германските ГСГ-9. Няколко телефонни обаждания щяха да изяснят това.
Самолетът кацна точно по разписание. Винаги можеш да разчиташ на швейцарците, че правят всичко навреме. Дори полицейският екип вероятно беше действал по разписание в операцията си предната вечер, помисли си Попов. Седалката му в първа класа беше близо до вратата, така че той се оказа третият пътник, който се озова навън, след което си прибра чантите и мина през проверката на митницата. Америка, както той отдавна се беше уверил, бе страната, в която най-трудно може да влезе чужденец — въпреки че с малкия му багаж и декларацията, че няма нищо за деклариране, този път се оказа някак си по-лесно. Митническите служители се държаха учтиво и му махнаха с ръка да мине направо към стоянката за таксита, където срещу обичайната умопомрачителна сума се качи в колата на някакъв пакистанец да го откара до града и се зачуди разсеяно дали такситата не са комбина с митничарите. Но разходите му в командировката се осребряваха — което означаваше, че трябва да вземе разписка — а освен това се беше подсигурил така, че да може да си позволи подобни неща и без нея, нали? Загледа се усмихнат в градския пейзаж.
Таксито го свали до сградата, където бе апартаментът му — плащаше се от работодателя му, което за тях бе разход, приспадай от данъка — Попов беше започнал да изучава американския данъчен закон, — а за него беше безплатно. Той се качи, преоблече се и пак слезе долу и помоли портиера да му извика такси. Оттук имаше още петнадесет минути до офиса.
— Е, как мина? — попита го шефът.
В стаята се носеше странно бръмчене, предназначено да пречи на евентуалните подслушващи устройства, които можеше да е поставила някоя конкурентна корпорация. Фирменият шпионаж бе съществен елемент от живота на компанията на този човек и защитните средства срещу него бяха поне толкова добри, колкото използваните от КГБ. Навремето Попов беше вярвал, че правителствата разполагат с най-доброто във всяко отношение. Това със сигурност не беше вярно за Америка.
— До голяма степен според очакванията ми — каза той. — Големи глупаци. Наистина се държаха прекалено любителски въпреки цялото обучение, което им осигурявахме през осемдесетте. Казах им, ако искат, да ограбят банката като прикритие за истинската цел…
— Която беше?
— Да бъдат убити — отговори на часа Дмитрий Аркадиевич. — Поне такива бяха твоите намерения, доколкото разбрах.
Думите му предизвикаха усмивка, с каквато Попов не беше свикнал. Отбеляза си наум да провери каква е цената на акциите на банката. Дали целта на тази „акция“ не е била да се разклати положението й на борсите? Това не му се струваше много вероятно, но въпреки че не му трябваше да знае защо му възлагат да върши тези неща, вроденото му любопитство се възбуди. Този човек се отнасяше с него като с наемник и макар Попов да знаеше, че се е превърнал точно в това, откакто престана да служи на страната си, това някак оскърбяваше самочувствието му на професионалист.
— Ще искаш ли други подобни услуги?
— Какво стана с парите? — попита шефът.
— Е, швейцарците ще намерят за какво да ги използват. — Собственият му банкер със сигурност щеше да намери за какво. — Разбира се, не очакваше да ги върна, нали?
Шефът поклати глава.
— Всъщност не. Пък и сумата е незначителна.
Попов кимна разбиращо. „Незначителна?“ Никой агент на съветска служба не беше получавал толкова пари наведнъж — КГБ винаги беше стиснат при плащанията си, независимо от важността на предоставената информация — пък и изобщо не даваше току-така пари в брой. Всяка рубла трябваше да се отчита, в противен случай дребнавите счетоводители на площад „Дзержински“ № 2 побесняваха — как така някакъв си полеви служител си е позволил да бъде ларж в своите операции! Другото, което го учуди, беше как работодателят му е препрал тези пари в брой. В Америка, ако депозираш или изтеглиш само десет хиляди долара в брой, банката е задължена да го впише във ведомостите си. Смяташе се, че така се затрудняват търговците на наркотици, но те въпреки това успяваха да се справят с тази пречка. Дали и в други страни съществуваха подобни правила? Попов не знаеше. В Швейцария не, в това беше сигурен, но толкова много банкноти не можеха просто така да се материализират от въздуха в сейфовете на една банка, нали? По някакъв начин неговият шеф го беше постигнал. Ернст Модел може и да беше аматьор, но този човек не беше. И той не биваше да забравя това.
