интересуват от незаконна дейност, по-бързо, отколкото официалните канали, които по правило изпращаха информация по кодиран факс от американските или британски посолства в Европа. Тъй като този входящ източник беше спокоен, Бенет в момента работеше над компютризирания си списък на известни терористи, като прехвърляше снимките и сбитите резюмета на онова, което със сигурност се знаеше за тези хора (по принцип не много) и какво може да се очаква от тях (не много повече).
— Какво е това? Коя е тази? — попита Динг и посочи екрана на компютъра.
— Едно ново изобретение. Получих го от ФБР. Състарява хората на снимките. Тази специално е Петра фон Дортмунд. Имаме само две нейни снимки, и двете отпреди петнадесет години. Хубавото при жените е, че не си пускат бради — засмя се Бенет. — И са твърде суетни, така че не дебелеят като Карлос Чакала. Виж й очичките само.
— Не бих тръгнал да я свалям в бара — изхъмка Чавес.
— И едва ли би успял, Доминго — каза Кларк зад гърба му. — Това нещо е доста впечатляващо, Сам.
— Да, сър. Инсталирах го сутринта. Нунън ми го издейства от щабния отдел за техническо обслужване. Изобретили са го, за да помогнат в идентифицирането на отвлечени жертви години след като са изчезнали. За тази работа е било много полезно. После някой се сетил, че щом действа за симулиране порастването на деца, може да се опита и за възрастни бандити. В началото на тази година е помогнало да издирят един банков обирджия от първата десятка. Та значи — вероятно фройлайн фон Дортмунд сега изглежда така.
— Как се казваше скъпият на сърцето й?
— Ханс Фюрхтнер. — Бенет раздвижи мишката на компютъра и изкара на екрана и неговата снимка. — Божичко, това сигурно му е снимката от ученическата карта. — Той прегледа текста, придружаващ снимката. — Значи, обича да пие бира… така, да му добавим още седем кила. — След секунди снимката се промени. — Мустаци… брада… — Появиха се четири снимки на въпросната личност.
— Тези двамата сигурно си живеят страхотно — отбеляза Чавес, припомняйки си досието, с което разполагаше за двойката. — Стига все още да са заедно. — Това го подсети за нещо и той тръгна да намери доктор Белоу.
— Добро утро, Динг — каза доктор Белоу. — Какво има?
— Току-що гледахме две снимки. На Петра фон Дортмунд и Ханс Фюрхтнер. Имам един въпрос.
— Давай.
— Каква е вероятността хора като тях да останат заедно?
Белоу примигна, облегна се в стола си и каза:
— Въпросът никак не е лош. Тия двамата… Преглеждал съм активните им досиета… Вероятно все още са заедно. Политическата им идеология вероятно е обединяващ фактор, важна предпоставка за тяхната взаимна преданост. Преди всичко това, което ги е събрало, е тяхната система на убеждения, а в психологически смисъл те са се обвързали с това, което са правили съгласно тези убеждения — тоест с терористичната си дейност. Подобна дейност създава силна междуличностна връзка.
— Но повечето от тези хора, както казваш, са социопати — възрази Динг. — А социопатите не…
— Ти да не четеш книгите ми? — попита го Белоу с усмивка. — Случайно да си чувал как понякога двама души, като се оженят, стават едно цяло?
— Да. И?
— И значи в случай като този това е истина. Те наистина са социопати, но идеологията придава на психическото им отклонение етос — и това е важното. Иначе казано, споделянето на идеологията ги превръща в едно цяло и техните социопатични тенденции се сливат. При тези двамата съм склонен да предположа много стабилна връзка. Всъщност не бих се изненадал ако разбера, че и формално са сключили брак — е, не чак църковен — добави той с усмивка.
— Стабилен брак? И деца?
— Възможно е. Абортът в Германия е незаконен — във всеки случай в западната част, доколкото знам. Дали биха решили да си имат деца… това е добър въпрос. Трябва да помисля.
