всичко друго, но не и екологичен президент — но копелето му с копеле се измъкваше много добре, като същевременно използваше нея, Карол Брайтлинг, за политически камуфлаж — или дори за политическо прикритие! Това я ужаси… или щеше да я ужаси при по-други обстоятелства. Доктор Брайтлинг вдигна ципа на полата си и си облече сакото на костюма. Доктор Брайтлинг, старши съветник на президента на Съединените щати. Което означаваше, че може да го вижда два пъти седмично. И че той чете докладите с нейните позиции и политическите й препоръки. И че тя има достъп до най-влиятелните представители на медиите и че е свободна да преследва собствената си програма… в разумни граници.
Но пак тя беше човекът, който плащаше цената. Винаги беше тя, помисли си Карол и почеса Джигс между ушите. Котаракът щеше да изкара деня в собствените си занимания, предимно дремейки на слънце на перваза, и щеше да чака господарката си да се върне и да го нахрани с „Фриски“. Не за първи път тя си помисли да спре край някой магазин за домашни любимци и да купи на Джигс живо мишле, с което да си поиграе — и след това да го изяде. Пленителна гледка беше този природен процес — хищник и жертва, всеки играе своята роля… както трябваше да е устроен светът и както е било през неизброимите векове, чак до последните един-два. „Докато човекът не е започнал да променя всичко“ — помисли си тя. натискайки стартера на колата си, загледана в каменния паваж на улицата — все още истински павета с все още запазени следи от тежки каруци — и сгради, издигнати на мястото на някогашната хубава гъста гора с вековни дървета. А отвъд реката беше дори по-лошо. Само остров Тиъдър Рузвелт беше в изначалния си вид — но и той нарушен от рева на реактивните двигатели… Както обикновено, тя беше в челото на ежедневния забързан за началото на работния ден трафик, и бързо взе разстоянието от около километър и половина до мястото си за паркиране — на тридесет и шест метра от западния вход. Рангът й беше висок и не я подлагаха на претърсване с куче. Тайните служби използваха белгийски кучета — приличаха на кафяви немски овчарки, имаха остро обоняние и бърз мозък — които душеха колите за експлозиви. Тя слезе от хондата и се качи право в кабинета си. Всъщност не беше никакъв кабинет, а кабинка, макар и по-широка от тези на секретарката и помощника й. На бюрото й лежеше дайджестът — ксерокопия на статии от различни национални вестници, смятани за важни за работещите в това здание, заедно с нейния екземпляр от „Сайънс Уикли“, „Сайънс“ и днес, „Сайънтифик Америкън“, плюс няколко медицински списания. Публикациите по екология щяха да пристигнат след два дни. Още не беше седнала и секретарката й, Марго Евънс, влезе с кодираната папка по политиката на ядреното въоръжаване, която тя трябваше да прегледа преди да даде на президента съвета си, който той щеше да отхвърли. Но тя нямаше да му даде повод да приеме оставката й. Рядко някой на това равнище на администрация сам си подаваше оставката, въпреки че местните медии умееха да разчитат признаците. Защо да не направи една стъпка по-напред от обичайното и да препоръча затварянето на мръсния ядрен реактор в Ханфорд, Вашингтон? Единственият американски реактор със същото предназначение като този в Чернобил — по-малко енергиен реактор, отколкото средство за производство на плутоний 237 за ядрени оръжия — най-гадното изобретение, сътворено от войнствено настроените мозъци на мъжете. Около Ханфорд се бяха появили нови проблеми, нови изтичания от тамошните резервоари, вярно, открити преди да могат да замърсят водата, но все пак заплаха за околната среда, чието оправяне щеше да струва скъпо. Химическите смеси в тези резервоари бяха ужасно разяждащи и смъртно отровни, и радиоактивни… а президентът дори не желаеше и да чуе за това.
Научните основания за нейните възражения срещу Ханфорд бяха убедителни, дори Ред Лоуел го признаваше — но именно той настояваше да се построи нов Ханфорд! Не, президентът не можеше да одобри това!
След тази успокоителна мисъл доктор Брайтлинг си сипа чаша кафе и започна да чете дайджеста, без да престава да мисли как да напише предварително обречената си препоръка към президента.
— Е, господин Хенриксен, кои бяха те? — попита сутрешният водещ.
