Успех. И се пазете.
— Ще се пазим. И ще ви изпратим необходимата информация.
— Моят работодател има страхотна нужда от нея, Ханс. Зависим изцяло от вас.
Дмитрий излезе от колата и закрачи обратно към терминала, откъдето щеше да вземе такси до хотела си. Зачуди се кога ли Ханс и Петра ще предприемат своя ход. Може би днес? Нима бяха толкова нетърпеливи? Не, помисли си той, та те твърдяха, че са професионалисти. Нещастни глупаци!
Сержант първи клас Хомър Джонстън измъкна затвора на пушката си, вдигна я и огледа цевта. Десетте изстрела бяха оставили нагар, но не много, и доколкото можеше да види, в гърлото пред камерата не се забелязваше корозивно прояждане. Не се очакваше да се появи такова, докато не изстреля поне хиляда патрона, а до този момент беше изстрелял петстотин и четиридесет. И все пак след седмица трябваше да започне да използва за оглед фиброоптичен инструмент, тъй като 7-милиметро-вият патрон „Ремингтън Магнум“ развиваше при изстрел висока температура и прекалената горещина бързо прогаряше цевите. След няколко месеца щеше да се наложи да подмени цевта — отегчително и доста трудно нещо дори и за опитен оръжейник, какъвто той беше. Трудността бе да напаснеш цевта — а после да стреляш петдесетина пъти в познатия дистанционен обхват, за да се увериш, че изпраща куршумите точно както трябва.
Джонстън обичаше тази пушка, въпреки че, странно, още не й беше дал име. Сглобена от същите техници, които правеха снайперските пушки за тайните служби на САЩ, тя беше 7-милиметров „Ремингтън Магнум“ със специално подбрана цев „Харт“ и десетократно увеличаващ телескопичен мерник „Голд Ринг“ на „Люполд“, всичко това бракосъчетано към гадния приклад „Кевлар“ — дървото щеше да изглежда много по- красиво, но дървото се износва с времето, докато кевларът беше мъртъв, химически инертен — не му влияеше нито времето, нито влагата. Джонстън току-що за пореден път беше доказал, че пушката му може да стреля при ъглова точност една четвърт от минутата, което означаваше, че е в състояние да простреля три последователни куршума в диаметър колкото петцентова монета от деветдесет метра. Някой ден някой може би щеше да конструира лазерно оръжие и може би щеше да подобри точността на тази ръчно направена пушка. Но нищо друго не би могло. От деветстотин метра той можеше да вкара три последователни куршума в кръг от десет сантиметра — а това изискваше повече, отколкото можеше която и да било пушка. Това означаваше да се пресмята скоростта и посоката на вятъра. Означаваше също така да контролираш дишането си и начина, по който пръстът ти докосва двойния спусък… Джонстън приключи с чистенето, отнесе пушката на мястото й в хранилището за оръжията — снабдено с климатично устройство — и я постави в полагащото й се гнездо, после се върна в общото помещение. Мишената, по която беше стрелял, лежеше на бюрото му.
Хомър Джонстън я вдигна. Беше изстрелял три патрона от 400 метра, три от 500, два от 700 и последните два от 900. И десетте куршума бяха нанизани в главата на силуетната мишена, което означаваше, че и десетте биха били мигновено фатални. Стреляше само с патрони, които сам си зареждаше: 175-гранови куршуми „Сиера“ със сплескан връх и ладиевидна опашка, изхвърляни от 63.5 грани бездимен барут IMR 4350. Те, изглежда, бяха най-добрата комбинация точно за тази пушка — и достигаха целта на 900 метра само за 1.7 секунди. Ужасно дълго време, особено срещу движеща се цел, помисли си сержант Джонстън, но това не можеше да се избегне.
— Хомър — каза познат глас.
— Да, Дитер? — отвърна Джонстън, без да вдига очи от мишената. Беше в зоната, изцяло. Срамота, че ловният сезон още не беше започнал.
— Днес се справи по-добре от мен. Вятърът ти помогна. — Любимото извинение на Вебер. Той познаваше оръжията доста добре за европеец, но оръжията все пак си бяха американска работа, и толкова.
— Непрекъснато ти обяснявам, че полуавтоматичният режим разсейва.
