— Доктор Брайтлинг трябва да е похарчил доста пари за построяването на всичко това.
— Вярно е — съгласи се Доусън. — Но си струва, повярвай ми. — Той подкара по магистралата-писта до сградата на лабораторията и спря. — Ела с мен.
Попов го последва, без да пита защо. Никога не си беше давал сметка колко могъща може да е една голяма американска корпорация. Това тук можеше и трябваше да е по-скоро правителствен институт, с цялата прилежаща земя и огромния комплекс постройки. Хотелската сграда, в която бе прекарал нощта, сигурно можеше да приюти хиляди хора — но защо е трябвало да строят такова нещо тук? Да не би Брайтлинг да се канеше да премести тук цялата си корпорация, с всичките й служители? Толкова далече от големите градове, летища, от всички неща, които предлага цивилизацията. Защо тук? Освен, разбира се, заради сигурността. Освен това комплексът се намираше далече от всякакви полицейски агенции, от новинарски медии и от репортери. За целите на сигурността това съоръжение спокойно можеше да се намира и на Луната.
Лабораторната сграда също беше по-голяма от необходимото, прецени Попов, но за разлика от останалите, изглежда, в момента функционираше. Вътре имаше пропуск и портиер. Двамата мъже продължиха необезпокоявани до асансьорите, после на четвъртия етаж и право в един кабинет.
— Здрасти, докторе — каза Доусън. — Това е Дмитрий. Доктор Брайтлинг го изпрати снощи при нас. Той ще поостане тук — добави шефът на охраната.
— Получих факса. — Лекарят стана и протегна ръка на Попов. — Здравейте. Аз съм Джон Килгор. Моля, последвайте ме.
Двамата минаха през една странична врата и се озоваха в стая за прегледи, докато Доусън остана да ги чака отвън. Килгор каза на Попов да се съблече до кръста и се залови да му прави медицински преглед, като провери кръвното му налягане, провери очите, ушите и нервните му рефлекси, опипа корема му, за да се увери, че черният му дроб не е увреден, и най-накрая му взе четири кръвни проби за по-нататъшно изследване. Попов се подчини на всичко това, леко озадачен от цялата процедура и малко свенлив пред лекаря, както става с повечето хора по време на преглед. Най-сетне Килгор извади едно шишенце от шкафа с медикаменти и заби приготвената спринцовка в него.
— Това какво е? — попита Дмитрий Аркадиевич.
— Просто имунна инжекция — обясни Килгор, оставяйки шишенцето на масата.
Попов го вдигна и погледна етикетчето. На него пишеше само: „Б-2100 11-21-00“, и нищо повече. После, когато иглата се забоде в ръката му, присви очи. Никога не си беше падал по инжекциите.
— Готово — каза Килгор. — Утре ще ви информирам за кръвната картина.
След като свърши това, той посочи на пациента закачалката с дрехите му. Колко жалко, помисли си Килгор, че пациентът не можеше да бъде признателен, че спасяват живота му.
— Той би могъл просто да не съществува — каза специален агент Съливан на шефа си. — Може би някой идва да проверява пощата му, но не и в последните девет–десет дни.
— Какво можем да направим по въпроса?
— Ако искате, можем да монтираме камера и сензори за движение вътре в кутията, както правят момчетата от ЧКР41 за покриване на уязвими точки. Това можем, но струва пари и човешки ресурси, за да държим на дежурство един-двама агенти в случай, че алармата се задейства. Толкова ли е важен този случай?
— Да. вече е важен — каза на подчинения си главният помощник-специален агент на полевия отдел в Ню Йорк. — Започна го лично Гъс Вернер и той лично наглежда хода на разследването. Така че поговори с момчетата от ЧКР и ги помоли да ви помогнат с наблюдението на тази пощенска кутия.
Съливан кимна, прикривайки изненадата си.
— Окей, за това няма проблем.
— По-нататък. Как върви делото Банистър?
