е логично. Вероятно имат подвижни радиостанции. Къщата е твърде голяма, за да поддържат връзка с викове.
Нунън чу това и се отдалечи до своя радиопрехващач. Ако противникът използваше ръчни радиостанции, честотният им обхват беше добре познат, определен всъщност с международен договор, вероятно не на военните комплекти, които използваше екипът, и вероятно некодиран. След секунди той беше разставил компютризирания си скенер и настройваше многобройните антени, които щяха да му позволят да засече в триъгълник евентуалните източници вътре в зданието. Бяха свързани с лаптоп- компютъра му, вече снабден със скица на замъка. Трима помощници беше приблизително точно, помисли си Нунън. Двама бяха твърде малко. Трима беше близо до подходящия брой, въпреки че камионът пред сградата лесно можеше да събере и повече. Двама плюс трима, двама плюс четирима, двама плюс петима? Но те бяха планирали всички да напуснат, а хеликоптерът не беше чак толкова голям. От това се получаваше, че общият брой на терористите е между пет и седем. Само предположение, а не можеха да действат по предположение — но поне беше някаква отправна точка. Прекалено много предположения. А ако не използваха портативни радиостанции? Ако използваха клетъчни телефони? „Ако… ако… — помисли си Нунън. — Трябва да започнеш отнякъде, да събереш цялата информация, която можеш, и да действаш според нея.“ Проблемът беше, че винаги противникът решаваше скоростта на събитието. Въпреки глупостта си и престъпните си наклонности, което Нунън смяташе за белег на слабост, терористите наистина контролираха скоростта и решаваха кога да станат нещата. Екипът можеше да промени малко това с помощта на ласкателство — доктор Белоу беше по тази част, — но стигнеше ли се до стрелба… е, лошите бяха единствените, които изпитваха желание да убиват. Вътре имаше десет заложници: Остерман, тримата му секретари и шестима души. които се грижеха за къщата и имението. Всеки от тях си имаше свой живот, семейство и очаквания. Работата на Екип 2 беше да се погрижи да си ги запазят. Но лошите все пак контролираха твърде много и това никак не се харесваше на специален агент от Федералното бюро за разследване Нунън. Не за първи път му се дощя да е един от стрелците и в подходящия момент да влезе и да си свърши работата. Но колкото и да беше добър с оръжията и във физическо отношение, неговата работа бяха техническите аспекти на операцията. Това беше неговата лична област и той служеше по-добре на екипа, прилепен към своите уреди и инструменти. Не беше задължен обаче това да му харесва.
— Какъв е резултатът, Динг?
— Никак не е добър, мистър К. — Чавес отново огледа сградата. — Подстъпът е много труден заради открития терен и почти не можем да съберем тактическа информация. Имаме два основни и вероятно три вторични обекта. Изглеждат сериозни професионалисти. Обмислям дали да не ги измъкнем отвън и да ги свалим, когато тръгнат към хеликоптера. Снайперистите са на място. Но при толкова много обекти няма да се получи никак красиво.
Кларк погледна дисплея в своя команден център. Той поддържаше непрекъсната връзка с Екип 2, включително и с техните компютърни екрани. Както и при първата акция, Питър Ковингтън седеше до него и даваше мнение като кибик.
— Можеше да се окаже истински шибан замък, ограден с ров — все пак бе отбелязал британският офицер. И освен това беше отбелязал необходимостта в екипа да се включат пилоти на хеликоптери.
— Още нещо — каза Чавес. — Нунън смята, че ни трябва оборудване за засичане на клетъчни телефони. Наоколо са се струпали неколкостотин души и ако някой от тях има моби, може да говори с нашите приятелчета вътре и да им каже какво правим ние. Запиши си го, мистър К.
— Записах, Доминго — отвърна Кларк и погледна Давид Пелед, главния технически експерт.
— Ще се погрижа за това до няколко дни — каза Пелед на шефа си.
— Окей, Динг — каза Кларк, — свободен си да действаш по усмотрение. Успех, момчето ми.
— Ей, благодаря — последва ироничният отговор. — Екип 2, край. — Чавес изключи радиото, подхвърли микрофона върху кутията и извика: — Прайс!
— Слушам, сър. — Старши сержантът изникна до него сякаш от нищото.
— Имаме разрешение да действаме по усмотрение — обяви командирът на екипа.
— Великолепно, сър. Какво предлагате?
