равнище — и тази неяснота бе предизвикала голямо притеснение, докато един от членовете на екипа не намери разрешение. Бяха приложили технологията на генното инженерство, за да присадят ракови гени в организма. По-специално, използваха генетичен материал от рак на дебелото черво, една от по-здравите породи, и резултатът се оказа поразителен. Новополученият организъм бе само с една трета от микрона по- голям, но много по-силен. Доказателството се виждаше на телеекрана на електронния микроскоп. Малките чертички бяха изложени на стайна атмосфера и стайно осветление в продължение на десет часа, преди отново да бъдат въведени в съда с биокултурата, и вече, забеляза лаборантката, миниатюрните резки бяха започнали да се активизират, използвайки своята РНК21, за да се възпроизведат след ядене, размножавайки се в други милиони копия малки чертички, чието предназначение беше едно-единствено: да ядат тъкан. В този случай тъканта беше от бъбрек, въпреки че черният дроб беше също толкова уязвим. Лаборантката — с диплома от Йейлския университет — направи съответните записки, след което, тъй като това беше неин проект, трябваше да му измисли име. Изпита искрена благодарност от курса по съпоставителна религия, който бе изкарала преди двадесет години. Не можеш да го наречеш с каквото име ти падне, нали така?
„Шива“ — помисли си тя. Да, най-сложният и най-интересен от боговете в хиндуистката система, проявяващ се ту като Унищожителя, ту като Възстановителя, който ще унищожи човечеството… и една от съпругите му беше Кали — самата богиня на смъртта. Шива. Идеално! Лаборантката се зае със записките си, включвайки препоръчваното от нея име за организма. Предстоеше още едно изпитание, още едно технологично препятствие преди всичко да стане готово.
Тя взе проба от „Шива“, запечата я в контейнер от неръждаема стомана, излезе от лабораторията и измина двеста метра по коридора, после тръгна по друг.
— Здрасти, Маги — поздрави я шефът на лабораторията. — Носиш ли ми нещо?
— Здравей, Стив. — Тя му подаде малкия контейнер. — Ето го.
— И как ще го наричаме? — Стив взе контейнера и го постави върху един тезгях.
— Шива.
— Звучи зловещо — отбеляза Стив с усмивка.
— И още как!
Освен медицина Стив беше завършил и философия и беше един от най-добрите специалисти на компанията по ваксините. За този проект го бяха измъкнали от работата му върху СПИН.
— Значи гените на рака на дебелото черво подействаха така, както предсказа?
— За десет часа на открито показва добра поносимост към ултравиолетово облъчване. Не съм много сигурна обаче за пряката слънчева светлина.
— И два часа са ни напълно достатъчни — напомни й Стив. А всъщност и един беше предостатъчен, знаеха го и двамата. — Какво става със системата за пулверизиране?
— Трябва да се изпробва — каза тя. — Но не мисля, че ще е проблем.
И двамата знаеха, че е така. От организма се очакваше лесно да понесе преминаването през сифоните на пулверизиращата система — нещо, което предстоеше да се изпробва в една от големите камери, възпроизвеждащи нормална околна среда. Да се направи на открито, разбира се, щеше да е още по-добре, но ако Шива наистина беше толкова жизнен, колкото смяташе Маги, това щеше да е риск, който не си струваше да поемат. Засега.
— Благодаря ти, Маги. — Стив вкара контейнера в една от изолационните камери, за да го отвори и да започне работа върху ваксината.