Последваха няколко секунди мълчание. След това шефът каза:
— Да, ще поискам друга операция.
— Каква точно? — попита Попов и веднага получи отговора.
Дори беше използвал подходящата дума: „операция“. Колко странно. Дмитрий се зачуди дали не трябва все пак да проучи своя работодател, да поразбере малко повечко за него. В края на краищата собственият му живот сега беше в ръцете му — обратното също беше в сила, разбира се, но животът на другия не беше първата грижа за Попов. Дали щеше да се окаже трудно? За човек, който има компютър и модем, вече изобщо не беше трудно… стига да разполагаш с време. Сега-засега беше ясно, че ще има на разположение само една нощ в апартамента си преди отново да потегли през океана.
Приличаха на роботи, забеляза Чавес, надничайки иззад компютърно генерирания ъгъл. Заложниците също, но в случая заложниците бяха компютърно генерирани деца, все момиченца в раирани червено-бели роклички или джемпъри — Динг не можеше да прецени точно. Това беше чисто психологически ефект, програмиран в системата от този, който беше настроил параметрите на програмата СВТ 6.3.2. Някакъв екип в Калифорния го беше създал най-напред за „Делта Форс“ по договор с министерството на отбраната и под наставничеството на РАНД Корпорейшън.
Беше скъпа за използване главно заради електронния костюм, в който беше облечен. Беше със същото тегло като обичайния черен боен костюм, обличан при акциите, и всичко, чак до ръкавиците, беше натъпкано с медни жици и сензори, които казваха на компютъра — стар модел Крей Уай-Ем-Пи — какво точно прави тялото му, в резултат на което той проектираше изображение в изпъкналите очила, които си беше сложил. Коментарът се водеше от доктор Белоу, който в тази игра играеше едновременно ролите на водача на лошите типове и на съветник на доброто момче. Динг извърна глава и видя до себе си Еди Прайс и Ханк Патерсън и Стив Линкълн също — отвъд другия симулиран ъгъл — роботоподобни фигури, с номера, за да се знае кой кой е.
Чавес запомпа три пъти с дясната си ръка, призовавайки за флеш-бенг, след което отново надникна иззад ъгъла…
…в своя стол Кларк видя черната линия, появила се върху белия ъгъл, и натисна клавиш 7 на клавиатурата си…
…лош № 4 насочи оръжието си към скупчилата се група ученички…
— Стив! Давай! — заповяда Чавес.
Линкълн дръпна ударника на флеш-бенга. По същество това представляваше симулатор на граната, заредена с мощен експлозивен заряд и магнезиев прах за ослепителна светкавица — симулирана за компютърната програма, — предназначена да заслепи и дезориентира посредством разкъсващ ушите трясък, достатъчно гръмък, за да обърка равновесния механизъм във вътрешното ухо. Този звук, макар да не беше толкова лош като в реални условия, също премина през слушалките заедно с ослепителната белота в очилата за виртуална реалност. И ги накара да подскочат.
Още преди ехото да заглъхне, Чавес се хвърли в помещението и се прицели в Терорист № 1 — той трябваше да е вражеският водач. Тук компютърната система се дънеше. Европейските членове на екипа не стреляха като американските, а изпъваха оръжията си напред, преди да стрелят. Чавес и американците бяха свикнали да ги прикладват плътно. Динг изстреля първия си патрон още преди тялото му да докосне пода, но компютърната система не отчиташе винаги този изстрел като попадение — което страхотно го изнервяше. Той никога не пропускаше, както съвсем наскоро беше установил един тип, ненадейно озовал се пред Свети Петър. Чавес се хвърли на пода, претърколи се, повтори изстрела и извъртя МР-10 за друга цел. Изстрелите изгърмяха в слушалките му (СВТ 6.3.2 по някаква си причина не допускаше употребата на заглушители.) Вдясно от него Стив Линкълн и Ханк Патерсън стреляха в шестимата терористи и им пръснаха мозъците във виртуални червени облаци…
