— Хомо сапиенс е хищник — отвърна Брайтлинг и огледа залата за друг събеседник.
— Но само мъжете, нали? Усмивка.
— Да, ние жените сме по-миролюбиви.
— О, това там в ъгъла не е ли бившият ви съпруг? — попита сенаторът и се изненада от промяната в изражението й, щом го каза.
— Да. — Гласът й беше съвсем спокоен. Тя извърна лице в друга посока. Нямаше нужда да прави друго. И двамата знаеха правилата. Не по-близо от десет метра, никаква продължителна размяна на погледи и, разбира се, никакви думи.
— Имах възможност да вложа пари в корпорация „Хоризонт“ преди две години. Ругал съм се неведнъж за това.
— Да, Джон натрупа купища пари.
„И при това доста след развода, поради което тя самата не получи и цент.“ Може би това не беше най- добрата тема за разговор, прецени изведнъж сенаторът. Беше нов в занаята и не от най-добрите в политическите разговори.
— Да, той с неговите научни извращения понатрупа доста състояние.
— Вие не одобрявате?
— Преструктурирането на ДНК при растения и животни — не. Природата е еволюирала в продължение на поне два милиарда години без наша помощ. Съмнявам се, че има нужда от намесата ни.
— Нима има неща, които човеку не е дадено да знае? — попита с цитат сенаторът и се засмя.
Собственият му бранш беше строителното предприемачество, ровенето на дупки в земята и издигането на разни неща, които природата не желаеше да са там, въпреки че тази негова чувствителност към екологичната тематика, помисли си доктор Брайтлинг, сама по себе си беше еволюирала от любовта му към Вашингтон и от желанието му да се задържи колкото се може по-дълго тук и на власт. Това се наричаше „Треската на Потомак17“ — лесно се прихващаше и не толкова лесно се лекуваше.
— Проблемът, сенатор Хоукинг, е в това, че природата е едновременно нещо сложно и твърде дискретно. Когато променяме някои неща, не можем лесно да предскажем отклоненията, които тези промени биха предизвикали. Това се нарича „Закон за непредвидените последствия“, нещо, с което Конгресът е запознат, нали?
— Тоест?
— Тоест причината, поради която имаме федерален закон за изрично указване на екологичните въздействия, е в това, че е много по-лесно да объркаме нещата, отколкото да ги поправим. В случая с рекомбинирането на ДНК ние можем по-лесно да променим генетичния код, отколкото да преценим ефектите, които тези промени биха могли да предизвикат след сто години. Такава сила би трябвало да се използва с възможно най-голяма предпазливост. Изглежда, не всеки осъзнава този прост факт.
С което беше трудно да не се съгласиш, трябваше добросъвестно да признае сенаторът. На Брайтлинг предстоеше да защити своята теза пред неговата комисия след около седмица. Дали това беше нещото, предизвикало скъсването на брака между Джон и Карол Брайтлинг? Колко тъжно. След тази преценка сенаторът се извини и се отдалечи, за да отиде при съпругата си.
— В тази гледна точка няма нищо ново. — Джон Брайтлинг беше получил доктората си по молекулярна биология в университета във Вирджиния. — Започнало е с един тип на име Нед Луд, преди няколко века. Той се е страхувал, че Индустриалната революция ще сложи край на памучната промишленост, на която се е основавала икономиката на Англия. И е бил прав. Онзи икономически модел рухнал. Но това, което го е заместило, е било по-добро за потребителя, и затова го наричаме прогрес! — Не беше изненадващо, че Джон Брайтлинг, милиардер, гонещ втора позиция в световната топкласация, държеше пледоарията си пред малка тълпа обожатели.
— Но сложността… — понечи да възрази една дама от публиката.
— Се среща всеки ден… всъщност всяка секунда. Както и нещата, които се опитваме да надвием. Ракът например. Не, госпожо, нима вие желаете да сложим край на нашата работа, ако това означава, че няма да се намери лечение за рака на гърдата? Тази болест поразява пет процента от населението по целия свят. Ракът е генетична болест. Ключът към лечението му е в човешкия геном. И моята компания ще намери този ключ! Остаряването е същото нещо. Екипът на Салк в Ла Хола намери гена убиец преди повече от петнадесет години. Ако намерим начин да го изключим, тогава човешкото безсмъртие може да стане реалност. Харесва ли ви идеята да живеете вечно в тяло на двадесет и пет годишна възраст?