А щом Прайс отново беше започнал да го „съросва“, значи ситуацията наистина беше кофти.
— Дай да видим какви са ни активите, Еди.
Клаус Розентал беше главният градинар на Остерман и най-възрастният член на домашния персонал — беше на седемдесет и една. Жена му си беше вкъщи, в леглото си, с медицинска сестра край нея и сигурно се притесняваше, а това притеснение можеше да се окаже опасно за нея. Сърдечното състояние на Хилде Розентал се влошаваше и това я беше обездвижило в последните три години. Държавната здравна система й беше осигурила необходимата медицинска помощ, а хер Остерман също беше помогнал, като беше изпратил при нея един свой приятел, професор във виенската „Академи Кранкенхаус“, да прецени нейния случай. Препоръчаното от него ново терапевтично лечение беше подобрило състоянието на Хилде донякъде, но страхът, който тя щеше да изпитва за него, със сигурност нямаше да й помогне и това направо влудяваше Клаус. Когато дойдоха нападателите, той беше в кухнята, заедно с останалите. Беше влязъл да пие вода. Ако беше останал отвън, щеше като нищо да успее да се измъкне, да вдигне тревога и така да помогне на своя работодател, който проявяваше такава загриженост и към целия си персонал, и към Хилде! Но късметът му беше отрязал тази възможност, когато тези свине бяха нахлули в кухнята, размахвайки оръжията си. Млади, под тридесет, най-близкият, чието име Розентал не знаеше, беше или берлинчанин, или от западна Прусия, ако се съдеше по акцента му, доскорошен скинхед, така поне можеше да се съди по четината му. Продукт на ГДР, несъществуващата вече Източна Германия. Един от неонацистите, произлезли от рухналата комунистическа държава. Розентал се беше сблъскал със старите като момче в концентрационния лагер Белзек и въпреки че беше преживял това изпитание, самото възвръщане на ужаса, че животът ти зависи от прищявката на един луд с жестоки свински очи… Розентал затвори очи. Все още помнеше кошмарите, запазени заедно с петцифрения номер, татуиран на ръката му. Все още се събуждаше в навлажнените от пот чаршафи, преживявайки за пореден път онази ужасяваща реалност: да гледа как хора влизат под строй в една сграда, от която никой не излизаше жив… и винаги в кошмарите му някой с жестоко младежко лице на есесовец го подканяше да ги последва там, защото има нужда от душ. „О, не — протестираше той в съня си, — хауптщурмфюрер Бранд има нужда от мен в металната работилница.“ „Не и днес, юде — отвръщаше подофицерът от СС със зловеща усмивка. — Бързо в строя!“ — …и всеки път в този момент той се събуждаше, целият плувнал в пот.
Има много видове страх и Клаус Розентал изпитваше най-лошия от всички. Беше убеден, че ще умре в ръцете на някой от тях, лошите германци, които просто не признаваха човечността у другите, и тази увереност беше ужасна.
А и този вид хора не беше изчезнал, все още не беше измрял. Един от тях бе точно срещу него, гледаше го, стиснал автомат в ръце, гледаше на Розентал и другите в кухнята като на най-обикновени предмети. Останалите членове на персонала, до един австрийци и християни, никога не бяха изпитвали това, но Клаус Розентал беше и знаеше какво може да очаква — и го знаеше със сигурност. Кошмарът му беше реален, надигнал се от миналото, за да изпълни предначертанието си, и след това да убие и Хилде, защото нейното сърце нямаше да издържи… а какво можеше да направи той срещу това? Преди, първия път, той беше сираче, чирак при един бижутер, при когото се беше научил да изработва фини метални предмети, търговията с които беше спасила живота му — която търговия след това той не бе продължил, толкова ужасни бяха спомените му, свързани с нея. Вместо това бе намерил покой в работата със земята, в това да кара живи неща да израстват красиви и здрави. Имаше дарба за това, а Остерман я беше оценил и му беше казал, че получава работа за цял живот в този замък. Но тази дарба нямаше никакво значение за този нацист с четинестата коса и автомата.
Динг лично огледа разположението на прожекторите, а после се върна при екипа и очерта схемата на плана. Вече минаваше единайсет. Удивително колко бързо изтича времето, когато ти трябва повече.
Пилотите на хеликоптера седяха спокойно и пиеха кафе като добри авиатори със здрави нерви. Единият приличаше на Еди Прайс и Динг реши да използва това като крайно прикритие в плана си.