— Трябва да науча повече за тези хора. Как разсъждават, как гледат на света, такива работи.
Белоу стана, отиде до рафта с книги, взе един от собствените си трудове и го подхвърли на Чавес.
— Пробвай с това за начало. Това е част от лекциите ми в академията на ФБР. Мисля, че тъкмо те ме вкараха в сегашния бранш.
— Благодаря, докторе.
С книгата в ръка Чавес се запъти към вратата. Заглавието беше „Разгневеният лик: В мозъка на терориста“. Нямаше да му навреди да разбере тия неща малко по-добре, въпреки че ако питаха него, най- доброто средство да се проникне в мозъка на един терорист бе 10-мили-метров куршум със сплескан връх.
Попов не можеше да им даде телефонен номер, за да му се обадят. Щеше да е изключително непрофесионално. Дори клетъчен телефон с грижливо прикрито притежание щеше да осигури на полицията следа, която можеха да проследят и да му създадат потенциални затруднения. Затова се обаждаше той — през няколко дни.
— Получих парите. Готови ли сте?
— Ханс в момента е на мястото, дооглежда някои неща — отвърна Петра. — Очаквам да сме готови след четиридесет и осем часа. От ваша страна?
— Всичко е в готовност. Ще ви се обадя след два дни — каза той и прекъсна връзката.
Излезе от телефонната кабина на международното летище „Шарл дьо Гол“ и се запъти към стоянката за таксита. Носеше дипломатическо куфарче, натъпкано с пачки от по 100 ДМ. Усети, че очаква с нетърпение предстоящата валутна промяна в Европа. Еквивалентното количество в евро щеше да е много по-лесно за получаване от многобройните европейски валути.
7. Финанси
Необичайно беше за европеец да работи от собствения си дом, но Остерман го правеше. Самият дом беше голям бивш баронски шлос, сиреч „замък“, въпреки че по-подходящото за случая щеше да е „палат“, на тридесет километра от Виена. Ервин Остерман обичаше шлоса, който изцяло подхождаше на положението му сред висшите финансови кръгове. Представляваше обиталище от шест хиляди квадратни метра разгъната площ, разделена на три етажа, сред хиляда хектара земя, повечето от която включваше планински склон, достатъчен, за да му осигури собствени писти за ски. През лятото той позволяваше на местните фермери да пасат там овцете и козите си (също както някогашните крепостни селяни са го правели за дер граф), за да поддържат тревата на определена височина. Е, сега всичко беше много по- демократично, нали? Пък и това донякъде облекчаваше данъците, които лявото правителство в страната беше наложило върху имението, и нещо по-важно — изглеждаше добре.
Личният му превоз беше луксозен мерцедес — всъщност два, както и едно порше за моментите, когато го обхващаха авантюристични пориви и шофираше сам до близкото село, за да пийне и вечеря в тамошния гастхаус. Беше висок мъж, метър и осемдесет и шест, с царствена посивяла коса и стройна, мускулеста фигура, която изглеждаше добре на гърба на някой от арабските му коне — човек не би могъл да живее в подобен дом без коне, разбира се. Или по време на бизнес-конференция в костюм, шит в Италия или на лондонския Савил Роу. В кабинета му на втория етаж — някога просторна библиотека на първоначалния собственик и на осмината му наследници — блестяха екраните на компютри, свързани със световните финансови пазари.
След лека закуска той се качи в кабинета си, където трима служители, две жени и един мъж, винаги бяха готови с кафе, кифлички и информация. Помещението беше просторно и удобно — можеше да побере над двадесет души. Облицованите с орехово дърво стени бяха покрити с рафтове, отрупани с книги, закупени заедно с шлоса — Остерман така и не беше си направил труда да проучи заглавията им. Предпочиташе да чете финансови доклади, а в свободното си време гледаше филми в личния си киносалон в сутерена — някогашната изба. Като цяло, той беше човек, който живее комфортно и уютно във възможно
