— Значи ДЪГА действа, а?
— Този път да, господин директор.
— Погрижи се да ни изпратят писмен доклад как е минала операцията.
— Слушам, сър. Вече им го поисках по и-мейла. — По-малко от тридесет души в Бюрото знаеха за ДЪГА, въпреки че мнозина други сигурно предполагаха. Особено членовете на ЕСЗ, екипа за спасяване на заложници, които бяха забелязали факта, че Тим Нунън, агент трето поколение, един ден просто беше изчезнал от лицето на земята. — Как върви вечерята?
— Предпочитам „При Уенди“. Храната е доста банална. Нещо друго?
— Случаят в Ню Орлиънс е към приключване, според Били Бец. Още три-четири дни. Освен това няма нищо съществено.
— Благодаря, Горди.
Мъри затвори и прибра телефона в джоба си. После се върна в трапезарията и седна: автоматичният му „Смит & Уесън“ глухо тупна по стола.
— Нещо важно? — попита Лиз.
— Обичайното.
Пътят до хотел „Хей Адамс“ срещу парк „Лафайет“ беше петнадесет минути. Брайтлинг държеше апартамент на най-горния етаж и хотелският персонал съобразително беше оставил бутилка бяло в пълен с лед съд до леглото — знаеха, че няма да се прибере сам. „Това е тъжно“ — помисли си доктор Джон Брайтлинг, докато вадеше тапата. Такива неща щяха да му липсват, наистина щяха да му липсват. Но той беше взел решението си много отдавна — без да е сигурен, когато започна, че е възможно да успее. Сега беше уверен, че ще успее, и нещата, които щяха да му липсват, бяха с много по-незначителна стойност от тези, които щеше да спечели. А засега, помисли си той, поглеждайки бялата кожа на Джесика и зашеметяващата й фигура, щеше да получи още нещо много приятно.
При доктор Карол Брайтлинг нещата се развиха по-различно. Въпреки че работеше в Белия дом, тя подкара колата си сама — нямаше дори бодигард — и се прибра в апартамента си на Уисконсин Авеню в Джорджтаун, където единствената й компания беше котаракът Джигс. Той поне я посрещна на вратата и се отърка в крака й. Последва я и в спалнята и започна да я наблюдава как се преоблича, както го правят котките — с любопитство и в същото време разсеяно, знаейки какво следва. Облечена само в късия си халат, Карол Брайтлинг отиде до кухнята, отвори един шкаф и извади плика с храната му — нахрани го от ръката си. После си сипа чаша ледена вода от хладилника и я изпи с два аспирина.
Всичко това беше нейна идея, тя го знаеше много добре. Но след толкова много години все още й беше толкова трудно, колкото в началото. От толкова много неща се беше отказала. Беше получила работата, за която жадуваше — донякъде за своя собствена изненада, както се оказа, но все пак си беше получила кабинета в мечтаната сграда и сега играеше роля в правенето на политика по въпроси, които бяха важни за нея. Важна политика по важни теми. Но струваше ли си?
Да! Наистина си струваше. Но цената, цената беше твърде тежка. Тя се наведе, вдигна Джигс, гушна го като детето, което никога не беше имала, и отиде в спалнята — той пак щеше да е единственият, който да я сподели с нея. Е, какво пък, котките са по-верни от мъжете. С годините беше научила този урок. След няколко секунди халатът бе на стола до леглото, а тя — под завивките. Джигс се сгуши върху краката й. Карол се надяваше, че тази нощ сънят ще я споходи малко по-бързо, отколкото обикновено. Но знаеше, че няма, защото умът й не преставаше да мисли за онова, което ставаше на друго легло на пет километра оттук.
5. Отклонения
Ежедневната ФП започваше в 06:30 и завършваше с бягането на осем километра, разчетено точно за четиридесет минути. Тази сутрин то завърши в 08:30 и Чавес се зачуди дали той и екипът му не са получили допълнителен подтик от успешната акция. Ако бе така, дали беше добро, или лошо? Не можеш да се чувстваш по-добре, ако си убил човек, нали? Прекалено дълбока мисъл за една мъглива английска утрин.
