на теория, помисли си Динг, докато се изтриваше пред огледалото в банята и разбираше, че изглежда точно толкова съсипан, колкото се чувства. Скоро след това, облечен небрежно, той се появи в кафе-барчето на хотела.
— А, готов ли сте вече, майоре?
— Можеш да ме наричаш Динг. Кръщелното ми име е Доминго, но ми викат Динг.
— Какъв си бил преди? — попита Уилкерсън.
— Започнах като пехотинец, но после ме взеха в ЦРУ, а сега това. Тази работа със симулираното майорство не ми е много ясна. Командир съм на Екип 2 на ДЪГА и предполагам, че се оправям.
— Вие, момчетата на ДЪГА, бяхте доста натоварени напоследък.
— Факт, полковник — съгласи се Динг.
— Ти беше ли на работата в Световния парк?
— Да — кимна Динг. — Екипът ми направи щурма на замъка. Бях на някакви си трийсетина метра, когато онова копеле застреля момиченцето. Наистина не беше весело, полковник.
— Франк.
— Благодаря. Да, Франк, беше адски кофти. Но свалихме копелето… тоест Хомър Джонстън го свали. Той е един от снайперистите ни.
— От телерепортажа, който видяхме, не беше особено добър изстрел.
— Хомър искаше да му прати малка честитка — обясни Чавес, повдигайки вежда. — Повече няма да го прави.
Уилкинсън веднага схвана за какво става дума.
— Аха, ясно. Имаш ли деца, Динг?
— Току-що станах баща, преди няколко дни. Син.
— Моите поздравления. Трябва да ударим по една бира за това, може би днес по-късно.
— Франк, една бира, и ще трябва да ми домъкнеш задника дотук на гръб. — Динг се прозя. — Все пак за какво ни повикахте? Всички говорят, че вашите момчета са доста добри.
— Никога не вреди да чуеш и друго мнение, Динг. Моите момци наистина са добре тренирани, но нямаме толкова практически опит. А и ни трябват нови сечива. Имаме новите радиостанции на „Е-Системс“, тях. също ни ги достави „Глобъл Секюрити“. Страхотни са. А вие какви нови чудеса имате?
— Нунън е донесъл нещо, което ще ти изкара акъла, Франк. Аз сам едва повярвах, но не мисля, че ще свърши някаква работа тук. Твърде много хора има наоколо. Но ще ти се стори много интересно. Обещавам ти.
— Какво е то?
— Тим го нарича „Трайкордър“ — нали знаеш онази джаджа, която господин Спок използва в „Стар Трек“. Намира хора така, както радарът намира самолети.
— Как така?
— Той ще ти обясни. Нещо с електрическото поле около човешкото сърце.
— Никога не съм чувал за такова нещо.
— Ново е — обясни Чавес. — Някаква малка компания в Щатите. Обаче бачка направо вълшебно. Малкия Уили във Форт Браг е влюбен в него.
— Полковник Байрън?
— Точно той. Казваш, че си бачкал с него наскоро?
— О, да, страхотен тип. Чавес се засмя.
— Той хич не обича ДЪГА. Взехме му няколко от най-добрите хора, нали разбираш.
— И сте им осигурили практическа работа.
— Вярно — съгласи се Чавес и отпи от кафето. Появиха се останалите от екипа, облечени като командира си, в небрежни полувоенни дрехи.
В Канзас беше около четири следобед. След утринната езда Попов се беше схванал на необичайни места. Бедрата му особено протестираха срещу начина, по който бяха използвани сутринта, и в горната си част краката му стояха изчанчени под необичаен ъгъл. Но пък споменът за ездата беше приятен.
Тук Попов просто нямаше какво да прави. Не му бяха дали никаква работа, а до обяд той вече беше приключил с нещата, които си заслужаваха да опознае. Оставаше само телевизията за разсейване на скуката, но гледането на телевизия не беше сред любимите му занимания. Като всеки интелигентен човек, той бързо се отегчаваше от нея, а мразеше отегчението. Си Ен Ен продължаваше да излъчва непрекъснатите си репортажи за Олимпийските игри и макар винаги да беше обичал да наблюдава това международно състезание, то все още не беше започнало. Затова той започна да обикаля из коридорите и да гледа през големите прозорци красивия пейзаж отвън. След това се запъти към столовата долу.
— О, здрасти, Дмитрий — поздрави го Кърк Маклийн, малко пред него на редицата. — Маклийн също не беше „веганец“, забеляза руснакът. В чинията му имаше голямо парче шунка. Попов направи забележка по този повод.
— Както казах тази сутрин, не сме създадени да бъдем вегетарианци — изтъкна ухилен Маклийн.
— Откъде знаете, че е така?
— Главно зъбите — отвърна Маклийн. — Тревопасните дъвчат трева и такива работи, а по такава храна има много прах и пясък, и това изтърква зъбите като шкурка. Затова им трябват зъби с дебел слой емайл, за да не се износят за няколко години. Емайлът по човещките зъби е много по-тънък, отколкото на зъбите на кравата. Така че ние или сме се приспособили да измиваме първо праха от храната си, или сме създадени да ядем месо за по-голямата част от протеина, от който се нуждаем. А не смятам, че сме се приспособили толкова бързо, че да ползваме течаща вода в кухнята, нали? — попита го ухилен Кърк. Двамата се запътиха към една и съща маса. — Ти какво си вършил за Джон? — запита Кърк, след като седнаха.
— Доктор Брайтлинг ли имаш предвид?
— Да, нали каза, че си работил пряко за него.
— Аз съм бивш сътрудник на КГБ. — Защо да не го изпробва и на него?
— О, шпионирал си за нас значи? — попита Маклийн, докато режеше парчето си шунка.
Попов поклати глава.
— Не точно. Установих контакт с някои хора, към които доктор Брайтлинг прояви интерес, и ги помолих да извършат определени операции, които той пожела да свършат.
— О? И за какво? — попита Маклийн.
— Не съм сигурен дали ми е разрешено да го казвам.
— Тайни работи, а? Е, тук има много такива неща, човече. Въведен ли си в Проекта?
— Не точно. Може и да съм част от него, но не са ми казали точно каква е целта на всичко това. Ти знаеш ли?
— О, разбира се. Аз съм вътре почти от самото начало. Това е наистина велико нещо, човече. Има си и гадни страни, но — добави той със студен блясък в очите — не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца, нали?
„Ленин беше казал същото“ — спомни си Попов. През 20-те години, когато го запитали за разрушителното насилие, извършено в името на Съветската революция. Тази фраза беше станала прочута, особено в средите на КГБ, когато от време на време някой си позволеше да възрази заради особено жестоките полеви операции — като самия Попов, комуто възлагаха да се свързва с терористи, хора, които обикновено действаха по възможно най-безчовечния начин и… а наскоро под собствените му наставления. Но за приготвянето на какъв омлет беше помагал този човек?
— Ние ще променим света, Дмитрий — каза Маклийн.
— Как така, Кърк?
— Почакай и ще видиш, човече. Помниш ли как изглеждаше светът тази сутрин, при ездата?
— Да, беше много приятно.
— Представи си целия свят така. — Това беше границата, до която Маклийн си позволи да пристъпи.
— Но как ще постигнете всичко това… къде ще отидат всички фермери? — попита Попов, искрено озадачен.
— Просто си помисли за тях като за яйца, човече — отвърна Маклийн и кръвта на Дмитрий изведнъж се
