полиция. Сега-засега не съобщаваха самоличността на крадците — престъплението беше квалифицирано като опит за обир, което донякъде беше разочаровало Попов, макар и сам да не разбираше защо. Той беше проявил искрената си преданост към своя работодател… и междувременно беше прибрал значителна сума. Още няколко такива цирка и щеше да може да си живее като цар в Русия или като принц в много други държави. Сега вече можеше да си позволи комфорта, който толкова често беше виждал и за който толкова беше завиждал, докато действаше като разузнавач за бившето КГБ. По онова време се беше чудил как. по дяволите, неговата страна изобщо би могла да надвие държави, които изразходваха милиарди за удоволствия в добавка към още повечето милиарди за въоръжение. И всичко им беше по-добро от онова, което собственото му отечество беше в състояние да произведе — иначе защо трябваше да му възлагат да разкрива техническите им тайни? Така беше работил през последните няколко години от Студената война — и още тогава знаеше кой ще я спечели и кой ще я загуби.
Но да дезертира за него никога не беше представлявало приемлив вариант. Каква полза имаше да предаде страната си заради някаква нищожна стипендия или обикновена работа на Запад. Свободата? Това беше думичката, която Западът все още си даваше вид, че цени. И какво му е хубавото да можеш да скиташ на свобода, ако не разполагаш с подходящ автомобил, с който да го правиш? Или ако не можеш да си позволиш приличен хотел? Или нямаш парите, с които да си купиш яденето и пиенето, от които човек има нужда, за да се наслади на живота както си му е ред? Не! Неговата първа командировка на Запад без дипломатическо прикритие беше в Лондон, където беше прекарал повечето си време в броене на скъпите коли и на удобните таксита, които човек можеше да вземе, щом го домързи да върви пеш… докато той самият трябваше да се придвижва главно с метрото, което беше удобно, анонимно и евтино. „Евтиното“ обаче беше добродетел, към която той не изпитваше особено влечение. Да, капитализмът притежаваше единствената добродетел да възнаграждава хора, които са си избрали подходящи родители или им е провървяло в бизнеса. Да ги награждава с лукс, удобство и комфорт, несънувани и от царе. И тъкмо към това Попов внезапно бе изпитал жажда и още тогава се беше зачудил как би могъл да го придобие. Хубава, скъпа кола — мерцедес беше нещо, за което винаги си беше мечтал — и подходящ просторен апартамент близо до добри ресторанти, и пари за пътуване до места, където пясъкът е топъл и небето — синьо, и много жени около него, нещо, което със сигурност и Хенри Форд е правил, няма начин. Какъв е смисълът да разполагаш с толкова могъщество, ако ти липсва волята да го използва?
Е, сега той беше по-близо до осъществяването му. Единственото, което му оставаше, бе да уреди още няколко работи, като тази в Берн. Ако работодателят му беше готов да плаща толкова много на едни глупаци — какво пък, глупакът лесно губи парите си. А виж, Дмитрий Аркадиевич не беше глупак. С тази мисъл той вдигна дистанционното и изключи телевизора. Утре — събуждане, закуска, уреждане на банковия депозит, и после взимаш такси до летището за полета на „Суис Еър“ до Ню Йорк. Първа класа, естествено.
— Е, Ал? — попита Кларк над халбата тъмна английска бира. Седяха в сепарето в ъгъла.
— Твоят Чавес се оказа точно такъв, какъвто го описват в рапорта. Умно от негова страна, че е пуснал Прайс напред. Не оставя егото си да го води. У един млад офицер това ми харесва. Разчетът на времето му е правилен, схемата също, стрелбата прецизна. Ще стане. Екипът също. Добре, че първия път се оказа лесно и че този Модел не се оказа костелив орех.
— Гадно копеле. Стенли кимна.
— Прав си. Германските терористи са си такива.
— Някакви изводи от срещата?
— Доктор Белоу беше най-добрият. Трябват ни повече и по-добри преводачи. Ще поработя над това утре. В Сенчъри Хауз не може да нямат хора, които да използваме. О, да, и Нунън също…
— Той е от новите. Беше техник във ФБР. Използваха го в екипа за освобождаване на заложници — за техническа поддръжка. Добър е, знае как да стреля, има и известен разузнавателен опит — обясни Кларк. — Добро момче е. Може да се разчита на него.
