В 11:20 той заповяда прожекторите да се включат. Фасадата и двете страни на замъка се окъпаха в бледожълта светлина, но не и задната страна, която хвърляше триъгълна сянка чак до хеликоптера и отвъд него към дърветата.
— Озо — каза Чавес, — иди при Дитер и заеми позиция близо до него.
— Слушам. — Първи сержант Вега преметна своята М-60 през рамо и изчезна сред дърветата.
На Луи Лоасел и Джордж Томлинсън се падаше най-трудната част. Те бяха облекли нощните си зелени дрехи. Платът на комбинезоните им приличаше на надраскана хартия: светлозелен фон с кръстосващи се по него по-тъмнозелени черти. Някои от петната бяха запълнени със същото по-тъмнозелено и се застъпваха в неправилни шарки. Идеята датираше от Втората световна война, от нощните изтребители на Луфтвафе, чиито конструктори бяха решили, че макар нощта да е тъмна, боядисаният в черно изтребител ще се забележи по-лесно, защото е по-черен от самата нощ. Бяха използвали тези комбинезони по време на упражненията, но сега щеше да се види дали вършат работа и при реални условия. Ослепителните светлини щяха да помогнат: бяха насочени към и малко над замъка, като замисълът беше да образуват изкуствен кладенец от мрак, в който зелените костюми щяха да изчезнат. Бяха го тренирали в Херефорд достатъчно дълго, но никога при изложен на риск човешки живот. Давайки си сметка за този факт, Томлинсън и Лоасел се придвижиха на позиция от различни посоки, придържайки се през цялото време в триъгълната сянка. Докато го направят, минаха двадесет минути.
— Е, Алтмарк? — каза Ханс Фюрхтнер в 11:45. — Уредено ли е всичко, или трябва да убием един заложник след няколко минути?
— Моля, не правете това, хер Волфганг. Екипажът на хеликоптера вече пристига и уточняваме с аеролинията реда за осигуряването на самолет и готовността му за полета. Да се уредят тези неща е по- трудно, отколкото си представяте.
— След петнадесет минути ще разберем колко е трудно, хер Алтмарк. — И връзката отново беше прекъсната.
Белоу нямаше нужда от преводач. Тонът беше достатъчно ясен.
— Той ще го направи — каза психиатърът на Алтмарк и Чавес. — Не се шегуват с крайния срок.
— Изкарвайте пилотите — веднага се разпореди Динг. След три минути обозначена полицейска кола подходи към хеликоптера. От нея слязоха двама мъже, качиха се в хеликоптера и колата се отдръпна. Две минути след това витлото се завъртя и Чавес включи командния си микрофон.
— Екип, тук Водач. Пълна готовност. Повтарям, пълна готовност.
— Великолепно — каза Фюрхтнер. Трудно можеше да види въртящата се перка, но мигащите светлини казваха всичко. — Е, да започваме. Хер Остерман, станете.
Петра Дортмунд заслиза по стълбището пред важните заложници. Намръщи се, зачудена дали трябва да изпитва разочарование, че не са убили Денглер, за да покажат решителността си. Нищо — моментът щеше да дойде по-късно, когато започнеха сериозните преговори на борда на самолета… а може би Денглер знаеше всичко, което знаеше Остерман? Ако беше така, убийството му щеше да се окаже тактическа грешка. Тя включи радиото си, привика останалите си хора и те започнаха да се събират във вестибюла заедно с шестимата заложници от кухнята, докато тя слизаше по главното стълбище. Не, реши тя при вратата, по-добре щеше да е да убият заложник от женски пол. Това щеше да има по-добър психологически ефект върху полицейските сили отвън, още повече ако убийството се извършеше от друга жена…
— Готови ли сте? — попита Петра и огледа групата си. — Всичко ще стане според плана ни.
Идеологически тези хора бяха пълно разочарование, въпреки че бяха отрасли и образовани в истинска социалистическа държава — трима от четиримата дори имаха военна подготовка, което включваше идеологическо възпитание. Но си знаеха работата и до този момент си изпълняваха задълженията добре. Засега повече не й трябваше.