— В момента не сме стигнали до нищо. Най-близкото до попадение, което имаме досега, е вторият ни разговор е този Кърк Маклийн. Държеше се малко изнервено. Може би въпрос на нерви, или пък нещо друго… нищо нямаме срещу него във връзка с липсващата жертва, освен че са пили заедно и са си говорели в онзи бар. Направихме му фоново проучване. Нищо особено за докладване. Изкарва добри пари от корпорация „Хоризонт“ — по професия е биохимик, завършил е университета в Делауеър, магистърска степен, работа върху докторат в Кълъмбия. Членува в някои групи за запазване на околната среда, в това число „Земята първо“ и клуб „Сиера“, получава списанията им. Главното му хоби е планинарството. Има банкова сметка, плаща си таксите редовно. Съседите му казват, че е тих и затворен, няма близки приятели в сградата. Не е известно да има приятелки. Твърди, че познава Мери Банистър бегло, завел я веднъж до дома й, без сексуална връзка, и толкова, така казва.
— Нещо друго? — попита ГПСА.
— Листовките, разпространени от НИПО, досега не са довели до никакво развитие. Не бих казал, че храня големи надежди.
— Какво ще правиш по-нататък тогава?
Съливан сви рамене.
— След няколко дни ще отидем пак при Маклийн да поговорим с него. Както казах, изглеждаше малко шашнат, но недостатъчно, за да се оправдае пълното му следене.
— Говорих по случая с лейтенант д’Алесандро. Той смята, че в тази част на града може да действа сериен убиец.
— Може би. Има още едно изчезнало момиче, Ан Претлоу, но и по този случай нищо не се разплита. Няма за какво да се заловим. Все едно, ще продължим да търсим — обеща Съливан. — Ако се е развихрил някой такъв, рано или късно ще направи грешка. — Но докато направеше, можеше да изчезнат още няколко млади жени, а обединените сили на НИПО и ФБР не можеха да направят кой знае какво, за да го спрат. — Досега не бях работил по такъв случай.
— Аз съм — отвърна ГПСА. — Убиецът от Грийн Ривър в Сиатъл. Хвърлихме по него един тон ресурси, но така и не можахме да хванем тая отрепка, а после убийствата изведнъж спряха. Кой знае дали не са го спипали за взлом или обир на някой магазин за алкохол и сега може би си седи примерно в някой затвор в щата Вашингтон и чака да му изтече присъдата, за да направи още няколко удара. Вече имаме много добро описание как бачка мозъкът му, но не знаем на чий мозък съответства това описание. От такива случаи наистина може да ти пламне главата.
По същото време Кърк Маклийн обядваше в едно от стотиците заведения за деликатеси в Ню Йорк: похапваше салата с яйца и пиеше сода с крем.
— И какво? — попита го Хенриксен.
— Такова, че пак се върнаха да говорят с мен и непрестанно ми задаваха същите шибани въпроси, като че очакваха да си сменя версията.
— Ти смени ли я? — попита бившият агент на ФБР.
— Не, има само една версия, която мога да им кажа, и това е версията, която си подготвих предварително. Ти откъде знаеше, че могат така да се доберат до мен? — попита Маклийн.
— Някога работех във ФБР. Работил съм по следователски дела и знам как действа Бюрото. Можеш много лесно да ги подцениш, а после се появяват — не, после ти се появяваш в кръгозора им и те започват да оглеждат, и в общи линии не престават да оглеждат, докато не намерят нещо — каза Хенриксен, за да подсили тревогата у това момче.
— Добре де, и къде са те сега? — попита Маклийн. — Момичетата, имам предвид.
— Не е необходимо да знаеш, Кърк. Запомни това. Не е необходимо да знаеш.
— Окей. — Маклийн кимна примирено. — Сега какво?
— Ще дойдат да се видят с теб отново. Вероятно в момента ти правят фоново проучване и…
— Това какво значи?
— Говорят със съседите ти, с колеги, проверяват историята на кредитната ти сметка, колата ти, дали си купувал билети донякъде, някакви криминални обвинения, оглеждат се за всичко, което би могло да те уличи — обясни Хенриксен.
— Нищо такова не могат да намерят за мен.