— Монтирането на видеонаблюдението беше изпипано добре. Прегледах записите. Не са лоши. Като цяло, Джон, отличен за Екип 2. — Стенли надигна халбата си.
— Приятно е да разбереш, че всичко действа добре, Ал.
— До следващия път.
Дълга въздишка.
По-голямата част от успеха, Кларк го знаеше, се дължеше на британците. Той се бе възползвал от поддържащите им системи, а техните хора на практика водеха обезвреждането две трети от него. Луи Лоасел се бе оказал точно толкова добър, колкото твърдяха французите. Това дребно копеле стреляше като Дейви Крокет, беше умно и беше невъзмутимо като скала. Какво пък, французите също имаха опит с терористите — веднъж Кларк беше излизал на акция с тях. Добре, първата щеше да се запише като успешна. ДЪГА вече беше утвърдена. Както и той самият.
Клубът „Цинцинат“ притежаваше голяма къща на Масачузетс Авеню, и често я използваше за полуофициални вечери — нещо съществено в живота на висшия елит на Вашингтон. На тези вечери силните на деня можеха да се срещнат и да утвърдят статута си покрай питиетата и маловажните разговори. Новият президент го правеше някак си трудно, разбира се, с неговия… ексцентричен подход към управлението, но никой не можеше да промени нещо съществено в порядките на този град, а новата реколта в Конгреса имаше нужда да се научи „как наистина работи Вашингтон“. Не беше по-различно, отколкото на други места из Америка, разбира се, и за мнозина събиранията в тази бивша богатска къща изглеждаха просто нова версия на вечерите в клубовете, където те бяха изучили изисканите правила на поведение сред властващото общество.
Карол Брайтлинг беше една от новите влиятелни личности. Разведена от десетина години, тя имаше три доктората — от Харвард, от Калифорнийския университет и университета в Илинойс, като по този начин покриваше двете крайбрежия и три важни щата, което бе важно постижение в този град, тъй като й гарантираше незабавното внимание, ако не и автоматичната благосклонност на цели шестима сенатори и на голям брой бизнесмени, които до един разполагаха и с гласове, и с комисии.
— Хванахте ли новините? — попита я сенаторът от Илинойс.
— Какво имате предвид?
— Швейцария. Или терористична акция, или банков обир. Швейцарските ченгета се справиха чудесно.
— Биячи с пушкала — отбеляза с безразличие Брайтлинг.
— Но е добро шоу за телевизията.
— Футболът също — подчерта Брайтлинг със злобничка усмивка.
— Права сте… Защо президентът не ви поддържа за глобалното затопляне? — попита сенаторът, чудейки се как да прекърши самочувствието й.
— Е. не че не ме поддържа. Президентът смята, че по въпроса са нужни повече данни.
— А вие не?
— Честно казано, не. Мисля, че разполагаме с всички необходими данни — и върховите, и на най-ниско ниво. Но президентът не е лично убеден и не иска да прилага мерки, засягащи икономиката, преди да се е убедил лично. — „Ще трябва да го подработя още малко“ — помисли си тя, но не го каза на глас.
— И това не ви радва?
— Разбирам неговата гледна точка — отвърна съветничката на президента по научните въпроси и сенаторът малко се изненада. Значи не всички в Белия дом се равняваха по президента, така ли?
Назначаването на Карол Брайтлинг към персонала на Белия дом беше изненадващо, тъй като възгледите й бяха твърде различни от тези на президента, колкото и да беше уважавана в научните кръгове заради убежденията си по опазването на околната среда. Това беше дързък политически ход, вероятно замислен от шефа на администрацията Арнолд ван Дам, несъмнено най-ловкият политически комбинатор в този град на непрекъснато маневриране, който беше осигурил на президента поддръжката на екологичното движение, превърнало се във Вашингтон в сериозна политическа сила.
— Не ви ли дразни това, че в момента президентът е в Южна Дакота и трепе гъски? — попита я с кикот сенаторът, докато един от сервитьорите му сменяше питието.