По-голямата част от работата вече беше свършена. Първичният агент в дадения случай беше добре известен и правителството бе финансирало работата на компанията над ваксината след голямата паника миналата година, а Стив беше широко известен в медицинските кръгове със своя талант да създава, улавя и реплицира антитела, които да възбуждат имунната система на човека. Той отчасти съжаляваше, че беше прекратил работата си върху СПИН. Смяташе, че се е натъкнал на метод за генериране на широкоспектърни антитела, способни да се сражават с него — което означаваше 20 процента повишение на заплатата плюс допълнителната привилегия да се озове в челото на ново направление в науката, което можеше да го направи прочут… може би дори достатъчно прочут, за да му осигури един полет до Стокхолм след десетина години. Но след десет години това нямаше да има значение, нали? Той се обърна и погледна навън през тройните прозорци на лабораторията. Хубав залез. Скоро щяха да наизлязат нощните твари. Прилепи щяха да подгонят насекомите. Бухали щяха да ловуват горски мишки и водни плъхове. Той имаше очила за нощно виждане и често наблюдаваше дейността на тези животни — не беше много по-различна от неговата. Но сега се върна на работната си маса, издърпа клавиатурата на компютъра си и занахвърля бележки по новия проект. Мнозина използваха за подобна цел прости бележници, но според Проекта всички бележки трябваше да се правят само на компютър, при това да са електронно кодирани. Щом това беше добре за Бил Гейтс, значи беше добре и за него. Простите начини не винаги са най-добрите. Нали тъкмо затова и той самият беше тук като част от току-що наименувания проект „Шива“.
Трябваха им хора. боравещи с оръжие, но беше трудно да ги намерят — във всеки случай подходящите, със съответния манталитет — а задачата се усложняваше още повече от правителствената дейност с подобни, макар и противоположни цели. Това обаче ги предпазваше от по-явните кукувци.
— Тук е адски красиво — отбеляза Марк. Домакинът му кимна.
— Има една нова къща, точно отвъд хребета. При ясен ден се вижда пушекът от комина им.
Тук Марк се засмя.
— Досадни съседи, а?
— Е, все пак са чак на осем мили.
— Всъщност, знаеш ли, ти си прав. Представяш ли си как е изглеждало преди белият човек да дойде тук? Никакви пътища освен по вода и пътеките на сърните. Ловът трябва да е бил нещо забележително.
— Поне достатъчен, че да не се трепеш за едното ядене. — Фостър посочи стената над огнището — беше отрупана с ловни трофеи, повечето сигурно законни, но тук, в планината Битърруут, Монтана, нямаше чак толкова много ченгета.
— Това ни е рожденото право.
— Би трябвало — съгласи се Фостър. — Нещо, за което си струва да се бориш.
— До каква степен? — попита Марк, оглеждайки с възхищение трофеите. Кожата от мечка гризли беше особено впечатляваща… и вероятно адски незаконна.
Фостър сипа на госта си още бърбън.
— Не знам как е там, на изток, но тук, при нас, ако се биеш — се биеш. До края. Врагът ти се кротва само като го светнеш между фаровете.
— Но после трябва да се отърваваш от тялото — подхвърли Марк и отпи от чашата си. Евтино уиски. Едва ли защото не можеше да си позволи скъпо.
Смях:
— Да си чувал за булдозер? К’во ще кажеш за едно хубаво пожарче?
Някои в тази част на щата вярваха, че Фостър е убил едно ченге от тия, дето гонят бракониерите. В резултат на което местната полиция беше доста мнителна. Хората от патрула по магистралата например не му даваха да вдигне и един километър над ограничението. Но макар да бяха намерили колата — изгорена, на 65 километра оттук — тялото на полицая го нямаше, и толкоз. Из тази част на щата не можеше да се намерят кой знае колко хора за свидетели, въпреки новата къща на осем километра оттук. Марк се отпусна в коженото кресло.
— Хубаво е да си част от природата, нали?
— Да. Знаеш ли, понякога си мисля, че май разбирам индианците.
— Познаваш ли някой?
— О, разбира се. Чарли Грейсън, той е от племето неперсе, водач на ловци, давам му коня си. Аз също го правя от време на време, за да припечеля някой долар, всъщност качвам се с коня в планината, срещам хора, излезли на лов. Лосът там е доста нагъсто.
— А мечката?
— Достатъчно — отвърна Фостър. — Главно черна, но има и гризли.