В края на кроса всички се бяха изпотили порядъчно и затова влязоха под горещите душове. Тук хигиената беше малко по-усложнена, отколкото при униформените войници. Всички носеха по-дълга коса, отколкото се позволяваше в съответните им армии, за да могат да изглеждат като зрели, макар и малко рошави бизнесмени, когато намятаха саката си и си връзваха вратовръзките за поредните полети в първа класа. Косата на Динг беше най-късата, тъй като в ЦРУ той се стараеше да я поддържа не много по- различно от времето, когато служеше като сержант при „нинджите“. Щеше да мине поне още месец, докато стане достатъчно рошав. При тази мисъл той изпухтя и излезе от душа. Като водач на Екип 2 разполагаше с отделна кабинка и се задържа малко, за да се възхити на тялото си — то винаги беше предмет на гордост за Доминго Чавес. Да, упражненията, които му се бяха сторили толкова трудни през първата седмица, бяха дали плодове. Сега беше същият като в школата за рейнджъри във Форт Бенинг — а тогава беше… на колко? На двадесет и една, най-обикновен Е-4 и един от най-дребните в курса. Изпитваше известно притеснение, че високата и дългокрака като майка си Паци стърчи цял пръст над него, но Паци носеше само обувки с нисък ток, поради което тази разлика изглеждаше приемлива и никой не го бъзикаше по този повод. Както и шефът му, Чавес имаше вид на човек, с когото никой не би искал да се спречква. Особено тази сутрин, помисли си той, докато се изтриваше с хавлията.
Когато се прибра, Паци вече си беше облякла зелените дрехи. Тази заран беше дежурна в акушеро- гинекологичното отделение и трябваше да направи — е, всъщност да асистира — цезарово сечение. Караше в местната болница едногодишна практика като интернист. Следваше педиатрична практика — това беше поразило и двамата като изключително подходящо. На масата вече го чакаше бекон с яйца — яйцата в Англия, изглежда, бяха с по-бледи жълтъци. Дали пък тук не хранеха кокошките е по-различна храна?
— Трябва да се храниш по-добре — за кой ли път отбеляза Паци.
Доминго се засмя и отвори сутрешния „Дейли Телеграф“.
— Скъпа, хорестеролът ми е едно-три-нула, пулсът ми при покой е петдесет и шест. Аз съм една жилава, опасна бойна машина, докторе!
— Но какво ще стане след десет години — попита доктор Паци Чавес.
— Дотогава ще съм минал през десет пълни медицински прегледа и ще съм пренастроил стила си на живот според техните резултати — отговори магистър (профил международни отношения) Доминго Чавес, докато мажеше с масло препечената филийка. Хлябът в тази страна, както беше установил през последния месец, беше просто приказен. И защо ли всички се подиграваха с английската кухня? — По дяволите, Паци, виж татко си! Това старо копеле все още е в страхотна форма. — Тази сутрин Кларк не беше тичал — и при най-голямо усилие щеше да му е трудно да покрие осемте километра при скоростта, която налагаше Екип 2. Е, той все пак беше доста над петдесетте. Стрелбата му обаче изобщо не бе отслабнала — Джон се беше постарал това да стане ясно на членовете на екипа. Беше един от най-добрите пистолерос, които Чавес бе срещал, и още по-добър със снайперската пушка. На стрелба от 400 метра ДЪГА Шест държеше абсолютно равенство с Вебер и Джонстън и въпреки костюма, който носеше, държеше челно място във всеки списък със заглавие „не се ебавай с мен“.
На първа страница имаше репортаж за събитията от предния ден в Берн. Повечето подробности бяха точни. Забележително! Кореспондентът на „Телеграф“, изглежда, имаше добри връзки с ченгетата… на които приписваше успешната акция. Е, това си беше в реда на нещата — ДЪГА трябваше да остане в сянка. „Без коментар“ от Министерството на отбраната дали СВС е осигурила поддръжка за швейцарската полиция. Това беше малко слабо. Едно категорично „не“ може би щеше да е по-уместно… но ако се заявеше по този начин, едно „без коментар“ при друг подобен случай щеше да се възприеме като „да“. Така че, м-да, това май беше разумно. Политическият такт все още беше едно от уменията, които Чавес не беше усвоил, във всеки случай не и на инстинктивно ниво. Отношенията с медиите го плашеха повече, отколкото да се изправи пред заредени оръжия — беше се обучавал за второто, но не и за първото. Следващата гримаса се появи на лицето му, когато си даде сметка, че ЦРУ си има служба за връзки с обществеността, а ДЪГА, по дяволите, нямаше такава. Какво пък, може би в този бранш не си струваше да се харчат пари за реклама.