Една от готвачките вървеше едва-едва и това дразнеше свинята с четинестата глава, забеляза Розентал, когато се спря до главната маса за приготвянето на храната. Те го отвеждаха, разбираше той, отвеждаха го да умре, и също като в своя кошмар, той не правеше нищо! Осъзнаването го порази така внезапно, че болезнена вълна премина през него, като при главоболие. Тялото му се сгърчи наляво и той видя масата… и малкия нож за белене върху нея. Терористът в момента викаше на Мария, готвачката. И Розентал изведнъж взе решението си, сграбчи ножа и го пъхна в десния си ръкав. Може би съдбата щеше да му даде шанс. Ако това станеше, закле се Клаус Розентал, този път той щеше да се възползва от шанса си.
— Екип 2, тук Водач — каза Чавес по радиовръзките. — Скоро ще започнат да излизат. Всички да потвърдят. — Чу първо двете обаждания на Лоасел и Томлинсън, после и другите.
— Снайпер Две-едно готов — каза Хомър Джонстън. Системата му за нощно виждане беше прикрепена към телескопичния мерник и насочена към главния заден вход на сградата.
— Снайпер Две-две готов — отзова се Вебер секунда по-късно.
— Озо готов — докладва Вега, облиза устни и опря приклада на оръжието си плътно в рамото. Лицето му бе нацапано с камуфлажна боя.
— Конъли готов.
— Линкълн…
— Мактайлър…
— Патерсън…
— Пиърс готов.
Всички докладваха от позициите си по тревата.
— Прайс готов — докладва старши сержантът от лявата предна седалка на хеликоптера.
— Екип, оръжие за бой. И внимавайте — добави ненужно Чавес: в такъв момент за командира е трудно да спре да говори. Неговата позиция се намираше на седемдесет и три метра от хеликоптера — незначително разстояние за неговата МР-10 с ПНВ.
— Вратата се отваря — докладва Вебер част от секундата преди Джонстън.
— Имам движение — потвърди Снайпер Две-едно.
— Капитан Алтмарк, тук Чавес. Веднага спрете телевизионната картина — заповяда Динг по втората радиостанция.
— Спираме я — отговори полицейският капитан, обърна се и кресна на телевизионния режисьор. Камерите щяха да останат активни, но нямаше да излъчват, а записите от този момент нататък щяха да се смятат за поверителна информация. Сигналът, излъчван в ефира, сега показваше само говорещи глави.
— Вратата отворена — обяви Джонстън от снайперския си пункт. — Виждам един заложник и обект — жена. Тъмна коса, държи пистолет. — Сержант Джонстън отпусна пръста си от двойния спусък — вече не можеше да стреля без изричната заповед на Динг, а тази заповед не можеше да дойде в подобна ситуация. — Появи се втори заложник, Малкия. — Имаше предвид Денглер. Остерман беше Големия, а секретарките бяха съответно Блонди и Брюни, заради цвета на косите си. Нямаха снимки на прислугата, поради което тези хора оставаха безименни. Лошите се наричаха „обекти“.
Групата се поколеба при вратата. Сигурно моментът беше страшничък за тях, макар че не знаеха и не можеха да знаят колко страшно е в действителност. „Адски шибано страшно“ — помисли си той, центрирайки тънкия като косъм кръст на мерника върху лицето на Петра от сто осемдесет и два метра — разстояние, еквивалентно на три метра за снайпериста.
— Хайде, излез, миличка — прошепна той. — Приготвили сме нещо наистина специално за теб и приятелчетата ти… — Той натисна бутона на радиото. — Дитер?
— На цел, Хомър — отзова се Снайпер Две-две. — Познаваме това лице, мисля… Не мога да си спомня името. Водач, тук Снайпер Две-две…
— Снайпер Две, тук Водач.
— Жената обект — виждали сме лицето й наскоро. Сега е по-стара, но познавам това лице. „Баадер- Майнхоф“, фракция „Червена армия“, струва ми се, работи с един мъж. Марксистка, опитна терористка… уби
