— Разбира се… Хер доктор?
— Да? — каза Белоу.
— Те казаха, че ако не получат исканото до полунощ, ще започнат да избиват заложници. Смятате ли…
— Да, капитане, трябва да приемем тази заплаха много сериозно. Както казах, тези приятелчета действат като сериозни хора, добре обучени и с добра дисциплина. Можем да направим така, че това да заработи за нас.
— Как? — попита Алтман.
— Даваме им каквото искат и ги оставяме да си мислят, че те контролират положението… докато не дойде моментът ние да установим контрол — отговори Динг. — Подхранваме гордостта и себелюбието им дотогава, докато се налага, и преставаме да го правим в момент, удобен за нас.
Персоналът в дома на Остерман подхранваше както самочувствието на терористите, така и телата им. Под наблюдението на екипа на Фюрхтнер направиха сандвичи за „гостите“. Изплашените членове на персонала естествено нямаха никакъв апетит.
До този момент нещата се подреждаха добре, смятаха Ханс и Петра. Държаха здраво основния си заложник, а слугите му бяха събрани в същото помещение, с лесен достъп до личната тоалетна на Остерман — заложниците имаха нужда от такъв достъп и нямаше никакъв смисъл да им го отказват. Отказът би уязвил достойнството им и би ги направил отчаяни, а това не беше препоръчително. Отчаяните хора правят глупости, а това, от което Ханс и Петра имаха нужда в момента, беше контролът над всяко тяхно действие.
Герхард Денглер седеше на стола срещу бюрото на работодателя си. Знаеше, че той е предизвикал реакцията на полицията, но също като своя шеф, не беше сигурен дали това е добре, или лошо. След още две години щеше да е готов да направи собствения си удар, вероятно с благословията на Остерман. Беше научил много от своя шеф, точно както адютантът на един генерал се учи от него, но макар че беше получил възможност да преследва собствения си успех по-бързо и уверено… какво всъщност дължеше на този човек? Какво се изискваше от него при създалото се положение? Денглер не беше по-приспособен към подобна ситуация, отколкото хер Остерман, но Денглер все пак беше по-млад, по-здрав физически…
Една от секретарките хлипаше тихо, сълзите се стичаха по бузите й от страх и от гняв, че така внезапно са разбъркали удобно подредения й живот. Какви бяха тези двамата, та смятаха, че могат да нахлуят така брутално в живота на обикновените хора и да ги заплашват със смърт? И какво можеше да направи самата тя? Отговорът беше… нищо. Беше опитна в отговарянато по телефона, в обработването на обемистата документация и в следенето на парите на хер Остерман така умело, че може би беше най-скъпо платената секретарка в страната — защото хер Остерман беше щедър шеф, винаги намираше добра дума за персонала си. Беше помогнал на нея и на съпруга й — майстор каменоделец — в техните лични инвестиции до такава степен, че скоро и те самите можеха да станат милионери. Тя беше работила при него много преди първата му съпруга да заболее от рак, беше гледала как той страда от това, неспособна да му помогне да преодолее ужасната болка, и се беше радвала, когато той откри Урсел фон Принце, която отново го накара да се усмихва…
Кои бяха тези хора, които ги гледаха така, като че ли бяха някакви предмети, с оръжия, насочени към главите им като в някой филм… само че сега тя, Герхард и останалите играеха епизодичните роли. Не можеха да слязат в кухнята и да донесат бира и солени бисквити. Можеха само да преживеят драмата до самия й край. И затова тя хлипаше тихо и безсилно под презрителния поглед на Петра Дортмунд.
