— Какво използваш? Лък? Добродушно поклащане на главата.
— Не, възхищавам се на индианците, но самият аз не съм такъв. Зависи какво ловуваш и в каква местност. Главно „Уинчестър“ .300 със затвор, но за отблизо става и сачмен полуавтоматичен. Не е като да го съдереш с два сантиметра дупка, като улучиш, нали разбираш?
— Ръчно зареждане?
— Разбира се. Така е много по-лично. Трябва да покажеш някакво уважение към плячката, нали разбираш, та боговете на планината да са доволни. — Фостър се усмихна. — А ти с какво се занимаваш, Марк?
— Молекулярна биохимия.
— Това какво означава?
— О, да се опитваш да разбираш живота. Например, как мечката души толкова добре — продължи той. Лъжеше, разбира се. — Обикалям по места като това, ловувам, срещам се с хора, които наистина разбират животните по-добре от мен. Хора като теб — завърши Марк и вдигна чашата си за наздравица. — А ти?
— Ами… аз вече съм пенсионер. Поспестих едно-друго. Ще повярваш ли, че бачках като геолог за една петролна компания?
— Къде си работил?
— По целия свят. Имах добър нюх и петролните компании ми плащаха доста, щом им намерех добър материал, нали разбираш. Но трябваше да се откажа. Да ти го кажа направо — е, ти си летял доста, нали?
— Обикалям — съгласи се Марк.
— Кафявата пушилка — каза Фостър.
— А?
— Хайде, виждал си го навсякъде из този скапан свят. Някъде на около девет хиляди метра, оная, червеникавокафявата пушилка. Сложни въглеводороди, главно от пътническите самолети. Един ден летях от Париж — междинен полет от Бруней, тръгнах по по-дългия път, щото исках да се отбия в Европа, да се видим с един приятел. Както и да е, та си седя аз в онзи шибан 747 посред шибания Атлантически океан, на около четири часа от сушата, нали знаеш? Място първа класа, до прозореца, седя си и си пия питието, гледам през прозореца, и ето ти я пушилката — едно голямо кафяво говно, и ми светва, че лично аз помагам това нещо да става, да се цапа цялата тая шибана атмосфера.
— Та искам да кажа — продължи Фостър, — че това беше моментът на моето… просветление. Мисля, че така може да го нарече човек. Връчих си оставката още на другата седмица, прибрах си дяловите акции, шитнах ги на половин цена и купих това място. Сега какво — гоня дивеч, ловя риба, поработвам малко като водач наесен, чета много, написах даже и една книжка какво причиняват петролните продукти на околната среда, и, горе-долу, това е.
Тъкмо книгата беше привлякла вниманието на Марк, разбира се. За историята с кафявата пушилка се споменаваше в слабия й предговор. Фостър беше фанатик, но не от съвсем смахнатите. Къщата му беше с електричество и телефон, на бюрото имаше висококачествен компютър „Гейтуей“. Дори сателитна телевизия, плюс обичайния пикап „Шевролет“, със скоби за пушката на задното стъкло… И едно булдозерче с дизелово гориво. За фанатик — фанатик си беше, но не и от съвсем побърканите. Толкова по-добре — не му трябваше идиот, а някой просто достатъчно луд. Фостър беше. Убийството на ченгето, тръгнало да лови бракониери, беше достатъчно доказателство.
Фостър беше срещал типове като този, докато работеше за „Екскон“. Костюмар, но умен, от тия, които нямат нищо против да си поизцапат ръцете. Молекулярна биохимия. Това чудо го нямаше в Минното училище в Колорадо, но Фостър се беше абонирал за „Сайънс Нюз“ и знаеше за какво става дума. Бърка се в живота… Но странно, разбираше от сърни и лосове. Какво пък, светът е сложно място. В този момент гостът му забеляза прозрачното пластмасово пакетче върху тоалетната масичка и го вдигна.
— Какво е това?
Фостър се ухили над питието си.
— На какво ти прилича?
— Ами или е железен пирит, или…
— Не е желязо. Познавам си аз камънаците.
— Злато? Откъде?
— Намерих го в моя поток, ей там, на триста метра оттук.
— Тази бучка е с доста прилични размери.
— Пет и половина унции. Около две хиляди долара. Знаеш ли, хората — белите хора — са живели в това ранчо над сто години, но никой не го е забелязал в бързея. Някой ден трябва да взема да попретърся нагоре, да видя дали жилата е добра. Би трябвало. Жилите с кварц и злато обикновено са доста богати заради начина, по който материалът избълбуква от земната кора. Този район е доста вулканичен, пълно е с топли извори. От време на време даже и земята потреперва.
— Значи може да си имаш собствена златна мина?
Здрав смях.
— Аха. Каква ирония, нали? Платих за пасище — при това не толкоз много, заради хълмовете. Последният, който Държеше ранчото, се тюхкаше, че добитъкът му чак си губел теглото, докато се изкатери до тревата.
— Колко е богато?
Фостър сви раменете.
— Не може да се каже. Но ако го покажа на някой от моите съученици… а бе, има хора, които биха вложили десет, че и двайсет милиона само за да разберат. Както ти казах, това е кварцова жила. В такова нещо хората влагат големи пари. Вярно, че цената на златото падна, но ако излиза от земята много чисто… много е по-скъпо от въглищата, нали ме разбираш?
— Ами тогава защо не…
— Щото нямам нужда от него, а и процесът е много гадна гледка. По-лошо е даже от вадене на петрол. Онова можеш до голяма степен да го очистиш. Но една мина — няма начин. Не се маха. Арсеникът се просмуква в подземните води и докато се филтрира, минава цяла вечност. Все едно, имам доста камъчета в торбата, и ако много я закъсам с парите, знам какво да направя.
— Често ли го преглеждаш тоя поток?
— Когато ловя риба… ей такива пъстърви, виж! — Той посочи едно голямо парче, окачено на дървената стена. — Веднъж на три–четири пъти намирам по някое. Според мен жилата се е оголила съвсем наскоро, иначе са щели да я забележат отдавна. По дяволите, може би наистина трябва да а проследя, да видя откъде започва, но само ще ме изкушава. Защо да си създавам проблеми? — заключи Фостър. — Може да се разколебая и да тръгна срещу принципите си. И освен това тя си е тук, нали?
— Да де — изсумтя Марк. — Имаш ли други такива?
— Че как не.
Фостър стана, отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади една кожена кесия и му я подхвърли. Марк я улови, изненадан от тежината й — поне четири килограма. Развърза я и извади една бучка. Беше колкото монета от половин долар, наполовина злато, наполовина кварц, невероятно красива.
— Женен ли си? — попита Фостър.
— Да. Жена, две деца.
— Задръж я тогава. Направи й медальонче за рождения ден.
— Ама как така! Та това струва поне две хиляди долара.
Фостър махна с ръка.
— По дяволите, само ми пълни бюрото. Защо да не зарадвам някого с него? Освен това ти разбираш нещата, Марк. Мисля, че наистина разбираш.
„Да — помисли си Марк. — Този наистина е добър кандидат.“
— А ако ти кажа, че има начин да се премахне онази кафява пушилка?
Озадачен поглед.
— Имаш предвид някой организъм, който ще я изяде, или нещо такова?
— Не, не точно…
Колко можеше да му каже засега? Трябваше да е изключително предпазлив. Все пак това им беше едва
