През това време Паци си облече якето и тръгна към вратата. Динг се забърза след нея да я целуне за довиждане, изчака на прага, докато жена му се качи в колата, и си пожела дано тя да се справи по-добре с лявопосочното движение от него. Английските пътища направо го побъркваха, както и автомобилите. Най- шантавото беше, че скоростният лост се намираше в средата, на неподходящо място, но пък педалите си бяха като в американските автомобили. Това го докарваше до почти шизофренично раздвоение: да кормуваш с лява ръка и десен крак. Най-лошото бяха обръщателните кръгове, които, изглежда, британците предпочитаха пред нормалното престрояване. На Динг все му се искаше да завие надясно вместо наляво. Адски тъп начин да умреш.
Десет минути по-късно той облече униформата си и отиде пеша в сградата на Екип 2 за втория ПСА.
Попов пъхна паспорта в джоба на палтото си. Швейцарският банков служител дори не беше примигнал, когато видя куфарчето, пълно с пачки, и преброи банкнотите е машинката си — пляскаха като колода карти.
Отне му всичко на всичко четиридесет и пет минути, докато уреди нещата напълно. Номерът на сметката беше старият му служебен номер в КГБ, а в калъфа на паспорта му бе напъхана визитната картичка на личния му банкер, с попълнен по Интернет адрес за електронни трансфери — бяха уточнили съответната кодова фраза и тя беше вписана в банковото му досие. Темата за провалилата се предния ден авантюра на Модел все още не беше излязла по вестниците, но Попов знаеше, че ще може да я проследи по репортажите в „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, който щеше да си купи на летището.
Паспортът му беше американски. Компанията беше уредила да получи статут на постоянно пребиваващ чуждестранен гражданин и той скоро щеше да получи гражданство — това му се струваше забавно, защото все още пазеше паспорта си на гражданин на Руската федерация, както и други два от предишната си кариера — с различни имена, но с една и съща снимка — и можеше да ги използва, ако се наложеше. Бяха в пътното му куфарче, в малко отделение, което можеше да намери само някой особено грижлив митнически служител, и то само ако предварително бъдеше уведомен, че около пристигащия пътник има нещо нередно.
Два часа преди полета той върна наетата кола, качи се на автобуса до международното летище, мина през обичайното ала-бала с паспортно-митническите проверки и се запъти към салона на първа класа за кафе и кроасан.
Бил Хенриксен беше новинарски маниак, така че още щом се събуди, рано, както винаги, моментално включи телевизора на Си Ен Ен, като често прехвърляше с дистанционното на „Фокс Нюз“, без да спира монотонно да върти педалите на велоергометъра за обичайната утринна гимнастика. На дъската за четене имаше отворен вестник. Предната страница на „Ню Йорк Таймс“ покриваше събитието в Берн, както и „Фокс Нюз“ — странно, Си Ен Ен споменаваше за него, но не показваше много. „Фокс“ — да, като използваше картината от швейцарската телевизия, което му позволи да проследи това, което можеше да се види от ликвидирането на терористите. Пълна скука. Фойерверки на предната врата — накараха оператора да подскочи и кадърът се измести — и стрелците, нахлуващи веднага след тях. Никакви звуци — използваха заглушители. Всичко приключи за пет секунди. Така, значи швейцарците разполагаха с добре обучен СВТ18 екип. Дотук нищо изненадващо, въпреки че всъщност той не го знаеше досега. След няколко минути от сградата излезе някакъв тип и си запали лула. Което и да беше това ченге — най-вероятно командирът на екипа — у него се долавяше известен стил, помисли си Хенриксен, докато поглеждаше километража. Екипът беше облечен по обичайния начин — черно бойно облекло и бронежилетки. Униформените ченгета нахълтаха, за да изведат заложниците, горе-долу в подходящия срок. Мдаа, спретнато и гладко — друг начин да се каже, че престъпниците — новините не бяха наясно дали са просто обирджии, или терористи — не бяха особено умни. Добре де, кой е казвал, че са? Беше сигурен, че след няколко минути телефонът ще иззвъни и ще го поканят за кратък телевизионен коментар. Досадно, но необходимо.
