— И твоят изстрел беше адски добър, Хомър.
Сержант Джонстън сви рамене.
— Беше ме страх, че мацето ще се измести. Още две секунди и прицелът ми щеше да се сговни. Все едно.
Еди, много добра работа — това, дето скочи и го оправи втория.
Ченгетата вече тичаха към тях, следваше ги колона линейки с мигащи сини светлини. Капитан Алтмарк спря до хеликоптера. Колкото и опитно ченге да беше, локвите кръв го накараха да онемее.
— Никога не е хубаво — отбеляза Хомър Джонстън.
Прайс измъкна извитата си лула и драсна клечка кибрит да я запали — това си му беше ритуал след изпълнена задача.
От задната врата изхвърча ято австрийски полицаи, което подсказа на Стив Линкълн, че в зданието не е останал никакъв терорист. Тогава той преметна оръжието си през рамо, пристъпи към възрастния мъж и каза:
— Добре свършено, господине.
— Какво? — попита Клаус Розентал.
— Това, че го ръгнахте с ножа в ръката. Добре свършено.
— Да — каза Пиърс, като погледна оплискания с кръв труп на тревата. На лявата му ръка личеше дълбок разрез. — Това вие ли го направихте?
— Д-да — беше единственото, което можа да отвърне Розентал.
— Добре, сър, браво на вас. — Пиърс се пресегна да стисне ръката на стария човек. Не че беше имало голямо значение, но съпротивата от страна на заложник се срещаше рядко и това беше мъжки ход от страна на стареца.
— Американец ли сте?
— Шшшт. — Сержант Пиърс сложи пръст на устата си. — Моля ви, не казвайте на никого.
В този момент дойде и Прайс и огледа трупа. Озовала се между снайперската пушка и залпа на нечие МР-10, главата на обекта буквално беше изчезнала.
— Адска работа — отбеляза старши сержантът.
— Плюсът е за Стив — докладва Пиърс. — Аз този път нямах добър прицел. Добра работа, Стив — добави той.
— Благодаря ти, Майк — отвърна сержант Линкълн, докато оглеждаше района. — Всичко шест?
— Точно — отвърна Еди и се запъти към къщата. — Изчакайте тук.
— Лесни цели бяха, и двамата — каза на свой ред Томлинсън, обкръжен от австрийските ченгета.
— Бяха твърде високи, за да се скрият — потвърди Лоасел. Дощя му се да запали цигара, въпреки че ги беше спрял преди две години. Сега неговите заложници ги отвеждаха, а двамата терористи останаха да лежат върху тучната зелена трева, която кръвта им, помисли си той, щеше да подхрани. Кръвта наторява добре, нали? Каква хубава къща! Жалко, че нямаха време да я поразгледат.
След двадесет минути Екип 2 беше на сборния пункт и всички започнаха да събличат тактическото си облекло и да прибират оръжието и екипировката си за връщане към летището. Телевизионните прожектори и камери работеха, но доста встрани от тях. Прайс допуши лулата си до фургона, изчука я в тока си и я прибра.
8. Покриване
Телевизионното предаване беше излъчено преди Екип 2 да пристигне на летище „Хийтроу“. За щастие заснемането на акцията беше осуетено от големите размери на замъка и от това, че полицията бе държала камерите доста надалече от сцената на събитията и от другата страна на сградата. Може би единственият приличен кадър показваше как един член на екипа си пали лулата, следваше резюме на събитията пред струпалите се репортери от страна на капитан Вилхелм Алтман. Специален и до този момент държан в тайна екип на федералната полиция на страната му се бил справил ефикасно с инцидента, каза той, като освободил всички заложници — не, за съжаление не било възможно да се арестува някой от престъпниците. Всичко това беше записано от персонала на Бил Тоуни, от програмата на австрийската телевизия, „Скай Нюз“ и всички останали европейски информационни агенции, използвали сюжета в новинарските си програми.
Въпреки че „Скай Нюз“ бяха успели да изпратят своя камера до Виена, единствената разлика между нейния репортаж и този на австрийците беше в по-различния ъгъл. Дори всевъзможните коментари, които уловиха, по същество се повтаряха: специално обучена и екипирана полицейска единица, вероятно включваща и австрийски военни; решителни действия, за да се прекрати инцидентът, без да пострадат невинни хора. Самоличността на престъпниците не беше съобщена в първоначалните репортажи. Установяването й щеше да е задача на полицията и резултатите щяха да бъдат подадени до разузнавателната секция на Тоуни заедно с описанията на евентуалните им жертви.
За членовете на Екип 2 това беше един дълъг ден и всички заспаха по пътя обратно до Херефорд, след като Чавес ги уведоми, че ще бъдат освободени от ФП на следващата заран. Не им остана време за наздравицата с халби бира в сержантския клуб — който бездруго се оказа затворен, когато пристигнаха.
Докато летяха към дома, Чавес обърна внимание на доктор Белоу, че въпреки добрата физическа форма на хората му факторът умора е доста висок — много повече, отколкото след обичайните им нощни учения. Белоу отвърна, че стресът е най-мощният генератор на умора и че членовете на екипа не са имунизирани срещу стрес независимо от тренинга и формата си. Това очевидно включваше и него самия, защото след като произнесе констатацията си, Белоу се обърна, отпусна се и заспа. Чавес направи същото след чаша червено испанско вино.
За Австрия това беше водещата новина, разбира се. Попов хвана първите кадри на живо в едно ресторантче, а после и в хотелската си стая. Отпиваше от портокаловия шнапс и следеше с вещото си, професионално око екрана. Антитерористичните групи навсякъде си приличаха, но това трябваше да се очаква, тъй като всички те бяха обучавани да вършат едно и също и действаха по един и същ международен наръчник — най-напред формулиран от англичаните с техните командоси от Специалната въздушна служба, последвани от германските ГСГ-9, и после от цяла Европа, на свой ред последвана от американците — чак до черното облекло, което порази Попов като малко театрално, но всички те, така или иначе, трябваше да се обличат в нещо, а черното изглеждаше по-логично, отколкото бялото, нали? По-непосредствен интерес за него представляваше коженото дипломатическо куфарче, пълно с банкноти — щеше да ги отнесе на другия ден в Берн и да ги депозира в сметката си преди да отлети обратно за Ню Йорк. Забележително — две елементарни задачи и той вече разполагаше е над един милион американски долара в шифрованата си анонимна сметка. Каквото и да искаха работодателите му да изпълни, добре го компенсираха и не изглеждаха много притеснени от разходите. Толкова по-добре, че парите им отиваха за добра кауза.
— Слава Богу — отбеляза Джон Уинстън. — По дяволите, познавам този човек. Ервин е свестен тип,— Министърът на финансите, тъкмо излизаше от Белия дом. Заседанието на кабинета беше продължило доста дълго.
— — Кой извърши операцията?
— Ами… — Той спря. Не трябваше да го казва, а не се очакваше и да го знае. — Какво казаха по новините?
— Местни ченгета.
— Е, изглежда, са се научили да се справят добре — подхвърли министърът и се запъти към колата си, придружен от личната си охрана от тайните служби.
— Австрийците? Че кои са ги научили?
— Някой, който знае как, предполагам.
— И какво чак толкова му е забележителното? — попита Карол Брайтлинг министърката на вътрешните работи. За нея случката приличаше на поредната игра на момченца с техните момчешки играчки.
— Нищо особено — отвърна тя, докато собствената й охрана я водеше към служебната й кола. — Просто