И двете попадения на Вебер от 900 метра бяха периферни. Щяха да улучат целта, но не непременно да я убият, въпреки че се смятаха за попадения. Джонстън беше най-добрият снайперист в ДЪГА, по-добър дори от Хюстън, макар да му водеше само с по около един пичи косъм, и то при добро време.
— Вторият ми изстрел беше по-бърз от твоя — подчерта Вебер.
Нямаше място за спор. Бойците бяха привързани към оръжията си. Германецът беше много по-добър в скорострелна стрелба със своята застрашителна снайперска пушка „Валтер“, но това оръжие не притежаваше присъщата точност на действието на затвора и освен това стреляше с по-бавни заряди. Двамата вече бяха спорили по темата над много бири и никой не бе успял да помръдне другия от позициите му.
Във всеки случай Вебер потупа по кобура си.
— Малко пистолет, Хомър?
— Добре де. — Джонстън стана. — Защо не?
Късоцевните ръчни оръжия не бяха сериозно средство за истинска работа, но си беше забавно, пък и патроните тук бяха безплатни. Вебер го засенчваше в ръчните оръжия някъде с около един процент.
На път към полигона минаха покрай Чавес, Прайс и останалите — те се връщаха, нарамили своите МР- 10, и се шегуваха. Явно сутринта на стрелбището беше минала добре за всички.
— Всеки може да стреля от пет метра! — изсумтя Вебер.
— Добрутро, Робърт — поздрави Хомър уредника на стрелбището. — Би ли ни нагласил няколко Кюта?
— Готово, сержант Джонстън — отвърна Дейв Уудс и награби две от американските мишени — наречени „Кю-мишени“ заради буквата Q в средата, там, където трябваше да се намира сърцето. След което взе трета за себе си.
Цветнокож сержант с пищен мустак, от военно-полицейския полк на британската армия, той беше адски добър със своя деветмилиметров „Браунинг“. Мишените се задвижиха от мотора по десетметровата линия и застанаха ребром, докато тримата сержанти нахлузваха шумозаглушителните си наушници. Технически Уудс изпълняваше длъжността пистолетен инструктор, но качеството на хората в Херефорд правеше работата му скучна, в резултат на което той самият изстрелваше близо хиляда патрона седмично, усъвършенствайки по този начин собствените си умения. Често стреляше с мъжете от ДЪГА и ги предизвикваше на приятелски състезания, което, за разочарование на групата на стрелците, се оказваше почти равностойно предложение. Уудс беше традиционалист и държеше пистолета си с една ръка, както и Вебер, докато Джонстън предпочиташе да го стиска с изпънати напред ръце. Мишените се обърнаха без предупреждение и трите пистолета се вдигнаха да ги посрещнат.
Жилището на Ервин Остерман беше великолепно, точно според стандартите на арогантния класов враг. Изследването им на набелязаната цел не беше установило никакво аристократично родословие на сегашния собственик на шлоса, въпреки че той несъмнено мислеше за себе си в такива категории. „Засега“ — каза си Ханс Фюрхтнер, докато караше по двукилометровата автомобилна алея, покрита с кафяв чакъл. Алеята минаваше през грижливо подкастрени градини и храсти, подредени с геометрична прецизност. Стигна до двореца с наетия мерцедес и зави надясно, като че ли търсейки място за паркиране. Отзад видя хеликоптера „Сикорски“ S-76B, който щяха да използват по-късно, кацнал на обичайната асфалтова площадка с очертан на нея жълт кръг. Добре. Фюрхтнер заобиколи шлоса и най-сетне паркира отпред, на петдесетина метра от парадния вход.
— Готова ли си, Петра?
— Да — последва дрезгавият й, напрегнат отговор.
Бяха минали години, откакто някой от двамата беше провеждал операция, и сега реалността им се струваше доста по-различна от планирането, за което бяха употребили цяла седмица, проучвайки карти и диаграми. Имаше неща, които все още не знаеха със сигурност, например точния брой на слугите в сградата. Тъкмо се бяха качили до предната врата, когато пристигна камионът с доставките, дошъл по същия път като тях. Вратите на камиона се отвориха и излязоха двама мъже, понесли в ръце големи кашони. Ханс натисна звънеца и миг след това вратата се отвори.
— Гутен таг — каза Ханс. — Имаме среща с хер Остерман.
— Вашето име?
— Бауер — каза Фюрхтнер. — Ханс Бауер.
