първата среща.
— Намирането на превоза е ваша работа. А виж, накъде да полети, тук можем да помогнем — увери Попов домакина си.
— И накъде? — попита домакинът.
— Номерът е радарът за въздушен контрол да ви изгуби, а също така да отлетите достатъчно далече, за да не може да ви проследи боен самолет. После можеш да кацнеш на някое приятелско място и да се отървеш от екипажа, а пребоядисването на самолета не е трудна работа. По-късно може да се унищожи, дори да се разглоби и да се разпродадат по-важните му части — двигател и така нататък. Те могат лесно да потънат на черния пазар с малка промяна на идентификационните номера — обясни Попов. — Така се прави, както знаеш. Разбира се, западното разузнаване и полицейските агенции не споменават за тези неща.
— Светът е фрашкан с радарни системи — възрази домакинът.
— Така е — съгласи се Попов. — Но радарите за контрол на въздушните линии не виждат самолетите. Виждат само ответните сигнали от радарните ретранслатори. Единствено военните радари виждат самите самолети, но коя африканска държава има добра мрежа за противовъздушна защита? Освен това, с добавката на елементарен заглушител към радиосистемите на самолета, можете допълнително да намалите вероятността някой да ви проследи. Измъкването няма да е проблем, стига наистина да се доберете до някое международно летище, приятелю. Виж, това е трудното. Но изчезнете ли над Африка — изборът е ваш. Можете да изберете някоя страна според идеологическата й чистота или според обменния курс на валутата. Вие избирате. Аз ви препоръчвам първото, но второто също е възможно — завърши Попов. Африка все още не спазваше всички норми на международното право и предлагаше стотици летища, които можеха да обслужват реактивни самолети.
— Жалко за Ернст — тихо каза домакинът.
— Ернст беше глупак — възрази със сърдит жест приятелката му Петра фон Дортмунд. — Трябваше да обере някоя по-малка банка. А той — в самия център на Берн. Искаше просто да се самоизтъкне.
До днес Попов знаеше за нея само по репутацията й. Някога тази жена можеше да е била симпатична, дори красива, но сега някогашната й кафява коса беше боядисана, слабото й лице бе сурово, с хлътнали бузи, очите й бяха заобиколени от тъмни кръгове. Беше почти неузнаваема, което обясняваше защо европейската полиция не беше я спипала досега заедно с отдавнашния й любовник Ханс Фюрхтнер.
Фюрхтнер я беше подкарал в противоположна посока. Беше наддал с цели трийсет кила, гъстата му тъмна коса или беше окапала, или бе обръсната, брадата му също я нямаше. Сега приличаше по-скоро на банкер, дебел и преуспяващ, и нямаше нищо общо със съсредоточения, сериозен, предан комунист, какъвто беше през 70-те и 80-те години — поне на пръв поглед. Живееха в хубава къща в планините южно от Мюнхен и съседите им ги смятаха за художници — и двамата рисуваха: неизвестно за родната им полиция хоби. Дори продаваха някои от работите си в малки галерии, което беше достатъчно, за да се издържат, макар и не за да поддържат такъв стандарт.
„Сигурно им липсват явките в бившата ГДР и Чехословакия — помисли си Дмитрий Аркадиевич. — Само слизат от самолета и ги отвеждат с кола в удобни, макар и не луксозни квартири, оставят ги да пазаруват в «специалните» магазини, поддържани за местния партиен елит, и често ги посещават сериозни, тихи служители от разузнаването, които ги захранват с информация, с чиято помощ да планират следващата си операция.“ Фюрхтнер и Дортмунд бяха извършили няколко прилични операции, най-добрата от които беше отвличането и разпитването на един американски сержант, обслужващ склад с ядрени артилерийски снаряди — тази задача им беше възложена от съветското ГРУ — военното разузнаване. От нея бяха научили много неща. повечето от които все още полезни — въпросният сержант се бе оказал експерт по американските системи за безопасност ДВД — допустима връзка за действие. Тялото му по-късно бе намерено сред заснежените зимни планини на южна Бавария, очевидно в резултат на гаден пътен инцидент. Поне така смяташе ГРУ според докладите на своите агенти във висшите щабове на НАТО.
— Е, и какво искате да разберете? — попита тя.
— Електронните кодове за достъп до световната система за търговия.
— Значи и вие вече сте станали най-обикновен крадец? каза Ханс, а Петра изсумтя.
