лаптопа.
Два реда по-назад Тим Нунън направи същото. Боингът вече се спускаше към летището.
Кацането не мина незабелязано. Един от диспечерите на кулата забеляза, че един полет на „Сабена“ бе отклонен съвсем ненужно и че на кулата има един високопоставен полицейски служител, който проявява интерес към полета на „Бритиш Еъруейз“. Освен това имаше и второ, съвсем ненужно багажно влакче с две полицейски коли близо до коридор А-4. Какво ли означаваше това?
Стюардесата не беше получила указания да пусне Екип 2 преди останалите пътници, но подозираше, че около тях има нещо особено. Бяха се качили, без да ги има в компютризирания й списък, и се държаха по- учтиво от обикновените пътуващи бизнесмени. Външният им вид беше направо безупречен, само дето изглеждаха малко прекалено мускулести, а и всички бяха пристигнали накуп и се бяха запътили към местата си необичайно организирано. А когато отвори вратата, отвън чакаше униформен полицай и нито се усмихна, нито заговори, докато тя пропускаше станалите вече пътници. Трима от първа класа спряха до самолета и поговориха с полицая. Като сериозна почитателка на трилъри и криминални романи, стюардесата си помисли, че си струва да види кой накъде ще тръгне. Цялата група от тринадесет души — този брой включваше всички, които се бяха качили на самолета в последния момент. Тя се вгледа в лицата им, докато тринадесетимата минаваха край нея, и повечето от тях й отвърнаха с усмивка. Хубави лица, дори нещо повече, някак мъжествени, с изражения, които излъчваха увереност и още нещо, нещо прикрито и стаено.
— Оревоар, мадам — каза последният, докато минаваше покрай нея, обходи с поглед фигурата й и се усмихна чаровно.
— Господи, Луи — отбеляза нечий глас отпред. — Няма ли да спреш вече?
— Да огледаш една хубава жена да не е престъпление, Джордж? — попита Луи и намигна.
— Прав си, не е. Ще те видим на връщане — съгласи се сержант Томлинсън.
Стюардесата беше симпатична, но Томлинсън беше женен, с четири дечица, а Луи… Луи си беше французин.
Долу ги чакаха останалите от екипа. Нунън и Стив Линкълн ръководеха прехвърлянето на багажа.
След три минути Екип 2 се натовари на два фургона, които потеглиха от летището с полицейски ескорт. Диспечерът на кулата, чийто брат беше полицейски репортер в един местен вестник, забеляза това. Ченгето в кулата също си тръгна, без да каже на диспечерите нищо повече от едно „благодаря“.
След двадесет минути фургоните спряха пред главния вход на замъка и Чавес пристъпи до старшия офицер.
— Здравейте, аз съм майор Чавес. Това е доктор Белоу, а това — старши сержант Прайс — каза той и се изненада, че офицерът му отдаде чест.
— Капитан Вилхелм Алтмарк — представи се мъжът.
— Какво знаем до момента?
— Знаем, че вътре има двама престъпници, може би повече, но броят им е неизвестен. Знаете ли какви са исканията им?
— Самолет до не знам къде си. Това беше последното, което научих. Срокът е до полунощ, така ли?
— Точно. Никакви промени през последния час.
— И как ще стигнат до летището? — попита Динг.
— Хер Остерман има личен хеликоптер и площадка на около двеста метра зад къщата.
— А пилоти?
— Докарахме ги. — Алтмарк посочи двама души наблизо. — Нашите приятели все още не са ни помолили за полета, но това е най-вероятният начин, по който ще поискат да ги превозим.
— Кой е говорил с тях? — попита доктор Белоу.
— Аз.
— Значи трябва да поговорим, капитане.
Чавес се запъти към един от фургоните да се преоблече. За акцията тази нощ — слънцето вече клонеше към залез — носеха маскировъчни зелени комбинезони. Оръжията бяха раздадени, заредени и сложени на предпазител. След десет минути всички вече бяха навън, в края на гората, всеки с бинокъл, и оглеждаха сградата.
— Много прозорци, Дитер — отбеляза Хомър Джонстън.
— Да — съгласи се германският снайперист.
— Къде ни искаш, шефе? — попита Хомър.
— Оттатък, от двете страни, кръстосан огън над хеликоптерната площадка — отвърна Чавес. — Бързо, момчета, и щом заемете позиции, се обаждате по радиото за проверка.
— Ще докладваме, всичко, което видим, хер майор — потвърди Вебер. Двамата снайперисти вдигнаха куфарите с оръжията си и се запътиха към позициите си.
— Имаме ли разположението на къщата? — обърна се Чавес към Алтмарк.
— Разположение? — попита учудено австрийският полицай.
— Диаграма, карта, чертежи — поясни Динг. — План.
— Да, да, разбира се. — Алтмарк ги отведе до колата си и разпъна един чертеж върху капака. — Това е. Четиридесет и шест стаи, без да се броят мазетата.
— Господи! — възкликна Чавес. — Повече от едно мазе?
— Три. Две под западното крило — винарска изба и склад. Мазето под източното крило не се използва. Вратите към него може би са зазидани. В централната част мазе няма. Този шлос е строен в края на XVIII век. Външните стени, както и някои от вътрешните, са каменни.
— Боже мой, та това си е истински шибан замък — отбеляза Динг.
— Точно това означава думата шлос, хер майор — уведоми го Алтмарк.
— Докторе?
Белоу се приближи.
— Според това, което ми каза капитан Алтмарк, до този момент те се държат доста делово. Никакви истерични заплахи. Дали са срок до полунощ за придвижване до летището, иначе щели да започнат да убиват заложници. Говорят немски с германски акцент, нали така, капитане?
Алтмарк кимна.
— Да, те са германци, не са австрийци. Разполагаме само с едно име — хер Волфганг. Това по принцип е малко име, но не ни е известен терорист с такова име или псевдоним. Освен това той каза, че е от фракция „Червени работници“, но изобщо не сме чували за подобна организация.
В ДЪГА също не бяха чували.
— Значи не знаем много, така ли? — обърна се Чавес към Белоу.
— Почти нищо, Динг — каза психиатърът. — Какво обаче може да означава това? Означава, че са замислили този път да оцелеят. Означава, че са майстори в тази игра. Ако заплашат да направят нещо, ще го направят. Все още не са убили никого и това също подсказва, че са умни. До този момент нямат никакви други изисквания. Но ще се появят, вероятно скоро…
— Откъде знаете? — попита Алтман. Липсата на нови изисквания до този момент беше изненадала и него.
— Когато започне да се стъмва, пак ще разговарят с нас. Забелязвате ли, че не са включили осветлението в сградата?
— Да. И какво означава това според вас?
— Означава, че мислят, че тъмнината е техен съюзник, а това пък означава, че ще се опитат да се възползват от нея. Освен това срокът е до полунощ. Когато се стъмни, ще сме по-близо до него.
— Довечера луната ще е пълна — отбеляза Прайс. — И няма много облаци.
— Мдаа — въздъхна с известно неудоволствие Динг и вдигна очи към небето. — Капитане, имате ли някакви прожектори?
— Противопожарният отдел има — каза Алтмарк.
— Бихте ли им поръчали да ги докарат?