Хомър Джонстън беше в своя „ловен“ костюм: сложно облекло от типа на работния комбинезон, съшито от парцали, прикачени към тънка мрежа, чието предназначение беше да го направи да прилича на храст или на куп листа, или на купчина тор, на всичко друго, но не и на въоръжен с пушка човек. Пушката вече беше на стойката, с вдигнати капаци на предната и задна лещи на телескопичния мерник. Беше си избрал удобно място източно от площадката на хеликоптера, което му позволяваше да покрие цялото пространство между хеликоптера и къщата. Лазерният измерител на обхвата му показваше, че се намира на 216 метра от една врата на задната стена на къщата и на 147 от предната лява врата на хеликоптера. Лежеше проснат под дърветата и въздухът донасяше до ноздрите му миризмата на коне, която му напомняше за детството му в американския северозапад. Окей. Той натисна с палец микрофона на радиото си.
— Водач, тук Снайпер Две-едно.
— Снайпер Две-едно, тук Водач.
— На място и готов. В момента не виждам никакво движение в къщата.
— Снайпер Две-две, на място и готов, аз също не виждам движение — докладва сержант Вебер от своята позиция, на двеста петдесет и шест метра от Джонстън.
Джонстън се извърна да види местоположението на Дитер. Германският му партньор си беше намерил добра позиция.
— Ахтунг — чу се глас зад гърба му. Беше някакъв австрийски полицай — приближаваше се към него, без да си дава труд да пълзи по тревата. — Заповядайте. — И му подаде някакви снимки.
Джонстън ги погледна. Добре, снимки на заложниците… но нито една на терористите. Поне знаеше кого да не застрелва. Той вдигна бинокъла си и бавно и систематично започна да оглежда къщата.
— Дитер?
— Да, Хомър?
— Дадоха ли ти снимките?
— Да, получих ги.
— Вътре няма светлини…
— Да, нашите приятели са хитри.
— Според мен имаме около половин час преди да се наложи да минем на ПНВ.
— Съгласен, Хомър.
Джонстън изръмжа и провери чантата, която беше взел заедно с куфара с оръжието си и струващата 10 000 долара пушка. После отново започна да наблюдава сградата — търпеливо, все едно търсеше следите на елен в планината… приятна мисъл за един роден ловец… вкус на еленско, особено сготвено на място, върху огън на открито… и кафе от емайлираното канче… и разговорът след успешния лов… „Е, това, по което ще стреляш тук, не е за ядене, Хомър“ — каза си сержантът.
Еди Прайс запали лулата си и пак огледа зданието. Не беше толкова голямо, колкото двореца Кенсингтън, но бе по-красиво. Тази мисъл го смути. Беше нещо, което бяха обсъждали, докато служеше в СВС. Какво би станало, ако терористи — обикновено мислеха за ирландските ИРА или ИНЛА22 — нападнеха кралските резиденции… или Уестминстърския палат? По едно или друго време в СВС бяха обсъждали всички въпросни сгради просто за да имат представа за разположението, за системите за сигурност и за свързаните с тях проблеми — особено след като онзи ненормалник през 80-те беше успял да проникне в Бъкингамския дворец и да стигне необезпокояван до спалнята на самата кралица! Още го побиваха ледени тръпки от това.
— Адски кошмарно е вътре, Динг — отрони Прайс.
— Сто на сто. Дървени подове, които сигурно скърцат, и твърде много места, където лошите могат да се скатаят и да стрелят по нас. Ако имахме хеликоптер…
Но нямаха хеликоптер. Виж, това трябваше да се обсъди с Кларк. ДЪГА не беше обмислена добре и изцяло. Твърде много прибързаност по твърде много въпроси. И то не толкова хеликоптер, колкото добри пилоти, обучени да боравят с повече от една машина, защото когато излезеха на терена, не можеше да се предвиди какви машини използва страната домакин.
— Докторе? — подвикна Чавес.
Белоу се приближи.
— Кажи, Динг?
— Започвам да си мисля дали да не ги пуснем навън, да се приближим до хеликоптера зад къщата и да ги обезвредим, без да нахлуваме вътре.
— Малко е рано за това, нали? Чавес кимна.
— Да, рано е, но не искаме да загубим заложник, а падне ли нощта, ще трябва да приемем тази заплаха
