— Снайперисти, държите ли целите? — попита Чавес.
— Снайпер Две-едно, потвърждавам, целта на прицел.
— Снайпер Две-две, не държа целта. Предлагам прехвърляне на обект Фюрхтнер.
— Окей, Снайпер Две-две, мини на Фюрхтнер. Снайпер Две-едно, Дортмунд е изцяло твоя.
— Прието, Водач — потвърди Джонстън. — Снайпер Две-едно държи обект Дортмунд на прицел.
Сержантът отново измери обхвата с лазера. Сто четиридесет и четири метра. При това разстояние куршумът му щеше да се сниши на два сантиметра, а настройката на мерника на двеста и петдесет метра беше малко висока, така че той измести центъра на кръстчето малко под лявото око на мишената. Останалото щеше да свърши физиката. Нямаше да позволят хеликоптерът да излети, но по- непосредствената им грижа беше да не позволят на обектите да затворят лявата врата. Грижливо подбраният му 7-милиметров куршум щеше да проникне през поликарбонатния прозорец, но това щеше да отклони траекторията му непредсказуемо и освен че вероятно нямаше да улучи целта, можеше да убие или да нарани някой от заложниците. А това не биваше да става.
Чавес командваше акцията, вместо да я води — нещо, което не му харесваше много. Беше по-лесно да си на предната линия с оръжие в ръце, отколкото да стоиш отзад и да казваш на хората си какво да правят. Но нямаше друг избор.
Розентал видя снайперистите. Това трябваше да се очаква, въпреки че на никого не му беше хрумнало — все пак той беше главният градинар и познаваше моравата като петте си пръста. Странните купчини вляво и вдясно от хеликоптера не трябваше да са там. Беше гледал телевизионни репортажи и филми и знаеше, че това е терористичен инцидент и полицията трябва да реагира по някакъв начин. Наоколо трябваше да има въоръжени хора, а сега в моравата имаше две неща, които тази сутрин ги нямаше. Очите му се плъзнаха към позицията на Вебер и се приковаха в нея. Там се криеше спасението му от смъртта. Но не можеше да прецени как и този факт накара стомаха му да се стегне в твърда, ледена топка.
— Излизат — обяви Джордж Томлинсън, когато забеляза два крака да прекрачват прага на къщата… женски крака, последвани от мъжки, после още една жена… — Един обект и двама заложници. Трябва да излязат още двама заложници…
Фюрхтнер почти беше стигнал дясната страна на хеликоптера, но изведнъж спря и реши да мине от другата страна.
— Екип, в готовност — заповяда Чавес, стараейки се да държи под контрол едновременно четирите групи на поляната. Веднага щом последният излезеше…
— Качвай се! — изръмжа Фюрхтнер и бутна Брюни към хеликоптера.
— Снайпер Две-две не вижда обекта — докладва Вебер високо и малко изнервено.
— Прехвърли прицел на следващата група — заповяда Чавес.
— Изпълнено — каза Вебер. — Засякох водещия обект, трета група.
— Снайпер Две-едно, докладвай!
— Снайпер Две-едно плътно на обект Петра Дортмунд — веднага отвърна Хомър Джонстън.
— Готови! — докладва веднага след това Лоасел от храстите до задната стена на къщата. — Държим четвъртата група.
Чавес си пое дълбоко дъх. Всички терористи вече бяха на открито. Сега беше моментът.
— Водач до екип — действай!
Лоасел и Томлинсън скочиха невидими, на седем метра зад целите си, които така и не разбраха какво става. И двамата терористи бяха по-високи от заложниците си, което улесни нещата. Двете полуавтоматични МР-10 бяха настроени на троен залп и двамата сержанти стреляха едновременно. Звук не последва — бе напълно потиснат от устройството, в което се съединяваха цевта и заглушителят, а разстоянието беше твърде малко, за да пропуснат. Две глави се пръснаха и две тела се смъкнаха на тучната зелена трева почти толкова бързо, колкото гилзите изхвърчаха от затворите.
— Тук Джордж. Два обекта мъртви! — докладва Томлинсън по радиото, докато тичаше към заложниците, които продължаваха да крачат към хеликоптера като замаяни.
Хомър Джонстън тъкмо бе започнал да си свива пръста, когато в полезрението му нахлу втори силует. Жена, ако се съдеше по бялата копринена блуза, но обектът в мерника му все още не бе закрит и центърът на кръстчето бе точно под лявото око на Петра Дортмунд. Пушката изрева, изхвърляйки цял метър светкавица в тихия нощен въздух…
Еди Прайс видя проблясването, измъкна пистолета от джоба за картите и стреля през вратата на хеликоптера точно в лявото око на Ханс Фюрхтнер. Стреля и втори път, но Фюрхтнер вече беше мъртъв и падаше на земята — ръката му все още държеше Ервин Остерман под мишницата.
Оставаха двама. Стив Линкълн се прицели внимателно от коляно, но спря, понеже мишената му мина зад главата на някакъв старец по жилетка.
— По дяволите! — изсумтя Линкълн.
Вебер засече другия — и главата му избухна като пръсната диня.
Розентал видя всичко това като в някакъв филм на ужасите… но Четинестата глава все още беше тук, до него, все още с автомата в ръце — и никой не стреляше по него… Очите на Четинестата глава срещнаха неговите и в тях се четеше страх, и омраза, и изненада — и стомахът на Розентал се вледени, и времето спря. Ножът се смъкна от ръкава му и се озова в дланта му и той диво замахна към Четинестата глава. Очите на терориста се разшириха още повече и старецът отскочи встрани.
Това изчисти пътя за Стив Линкълн, който изстреля втори троен залп, дошъл едновременно с втория куршум от полуавтомичната снайперска пушка на Вебер — и главата на терориста изчезна.
— Чисто! — извика Прайс. — Хеликоптер, чисто!
— Къща, чисто! — обяви Томлинсън.
— Поляна, чисто! — заяви последен Линкълн.
Лоасел и Томлинсън се затичаха към своята група заложници и ги повлякоха встрани от сградата, за да не би вътре да е останал някой оцелял терорист, който да стреля по тях.
Майк Пиърс направи същото. Стив Линкълн го прикриваше.
За Еди Прайс беше по-лесно. Той изрита оръжието от мъртвата ръка на Фюрхтнер и набързо огледа разбитата глава на своята цел. После скочи в хеликоптера, разбрал, че първият изстрел на Джонстън е подействал. Необходимо му беше само да мерне голямото червено петно в задницата на корпуса, за да се увери, че Петра Дортмунд вече се е озовала на мястото, където отиват терористите. После внимателно измъкна ръчната граната от лявата й ръка, провери за по-сигурно дали щифтът си е на мястото и я прибра в джоба си. Накрая измъкна пистолета от дясната й ръка, пусна предпазителя и го хвърли настрана.
— Майн гот! — изпъшка пилотът.
Герхард Денглер също приличаше на мъртвец — лявата му страна беше покрита с маска от капеща червена слуз. а очите му зееха като празни ключалки. За миг Прайс замръзна, но после видя, че очите примигват, макар устата да беше широко отворена и човекът като че ли не дишаше. Прайс се пресегна да откопчае колана и остави Джонстън да измъкне мъжа от хеликоптера. Малкия успя да направи една крачка, после се срути на колене. Джонстън изля манерката си върху лицето му, за да отмие кръвта, свали пушката от рамото си, постави я на земята и каза на Прайс:
— Добра работа, Еди.