— Но какво ще кажете за свръхнаселеността? — Този път възражението на съпругата на конгресмена прозвуча малко по-тихо. Мисълта беше твърде мащабна, твърде изненадваща, за да я отхвърлиш незабавно.
— Едно по едно. Изобретяването на ДДТ унищожи огромни количества болестотворни насекоми и тъкмо това увеличи населението по света, нали? Добре, сега живеем малко по-претъпкано, но нима някой тук държи да върнем комара „анофелес“? Нима маларията е разумен метод за контрол над нарастването на населението? Никой от присъстващите не иска да върнем войната, нали? А и нея сме използвали, за да ограничаваме нарастването на населението. Но я премахнахме, нали? По дяволите, контролът върху увеличаването на населението не е кой знае колко трудно нещо. Изисква се просто контрол над раждаемостта и напредналите страни вече знаят как да го прилагат, а и слаборазвитите страни го знаят, стига да имат причина да го правят… Може да мине едно поколение — продължи замислено Джон Брайтлинг, — но нима има някой тук, който да не желае отново да бъде на двадесет и пет години — и то с всички неща, които е научил междувременно, разбира се. На мен лично адски ми допада! — продължи той с усмивка.
С високите си до небето заплати и обещания за дивиденти, компанията му беше събрала невероятно талантлив екип, който да се занимава точно с този ген. Печалбите, които можеха да се извлекат от контрола над него, трудно можеха да се изчислят, а американският патент беше в сила седемнадесет години! Човешкото безсмъртие, тази древна мечта на медицинската общност, за първи път беше предмет на сериозно изследване, а не тема от жълтата научна фантастика.
— Смятате, че можете да го постигнете? — попита друга дама, също съпруга на конгресмен — този път от Сан Франциско. Всякакви жени се чувстваха неотразимо привлечени от този мъж. Парите, властта, добрият външен вид и добрите му маниери го правеха неотразим.
Джон Брайтлинг се усмихна широко.
— Попитайте ме след пет години. Познаваме гена. Трябва да се научим как да го изключваме. В това се крие огромно количество фундаментална наука, която трябва да разкрием, и по пътя се надяваме да открием куп много полезни неща. Все едно да тръгнеш на пътешествие с Магелан. Не сме сигурни какво точно ще намерим, но знаем, че ще бъде интересно. — Никой не отбеляза, че след точно това си пътуване Магелан не се беше завърнал.
— И печелившо? — попита един сенатор от Уайоминг.
— Така действа нашето общество, нали? Плащаме на хората, за да вършат полезна работа. Тази сфери не е ли достатъчно полезна?
— Ако го направите, предполагам, да. Самият сенатор също беше медик, практикуващ лекар, и познаваше основата, но дълбините на науката му бяха недостъпни. Концепцията, целта на корпорация „Хоризонт“ звучаха зашеметяващо, но той не беше от хората, които биха заложили срещу тях. Бяха се справили твърде добре със създаването на лекарства против рак и на синтетични антибиотици и бяха водещата компания в проект „Човешки геном“, глобално усилие да се разшифрова основата на човешкия живот. Самият Джон Брайтлинг бе гений и му беше лесно да привлича други като себе си в компанията. Беше невероятно обаятелен, но за разлика от политиците, длъжен беше да признае сенаторът, имаше нещо, с което да подкрепи показността си. С външния си вид на кинозвезда, с непринудената усмивка, с превъзходната способност да изслушва, със зашеметяващо аналитичния си ум, доктор Джон Брайтлинг можеше да събуди интереса на всички край себе си — и при това можеше да поучава, можеше да убеждава всички околни. Поученията му бяха прости за необразованите и доста усложнени за специалистите от неговата област, на върха на които самият той неоспоримо царуваше. О, имаше и някои други: Пат Рейли от „Харвард-Масачузетс Дженеръл“, Арон Бернщайн в „Джон Хопкинс“, Жак Елизе в „Пастьор“. И може би Пол