— Доста необикновен крадец. Ако наистина искаме да възстановим една социалистическа, прогресивна алтернатива на капитализма, имаме нужда както от финанси, така и да внедрим определена липса на доверие в нервната система на капитализма, нали? — Попов замълча за миг. — Вие знаете кой съм аз. Знаете къде работех. Нима смятате, че съм забравил родината си? Нима мислите, че съм предал убежденията си? Баща ми се е сражавал при Сталинград и Курск. Той знаеше какво е да бъдеш изтласкан, да те разбият… и все пак да не се предаваш, никога! — заяви Попов разгорещено. — Защо според вас рискувам живота си тук? Контрареволюционерите в Москва няма да погледнат с добро око на моята мисия… но те не са единствената политическа сила в Матушка Рус!
— Аха — каза Петра фон Дортмунд сериозно. — Значи смятате, че не всичко е загубено?
— Нима някога сте смятали, че в похода на човечеството напред няма да има отстъпления? Вярно е, че изгубихме пътя. Сам се убедих в това в КГБ — от корупцията по високите места. Ето, това ни съсипа — не Западът! Видях го сам, още като капитан. Дъщерята на Брежнев, която ограби Зимния дворец за сватбения си прием. Сякаш беше самата велика княгиня Анастасия! Задачата ми в КГБ беше да уча от Запада, да проучвам неговите планове и тайни, но нашата номенклатура научи само тяхната корупция. Е, ние научихме този урок, и то по много начини, приятели. Човек или е комунист, или не е. Или вярва, или не. Или действа в съгласие със своите убеждения, или не.
— Но вие искате от нас прекалено много — подчерта Ханс Фюрхтнер.
— Ще ви бъде осигурено достатъчно. Моят спонсор…
— Кой е той? — попита Петра.
— Това не бива да знаете — отвърна Попов. — Смятате, че вие рискувате? А аз? Що се отнася до моя спонсор — не, не бива да знаете неговата самоличност. Оперативната сигурност е от жизнено значение. Би трябвало да разбирате тези неща.
Поеха умерения му укор добре, както беше очаквал. Тези двама глупаци бяха фанатици също като Ернст Модел, въпреки че бяха някак си по-интелигентни и много по-зли, както се беше уверил онзи нещастен американски сержант, когато вероятно се е взирал невярващо във все още красивите сини очи на Петра фон Дортмунд, докато тя бе използвала чука върху различни части на тялото му.
— И така, Йосиф Андреевич — каза Ханс — те познаваха Попов по едно от фалшивите му имена, в този случай — като Й. А. Серов, — кога бихте искали да предприемем действия?
— Колкото се може по-бързо. Ще ви се обадя след седмица, за да разбера дали наистина сте готови да поемете тази задача, или…
— Готови сме — увери го Петра фон Дортмунд. — Просто трябва да обмислим плана си.
— Тогава ще ви се обадя след седмица. Ще ми трябват четири дни, за да задействам моята част от операцията. Още една грижа: акцията зависи от местоположението на американския самолетоносач в Средиземно море. Не бива да започвате операцията, ако е в западната му част. Искаме тази акция да успее, приятели.
После уточниха цената. Не се оказа трудно. Ханс и Петра познаваха Попов от доброто старо време и му се довериха да им достави сумата лично.
След минутка–две Попов им стисна ръцете и си тръгна. Този път подкара наетото БМВ на юг, към австрийската граница. Пътят беше чист и равен, пейзажът бе красив и Дмитрий Аркадиевич отново се замисли за своите домакини. Единствената частица истина, която беше споделил с тях, бе, че баща му наистина беше ветеран от Сталинград и Курск и беше разказвал на своя син много неща за своя живот като командир на танк във Великата отечествена война. Имаше нещо шантаво у германците — беше го разбрал от работата си в Комитета за държавна сигурност. Дай им водач, и те ще го последват до смъртта. Изглежда, германците просто жадуваха за някой или нещо, което да следват. Странно! Но пък служеше на целите му, както и на тези на спонсора му, и ако тези германци искаха да следват водач — мъртъв водач, припомни си Попов с усмивка и кратко изръмжване — какво пък, тяхна грешка. Единствените наистина невинни хора, които щяха да бъдат въвлечени в това, бяха банкерите, които те щяха да се опитат да отвлекат. Но те поне нямаше да бъдат подложени на изтезания като онзи чернокож американски сержант.