— Не знаем много освен името на предполагаемия им водач — Ернст Модел. Модел някога беше член на „Баадер-Майнхоф“, прословутата германска терористическа група от 70-те и 80-те години. Изчезна преди около десет години. Ще е интересно да узнаем къде точно се е крил.
— Разполагахте ли с негово досие по времето, когато работехте към Екипа за спасяване на заложници към ФБР?
— О, да. — Усмивка. — По физиономия. Досието на господин Модел сега ще мине към архива.
— И все пак, беше ли това терористичен инцидент, или най-обикновен грабеж на банка?
— От досегашните съобщения в пресата не може да се определи, но не бих изключил напълно и грабежа като мотив. Едно от нещата, които хората забравят за терористите, е, че те също трябва да ядат, а за това им трябват пари. Имаме достатъчно прецеденти с хора, смятани за политически престъпници, които нарушават закона само за да се сдобият с пари за преживяване. Тук, в Америка, ЗМР — „Заветът, мечът и ръката на Всевишния“, както сами се наричаха — ограбваха банки, за да се издържат. „Баадер-Майнхоф“ в Германия отвличаха хора, за да измъкват пари.
— Значи според вас те са просто престъпници?
Сериозно кимване.
— Тероризмът е престъпление. Това е първото правило във ФБР, където съм работил. Съответно тези четиримата, които бяха убити вчера в Швейцария, бяха престъпници. За тяхно нещастие, швейцарската полиция, както изглежда, е съставила и обучила един великолепен, високопрофесионален екип за специални операции.
— Как бихте оценили акцията?
— Много добра. Телевизионният репортаж не показва никакви грешки. Всички заложници бяха спасени и всички престъпници бяха убити. Това е нормално при подобен инцидент. На теория човек би искал да хване престъпниците живи, ако е възможно, но това не винаги е възможно. Животът на заложниците в случай като този има абсолютен приоритет.
— Но терористите нямат ли права?
— По принцип те имат същите права, като всички други престъпници. ФБР също проповядва това и най-доброто, което можеш да направиш като служител от силите на реда, е да ги арестуваш, да ги изправиш пред съда и да ги осъдиш, но не забравяйте, че заложниците са невинни жертви, чийто живот е поставен под заплаха заради действията на престъпниците. Поради това се опитваш да им дадеш шанс да се предадат — всъщност опитваш се да ги обезоръжиш, ако можеш.
— Но много често не разполагаш с този лукс — продължи Хенриксен. — Според това, което видях по телевизията, екипът На швейцарската полиция действаше точно така. както ни обучаваха в Куонтико. Прилагаш смъртоносна сила само тогава, когато е необходимо — но когато е необходимо, наистина я прилагаш.
— Но кой решава кога е необходимо?
— Командирът на място въз основа на опита си и личната си преценка. „А след това — не добави Хенриксен — такива като вас започват адски да спекулират по негов адрес.“
— Вашата компания обучава местните полицейски сили в тактиката на СВТ, нали?
— Да, така е. При нас работят много ветерани от ФБР, ЕСЗ, „Делта Форс“ и други организации и ние бихме могли да използваме тази швейцарска операция като учебен пример — каза Хенриксен, който оглавяваше международна корпорация, която тренираше и чуждестранни полицейски сили, и да бъде мил с швейцарците изобщо нямаше да навреди на баланса на бюджета му.
— Господин Хенриксен, благодарим за участието ви тази сутрин. С вас беше Уилям Хенриксен, експерт по международния тероризъм, главен изпълнителен експерт от „Глобъл Секюрити Инкорпорейтид“, международна консултантска фирма. Гледахте „Двадесет и пет минути след часа“.
Хенриксен запази спокойното си професионално изражение цели пет секунди след като най-близката камера се изключи. Във фирмения му щаб вече бяха записали интервюто му и щяха да го прибавят към обемистата видеотека с подобни материали. ГСИ беше известна в много райони на света и рекламната им видеокасета включваше откъси от много такива интервюта. Сценичният директор го изведе от студиото до гримьорната, където му свалиха пудрата и го оставиха да си излезе сам до чакащата го отвън кола.
И този път беше минало добре, прецени той, преглеждайки казаното наум. Трябваше да разбере кой е обучавал швейцарците. Отбеляза си да нареди да проучат въпроса на място. Ако беше частна компания, тя щеше да се окаже сериозна конкуренция, макар че имаше вероятност да е швейцарската армия — може би дори военно формирование, маскирано като полицаи — вероятно с известна техническа помощ от страна на
