— Доставка на цветя — каза един от двамата мъже.
— Моля заповядайте. Ще уведомя хер Остерман — каза икономът, или какъвто там беше.
— Данке — отвърна Фюрхтнер и кимна на Петра да мине пред него през резбованата дървена врата. Доставчиците влязоха след тях, понесли кашоните си. Икономът затвори вратата, после се обърна и тръгна наляво към един телефон. Вдигна го и понечи да натисне един бутон, но спря.
— Защо не ни заведете до горния етаж?- попита Петра. Държеше пистолет, насочен право в лицето му.
— Какво е това?
— Това — отвърна Петра Дортмунд с топла усмивка — е поканата ми. — Беше автоматичен пистолет „Валтер“ Р-38.
Икономът преглътна с мъка, когато видя как доставчиците отвориха кашоните си, извадиха от тях автомати и ги заредиха. Единият отвори входната врата и махна с ръка. След секунди влязоха още двама млади мъже, и двамата въоръжени по подобен начин.
Без да обръща внимание на новопристигналите, Фюрхтнер направи няколко крачки и се огледа. Намираха се в просторен вестибюл. Високите четири метра стени бяха отрупани с произведения на изкуството. Късен Ренесанс, прецени той, изтъкнати художници, но не истински майстори, големи платна с домашни сцени в позлатени рамки, които сами по себе си бяха дори по-интересни от платната. Подът беше от бял мрамор с черни фуги, мебелировката пищно позлатена, френски стил. По-важното беше, че не се мяркаха никакви други слуги, въпреки че някъде отдалече се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Фюрхтнер посочи двамата пристигнали последни и им даде знак да тръгнат на запад по първия етаж. В тази посока се намираше кухнята и там несъмнено щеше да има хора.
— Къде е хер Остерман? — попита Петра.
— Той не е тук, той…
Това предизвика движение на пистолета й точно пред устата му.
— Автомобилите и хеликоптерът му са тук. Къде е.
— В библиотеката, на горния етаж.
— Отведете ни там — заповяда тя.
Икономът чак сега погледна очите й, намери ги за по-заплашителни дори от пистолета в ръката й, кимна и се обърна към главното стълбище.
То също беше позлатено, с пищен червен килим, задържан от месингови пръчки, и извиваше в елегантна дъга надясно. Заизкачваха се към втория етаж. Остерман беше богат човек, типичен капиталист, натрупал състоянието си с търговия с акциии на различни промишлени концерни, без да поема контролния пакет на собствеността в никой от тях, тоест бе от онези, които дърпат конците. Паяк, помисли си Петра, и тук се намираше центърът на неговата паяжина, и те бяха проникнали в нея по своя воля, но пък паякът щеше да понаучи някои неща за паяжините и за клопките.
Още картини по стълбището, забеляза тя, много по-големи от всичко, което беше виждала, портрети на хора, вероятно на хората, построили и живели в това масивно здание, този паметник на алчната експлоатация… тя вече мразеше собственика му, който живееше тук толкова добре, в такова охолство, така публично изтъквайки, че е по-добър от всички, докато в същото време трупаше своето богатство и експлоатираше обикновените трудещи се. На върха на стълбището имаше огромен маслен портрет на самия император Франц Йосиф, последния от това отвратително родословие, който бе пукнал няколко години преди още по-омразната династия Романови. Икономът, този служител на злото, зави надясно и ги поведе по широк коридор към една зала. Там имаше трима души — мъж и две жени. Бяха облечени по-добре от иконома и работеха на компютри.
— Това е хер Бауер — каза икономът с треперещ глас. — Желае да види хер Остерман.
— Имате ли покана? — попита старшият секретар.
— Заведете ни при него веднага — обяви Петра. Тримата видяха оръжието и се втренчиха в неканените посетители с отворени уста.
