали да не попита някого? Но ако да, то кого?
Почукаха на вратата, но отговор не последва. Съливан и Чатъм изчакаха няколко минути — можеше да са хванали човека в тоалетната или под душа, — но отговор изобщо не последва. Взеха асансьора до партера, намериха портиера и се идентифицираха.
— Някаква представа къде може да се намира господин Маклийн?
— Напусна тази заран, с няколко пътни чанти, като че ли тръгваше нанякъде, но не знам къде.
— Такси до летището? — попита Чатъм.
Портиерът поклати глава.
— Не, дойдоха да го вземат с кола и потеглиха на запад. — Той им посочи, да не би да не знаят накъде е запад.
— Да е поръчал нещо за пощата си?
Отново поклащане на главата:
— Не.
— Окей. Благодарим — каза Съливан и тръгна към паркираната кола на Бюрото. — Командировка? Ваканция?
— Можем да се обадим утре в офиса му, за да разберем. Все още не е истински заподозрян, нали, Том?
— Предполагам, че не — реагира Съливан. — Давай да ходим в онзи бар и да пробваме със снимките с други хора.
— Добре — съгласи се неохотно Чатъм. Този случай му изяждаше времето пред телевизора у дома, което беше достатъчно лошо. И също така засега не стигаше доникъде, което беше още по-лошо.
Кларк се събуди от шума и му беше необходима около секунда размисъл, докато си спомни, че Паци се