Обадиха се, когато вече беше под душа, но той отдавна си беше инсталирал телефон пред вратата на банята.
— Да?
— Господин Хенриксен?
— Да, кой е? — Гласът не му беше познат.
— Боб Смит от „Фокс Нюз“, Ню Йорк. Видяхте ли репортажа от инцидента в Швейцария?
— Да, всъщност току-що го гледах по вашата мрежа.
— Някаква възможност да прескочите до нас и да направите кратък коментар?
— По кое време? — попита Хенриксен. Предварително знаеше какво ще му кажат и какъв ще е отговорът му.
— Някъде след осем, стига да ви е удобно.
Той дори погледна часовника си — автоматичен и безсмислен жест, който никой не видя.
— Да, мога. Колко кратък?
— Четири минути, не повече.
— Окей, ще дойда след около час.
— Благодаря, сър. Ще предупредим охраната да ви чака.
— Добре, ще се видим след час.
Момчето май беше новак, след като не знаеше, че той е редовен коментатор и че всички хора от охраната го познават. Бърза чаша кафе с една поничка и Хенриксен изхвърча през вратата, качи се в колата си — „Порше“ 911 — и пое по моста „Джордж Вашингтон“ за Манхатън.
Доктор Карол Брайтлинг се събуди, потупа дремещия Джигс и влезе под душа. След десет минути, с увита около главата хавлия, отвори вратата и взе сутрешните вестници. Кафемашината вече й беше сварила две чаши „Маунтингроун Фолджърс“, а в хладилника беше пластмасовият плик с резенчета диня. Тя включи радиото за сутрешното издание на „Съдейки по всичко“, с което започваше задължителният й обзор на новините. Работата й в Белия дом се състоеше предимно от четене… а днес й предстоеше среща с онзи тъпак от департамента по енергетика, който продължаваше да смята, че е важно да се правят водородни бомби. Тя трябваше да посъветва президента, че не е така, а той най-вероятно щеше да отклони съвета й без никакви обяснения.
Защо, по дяволите, се беше набутала в тази администрация? Отговорът беше прост и очевиден: политиката. Този президент се мъчеше сърцато с подобни комбинации вече година и половина, откакто пое поста си. А тя беше жена, докато целият президентски екип от експерти беше съставен почти изцяло от мъже, което предизвика известен коментар в медиите и другаде, което, от своя страна, смути президента с неговата политическа невинност, което на свой ред развесели пресата и й даде ново оръжие в ръцете, което в известен смисъл подейства. И така, предложиха й поста и тя го прие, с кабинет в стария Офис Билдинг вместо в Белия дом, със секретарка и помощник, и място за паркиране на Уест Екзекютив Драйв, стария паркинг за изпълнителския състав — и паркираше там икономичната си шестгодишна хонда — единствената кола японско производство в това каре, за което никой не й беше намекнал, разбира се, тъй като тя беше жена и беше забравила повече за порядките сред политическите кръгове във Вашингтон, отколкото президентът изобщо беше в състояние някога да научи. От друга страна, президентът се учеше поразително бързо. Но не беше от добрите слушатели, поне доколкото се отнасяше до нея.
След нейното назначаване медиите го оставиха на мира. Изводът беше, че медиите не са ничий приятел. Липсваха им собствени убеждения и затова само публикуваха това, което казваха хората, поради което тя трябваше да говори, извън протокола, дълбоко зад кулисите или просто между другото, пред най- различни репортери. Някои от тях, тези. които редовно покриваха екологията, поне я разбираха и в повечето случаи тя можеше да разчита, че ще напишат материалите си грамотно, но те винаги включваха научния боклук на противната страна — „да, може би вашата позиция има достойнства, но науката все още не е достатъчно убедителна, а компютърните модели не са достатъчно точни, за да оправдаят подобни действия“, отвръщаше противната страна. В резултат на което обществената поддръжка — според социологическите измервания — се беше заковала на място и дори се бе смъкнала. Президентът беше
