Гинк в Беркли, Великобритания. Но това беше положението. Каква великолепна клиника можеше да създаде Брайтлинг, помисли си сенаторът — но не, той беше твърде добър, за да се хаби над хора, хванали последната версия на грипа.
Може би единственото, в което се бе провалил, беше бракът му. Е, Карол Брайтлинг също беше доста интелигентна, но повече ориентирана към политиката, отколкото към науката, и може би нейното его, доста големичко, както бе известно на всички в столицата, се бе изплашило от дарованията на съпруга й. „В този град има място само за един от нас“ — помисли си докторът от Уайоминг с усмивка. Това се чуваше достатъчно често в реалния живот, не само по старите филми. И Джон Брайтлинг, изглежда, в това отношение се справяше по-добре, отколкото Карол Брайтлинг. До лакътя на първия стоеше едно много симпатично червенокосо създание, което попиваше всяка негова дума, докато последната беше дошла тук сама и щеше да си тръгне сама за апартамента си в Джорджтаун. „Е — помисли си сенаторът, — такъв е животът“.
Валиумът помогна. Килгор знаеше, че всъщност не беше валиум. Това лекарство се беше превърнало в нещо като родово название за умерени успокояващи средства, а точно това беше създадено от фирмата „Смит-Клайн“ с различно търговско име и с добавъчното предимство, че се получаваше добър коктейл с алкохол. За бездомници, които обикновено бяха свадливи и се караха за територия като улични псета, групата на десетимата изглеждаше спокойна. Големите количества пиячка помагаха.
Висококачествените бърбъни изглеждаха най-предпочитаното питие, изпивано от евтини чаши с лед, заедно с всевъзможни примеси за онези, които не държаха особено да го пият чисто. За изненада на Килгор, повечето не държаха.
Медицинските прегледи бяха минали добре. Всички се оказаха здравоболни хора, външно доста жизнени, но отвътре с всевъзможни медицински проблеми, като се почне от диабет и се свърши с увреден черен дроб. Един определено страдаше от рак на простатата, но това нямаше да има никакво значение точно за този тест. Друг имаше СПИН, но все още несимптоматичен, така че и това нямаше значение. Вероятно го беше получил от употреба на дрога, но странно, алкохолът, изглежда, беше единственото, от което се нуждаеше, за да го поддържа в равновесие тук. Колко интересно!
Килгор не беше длъжен да е тук и честото им наглеждане тревожеше съвестта му, но те бяха неговите лабораторни плъхове и от него се очакваше да им хвърля по едно око, и той го правеше, докато попълваше документи и слушаше Бах на портативния си компактдиск-плеър. Трима от тях бяха — твърдяха, че били — ветерани от Виетнам. Така че бяха избили своя дял азиатци — „гукита“ беше думата, която използваха — преди да се разкапят и да свършат като улични пияници. Добре де, „бездомници“ беше текущият термин, с който ги наричаше обществото, някак си по-уважително от „измет“. Дума, която навремето използваше майка му. Все пак проектът беше успял да ги промени доста. Вече всички се къпеха редовно, обличаха се в чисти дрехи и гледаха телевизия. Някои дори от време на време четяха книги — Килгор беше смятал, че осигуряването на библиотека, макар и евтина, е възмутително хабене на пари и време. Но винаги пиеха и пиенето отпращаше и десетимата в безсъзнание поне за шест часа дневно. А валиумът ги укротяваше допълнително, възпирайки каквито и да било алтернативни действия, които охраната да трябва да потушава. Двама от охраната бяха на дежурство в съседната стая и също наблюдаваха групата. Микрофоните, вградени в тавана, позволяваха да се подслушват несвързаните им разговори. Един от групата беше нещо като спец по бейзбол и през цялото време не млъкваше. Доста от тях говореха за секс, което караше Килгор да се замисля дали да не прати да приберат и няколко „бездомнички“ за експеримента — трябваше да обсъди това с Барб Арчър. В края на краищата трябваше да разберат дали полът има някакъв ефект над експеримента, нали? И тя нямаше как да не се съгласи,-въпреки че беше заклета феминистка.
Някой почука на вратата и Килгор се обърна.
— Здрасти, докторе. — Беше Бени, един от пазачите.
