— Кларк слуша.
— Чавес съм. Хванахте ли го по телевизията, мистър К?
— Сега го превъртаме, Доминго.
— Свалихме и четиримата, чисто. Няма пострадал заложник освен онзи, когото гръмнаха по-рано днес. Е, шефе, сега какво правим?
— Летиш обратно за оперативката, момко. Тук Шестица, край.
— Адски добре — коментира майор Питър Ковингтън. — Вашият Чавес, изглежда, си знае работата… добре, че първото изпитание се оказа леко. За укрепване на самочувствието.
Разглеждаха компютърно генерираната картина, която Нунън им беше заредил през системата на клетъчния си телефон. Ковингтън беше предсказал как ще премине обезвреждането и не беше допуснал грешки.
— Някаква традиция, за която трябва да знам? — попита Джон. Най-после се беше отпуснал. Изпитваше огромно облекчение, че екипът не бе дал ненужни жертви.
— Завеждаме ги в клуба за по няколко халби, разбира се.
Попов подкара колата си преди полицейските возила да задръстят всичко по пътя си към участъците. Ето там наляво… два светофара, надясно, после през площада и… ето! Чудесно, дори имаше място за паркиране. Той остави наетото ауди на улицата срещу явката, която беше уредил Модел. Да надхитри ключалката беше детска игра. На горния етаж, в дъното, ключалката се оказа също толкова лесна.
— Вер зинд зи15? — чу се глас.
— Дмитрий — отвърна честно Попов. Ръката му бе в джоба на палтото. — Гледа ли телевизия?
— Да. Какво се обърка?
— Вече няма значение. Време е да напускаме, приятелю.
— Но моите другари…
— Твоите другари са мъртви и ти с нищо не можеш да им помогнеш. — Той забеляза момчето в мрака: около двадесетгодишно, предан приятел на отишлия си от този свят глупак Ернст Модел. Хомосексуална връзка, може би? Ако бе така, това само улесняваше работата му — Попов не понасяше мъже с подобна ориентация. — Хайде, взимай си нещата. Трябва да тръгваме, и то по-скоро. — Ето го там черното кожено куфарче, натъпкано с дойче марки. Младежът — как ли се казваше? Фабиан или нещо такова? — се обърна и отиде да си вземе грейката. Попов измъкна пистолета със заглушител и стреля веднъж, после още веднъж, съвсем ненужно впрочем — разстояние бе само три метра. Увери се, че момчето наистина е мъртво, вдигна куфарчето, отвори го, за да провери съдържанието, излезе, прекоси улицата и подкара към хотела си. На другия ден по обед имаше полет за Ню Йорк. Но преди това трябваше да си отвори банкова сметка в град, подходящ за целта.
Екипът се беше умълчал. Бяха хванали последния полет за Англия — този път до Хийтроу вместо до Гетуик. Чавес отпи от бялото вино и попита доктор Белоу — пак бе седнал до него:
— Как сме, докторе?
— Защо не ми кажеш ти, Чавес — отвърна Белоу.
— Стресът отшумява. Никакво треперене този път — отговори Динг, изненадан от факта, че ръката му не трепери.
— „Треперенето“ е нещо съвсем нормално — освобождава стресовата енергия. На тялото му е трудно да се освободи от нея и да се върне към нормалното състояние. Но тренировката го облекчава. Както, впрочем, и питието — отбеляза лекарят и също отпи от чашата си.
— Нещо, което можехме да направим по различен начин?
— Не мисля. Може би, ако се бяхме намесили по-рано, щяхме да предотвратим или поне да отложим убийството на първия заложник, но това всъщност никога не е под наш контрол. — Белоу сви рамене. — Не, това, което ми е любопитно в случая, беше мотивацията на терористите.
— Защо?
— Те действаха идеологически, но исканията им… не бяха идеологически. Разбирам, че междувременно са обрали банката.
— Точно така. — Двамата с Лоасел бяха видели един брезентов чувал, оставен на пода. Беше тъпкан с банкноти, над десет килограма. Странен начин за броене на пари, но Чавес не разполагаше с друго. Е, швейцарската полиция щеше да си ги преброи. — Значи… са били само крадци?
— Не съм сигурен. — Белоу довърши чашата си и я вдигна, за да го види стюардесата. — Първоначално това не ми се стори съвсем смислено, но в подобни случаи не е напълно необичайно. Модел не беше особено добър терорист. Твърде много показност и малко действие. Лошо планирано, лошо изпълнено.
— Гадно копеле — отбеляза Чавес.
— Социопатична личност… по-скоро престъпник, отколкото терорист. Онези — добрите, имам предвид — обикновено са по-здравомислещи.
— Какво, по дяволите, означава „добър терорист“?
— Това е бизнесмен, чийто бизнес е да убива хора, за да постави политически акцент… почти като рекламирането. Те служат на по-голяма цел, поне в собственото си съзнание. Вярват в нещо, но не като децата в час по вероучение, а по-скоро като разумни възрастни в курс по изучаване на Библията. Сравнението е грубо, предполагам, но това е, което ми хрумва за момента. Дълъг ден беше, Чавес — заключи доктор Белоу и подложи чашата си, та стюардесата да я напълни.
Динг погледна часовника си.
— Безспорно, докторе.
А другото, което Белоу нямаше нужда да му казва, беше, че трябва да поспят. Чавес смъкна седалката и след две минути се унесе.
4. ПСА
Събудиха се, когато самолетът кацна на Хийтроу. Краченето до терминала като че ли продължи вечно. Там ги посрещна полиция, която ги придружи до вертолетната площадка за полета до Херефорд. Докато минаваха през летището, Чавес мерна водещото заглавие на един вечерен таблоид — швейцарската полиция се била справила с грабителски терористичен инцидент в Търговската банка в Берн. Доядя го, че други прибират лаврите от неговата успешна акция, но пък нали точно в това се състоеше смисълът на ДЪГА. Екипът вероятно щеше да получи някое мило благодарствено писмо от швейцарското правителство — и писмото щеше да приключи пътя си в кантонерката с поверителни документи… Двата военни хеликоптера кацнаха в базата и бойците се прибраха в сградата си. Вече минаваше единадесет вечерта и всички бяха уморени: денят бе започнал с обичайната ФП и бе завършил със стреса от акцията в реални условия.
Но все още не беше дошло време за почивка. Всички столове в „яхъра“ — общото помещение, бяха подредени в полукръг пред един голям телевизионен екран, до който ги чакаха Кларк, Стенли и Ковингтън. Беше време за прегледа след акцията — ПСА.
— Добре дошли, момчета — каза Кларк щом всички заеха местата си. — Добре свършена работа. Всички противници премахнати, без никой от екипа да пострада. И все пак в какво сбъркахме?
— Използвах твърде много експлозив на задната врата. Ако близо до нея имаше заложник, щеше да бъде убит — призна си честно Пади Конъли. — Предположих, че вратата е по-здрава, но не се оказа така. — Той сви рамене. — Не знам как бих могъл да го коригирам.
Джон се замисли. Конъли го беше атакувал с твърде педантичната си откровеност — сигурен знак, че е добър човек.
— Аз също. Какво друго?
— Сър, трябва да поработим повече, за да привикнем с ефекта на флеш-бенг. Аз лично бях доста объркан, докато минавах през вратата. Добре че Луи пое първия изстрел. Не съм сигурен, че щях да се справя.
— Как беше вътре? Можехме ли да заловим някого жив?
— Не, мон женерал — обади се сержант Луи Лоасел. — Всички държаха автомати и ги бяха насочили