Домът на Остерман беше на неколкостотин години, но не принадлежеше съвсем на миналото. Секретарят — казваше се Герхард Денглер — натисна алармения бутон под бюрото си. Жицата водеше до централния алармен панел, а оттам — до охранителната фирма на двадесет километра оттук. Служителите в централната станция реагираха на звънеца и святкащата лампа и незабавно се обадиха в полицейския участък, а после в замъка за потвърждение.
— Може ли да отговоря? — обърна се Герхард към Петра, която според него беше старшата. Тя кимна и той вдигна слушалката.
— Кабинетът на Остерман.
— Обажда се Тродъл — каза секретарката на охранителната компания.
— Добро утро, Тродъл — каза секретарят. — За коня ли се обаждате? — Това беше фразата за сериозна опасност съгласно кодирания протокол за действие при нападение.
— Да, кога ще се роди жребчето? — попита тя, придържайки се към уговорките, за да предпази човека от другата страна на линията в случай, че някой подслушва.
— Още няколко дни. Ще ви се обадим, когато кобилата се ожреби — отвърна той енергично, зяпнал в пистолета на Петра.
— Благодаря, Герхард. Дочуване. — Тродъл затвори.
Тревогата беше истинска.
— За конете е — обясни Герхард на Петра. — Една кобила скоро ще се ожреби и…
— Млък — сряза го Петра и даде с ръка знак на Ханс да се приближи до двойната врата към кабинета на Остерман. Дотук добре. Донякъде беше дори забавно. Остерман се намираше зад двойната врата и си вършеше работата, все едно че всичко си беше нормално, след като съвсем не беше нормално. Е. тъкмо сега беше моментът да го разбере. Тя кимна на секретаря. — Как се казвате?
— Денглер — отвърна той. — Герхард Денглер.
— Въведете ни, хер Денглер — предложи му тя със странно детски гласец.
Герхард стана от бюрото си и бавно закрачи към двойната врата. Движеше се вдървено, сякаш коленете му бяха изкуствени. Насочените оръжия причиняваха това нещо у хората, Дортмунд и Фюрхтнер го знаеха. Секретарят натисна бравата и отвори вратата към кабинета на Остерман.
Бюрото беше огромно и позлатено, като всичко останало в това здание, и бе сложено върху огромен червен килим. Ервин Остерман седеше с гръб към тях, с наведена глава, и гледаше съсредоточено един от компютърните екрани.
— Хер Остерман? — каза Денглер.
— Да, Герхард? — отговори Остерман и след като не последва реакция, се обърна в своя въртящ се стол и…
— Какво е това? — попита той и очите му се отвориха широко, когато видя двамата гости, а после още по-широко, когато видя пистолетите им. — Кои сте вие?
— Командири от фракция „Червени работници“ — уведоми го Фюрхтнер. — А вие сте наш пленник.
— Но… какво става?
— Вие ще предприемете малко пътуване с нас. Ако се държите прилично, няма да пострадате. Ако не, вие и някои други ще бъдете убити. Ясно ли е? — каза Петра и за да се увери, че му е станало ясно, насочи пистолета си към главата на Денглер.
Това, което последва, можеше да се опише в работен сценарий за филм. Главата на Остерман се замята наляво-надясно, търсейки нещо, вероятно някаква помощ, но помощ не се виждаше. После погледът му се върна на Ханс и Петра и лицето му се сгърчи в изненада и неверие. Не беше възможно това да се случи точно на него. Не и тук, не и в неговия кабинет. После дойде яростното отрицание на фактите… а после, най-накрая, дойде страхът. Процесът продължи пет или шест секунди. Винаги беше едно и също, Петра го беше виждала и преди — много приятна гледка. Ръцете на Остерман се стиснаха в юмруци, после се отпуснаха, когато самото му тяло осъзна колко е безсилно. Скоро щеше да се появи треперенето — зависи колко кураж щеше да намери у себе си. Петра не очакваше да е много. Изглеждаше висок дори седнал, строен — някак царствен дори в бялата си риза с твърда яка и с раираната вратовръзка. Костюмът