— Здрасти. Как е?
— Заспаха — отвърна Бенджамин Фармър. — Държат се съвсем прилично.
— Мдаа, разбира се.
Беше толкова лесно. Повечето трябваше да ги подбутват малко, за да излязат от помещението на двора за един час разходка всеки следобед — нали трябваше да ги държат във форма, тоест да симулират физическото усилие, което упражняваха в Манхатън, олюлявайки се от един мръсен ъгъл до друг.
— По дяволите, докторе, не съм си и представял, че някой може да изпорка толкова, колкото тия момчета! Днес докарах цял кашон „Гранд Дад“, а са останали само две бутилки.
— Това ли им е любимото? — попита Килгор. Не беше обръщал особено внимание какво точно пият.
— Изглежда, сър. Аз лично си падам по „Джак Даниълс“ — но при мен са може би две на вечер, когато има мач, да речем, и то ако е интересен. Аз вода не пия така, както тия лапета поркат твърда пиячка!
Добър човек беше този Фармър. Грижеше се за ранени животни в горския заслон на компанията. И пак той пръв започна да нарича тестовите обекти „лапетата“. Това се предаде на останалите от охраната и оттам — на другите. Килгор се изкикоти. Трябваше да ги наричат някак си, а „лабораторни плъхове“ просто не звучеше достатъчно уважително. В края на краищата в известен смисъл те бяха човешки същества. Обърна си и видя как един от тях — № 6 — си наля ново питие, върна се при леглото си, изтегна се да погледа телевизия и задряма. Зачуди се какво ли би могло да сънува това нещастното копеле.
Някои сънуваха и говореха на глас в съня си. Нещо, което можеше да заинтересува някой психиатър може би, или някой, който изследва сънищата. Всички хъркаха, и то така, че от помещението им се носеше пухтене като от депо на парни локомотиви.
„Пуф-паф“ — помисли си Килгор и се върна на бумагите, които му оставаше да довърши. Още десетина минутки и щеше да си тръгне за дома. Твърде късно, за да сложи своите хлапета в креватчетата. Много лошо. Е, междувременно те щяха да се събудят в един нов ден, в един нов свят, и нима това нямаше да е истински подарък, колкото и тежка и отвратителна да беше цената му? „Хм — помисли си лекарят, — май и аз ще трябва да му ударя едно.“
— Бъдещето никога не е било по-прекрасно — говореше Джон Брайтлинг на публиката си. Беше още по-сладкодумен и обаятелен след двете чаши отбрано калифорнийско шардоне. — Биологическите науки достигат граници, за които дори и не сме подозирали преди петнадесет години. Сто години на фундаментални изследвания всеки момент са готови да разцъфнат. Ние довършваме труда на Пастьор, на Ерлих, Салк, Сабин и на много, много други. И днес виждаме толкова надалеч, защото сме стъпили върху раменете на гиганти.
— Е — продължаваше Джон Брайтлинг, — изкачването беше трудно, но върхът на планината е пред очите ни и ние наистина ще достигнем до него през следващите пет години.
— Много е плъзгав — каза Лиз Мъри на съпруга си.
— Много — прошепна й в отговор директорът на ФБР Дан Мъри. — Но е печен. Джими Хикс казва, че бил номер едно в света.
— Към какво се стреми?
— Да стане Господ, според това, което каза досега.
— Да си пусне брада тогава.
Директор Мъри едва не се задави от смях, но го спаси вибрирането на клетъчния му телефон. Той дискретно излезе в голямото мраморно фоайе на сградата и изчака петнадесет секунди, докато декодиращата система се синхронизира с базовата станция, която го търсеше — което му подсказа, че се обаждат от щаба на ФБР.
— Мъри слуша.
— Господин директор, тук е Гордън Синклер от Наблюдаващия сектор. Швейцарците се издъниха в идентифицирането на другите двама. Отпечатъците са на път за БКА, за да могат да ги видят и те.
— Никакви допълнителни жертви при ликвидирането?
— Не, сър. И четиримата нападатели са ликвидирани. Всички заложници са в безопасност и евакуирани, в момента би трябвало да са си по къщите. А, да — Тим Нунън също участва в тази операция — като електронен спец на действащия екип.
