това, което показаха по телевизията, беше много добре свършена работа. Била съм няколко пъти в Австрия и тамошните ченгета не са ми правили впечатление на толкова страхотни. Може би греша, но Джордж, изглежда, знае повече, отколкото казва.
— О, така е, Джийн, той нали е от „вътрешния кабинет“ — отбеляза доктор Брайтлинг. Това беше нещо, което онези от „външния кабинет“ не обичаха. Разбира се, технически Карол изобщо не беше в кабинета. Мястото й беше до стената вместо около заседателната маса, където я канеха само в случай, че дневният ред на заседанието изискваше научно становище, какъвто въпрос днес нямаше. Добри новини и лоши новини. Тя трябваше да слуша всичко и си водеше бележки за всичко, което ставаше в богато обзаведеното, претъпкано помещение, гледащо към Розовата градина, докато президентът контролираше дневния ред и протичането на заседанието — лошо в днешния случай, поне според нея. Данъчната политика отне повече от час и те така и не стигнаха до използването на националните гори, което беше под шапката на Вътрешните работи: въпросът бе отложен за след седмица.
На нея не й се полагаше и личен телохранител, нито дори кабинет в самата сграда на Белия дом, но престижът беше нещо много важно и затова Карол Брайтлинг упорито се беше вкопчила в правото си да обядва в служебния ресторант на Белия дом и недоволството й че не може да се види с президента освен по негова покана и че й се налага да минава през шефа на персонала и секретарката на протокола, бе доста голямо. Щом влезе в кабинета си, тя по рефлекс вдигна дистанционното на служебния телевизор и включи на Си Ен Ен, за да види какво става по света. Беше в края на поредния час и водещата новина бе събитието във Виена.
„Господи, каква къща“ — беше първата й мисъл. Като кралски палат. Какво огромно изразходване на ресурси само за един човек, пък и дори да има голямо семейство — да използват всичко това за частен дом. Какво беше казал Уинстън за собственика? Че е свестен? Как не! Свестните хора не живеят като прахосници и не съсипват такива скъпоценни ресурси. Това бе поредният проклет плутократ, търговец на акции, валутен спекулант, както и да беше спечелил парите си, за да купи такова място — а след това терористите бяха завзели личната му собственост. Хм, я виж ти, чудно защо пък точно него са избрали? Вярно, че нямаше смисъл да нападат някой овчар или шофьор на камион. Терористите нападаха паралии хора или такива, за които се смяташе, че са важни клечки, тъй като да тръгнат срещу обикновени хорица нямаше особен политически ефект, а това, в края на краищата, бяха политически актове. Но май не изглеждаха толкова интелигентни, колкото трябваше да са. Този, който ги беше избрал, беше… беше ги избрал, за да се провалят? Нима това беше възможно? Да, беше. Това беше политически акт, в края на краищата, а зад подобни неща могат да се крият какви ли не действителни цели. Това предизвика усмивката й, докато репортерът описваше атаката на местния полицейски екип — за съжаление непоказана, защото местните ченгета не бяха допуснали камерите и репортерите — после освобождаването на заложниците, показани отблизо, за да могат хората да съпреживеят събитието. Бяха се озовали съвсем близо до смъртта и после бяха освободени от местните ченгета, които всъщност само бяха възстановили програмирания им срок до смъртта, защото всичко умира, рано или късно. Това е планът на Природата, а срещу Природата не можеш да се бориш… въпреки че би могъл да й помогнеш, нали? Репортерът продължи да обяснява, че това е вторият терористичен инцидент в Европа за последните два месеца, и двата от които се бяха провалили поради решителните действия на полицията. Карол си спомни за обира в Берн — друга съшита с бели конци работа… изобретателно? Можеше да се опита да го разбере, макар че в този случай един провал можеше да се окаже също толкова полезен — не, по-полезен — от успеха за хората, които дърпат конците. Тази мисъл предизвика усмивка. Да. По-полезен от успеха!… След което погледна един факс, изпратен и от „Приятели на Земята“ — те имаха номера й и често й изпращаха това, което смятаха за важна информация. Добра група хора, с правилни идеи, въпреки че малцина от тях се вслушваха в нея.
— Госпожо Брайтлинг? — Секретарят й пъхна главата си през вратата.
— Да, Рой?
— Все още ли искате да ви покажа онези факсове… като този, който четете в момента, искам да кажа? — попита Рой Гибънс.
— О, да.
— Но тези хора са кукувци!
— Не непременно. Някои от нещата, които правят, ми харесват — отвърна Карол и хвърли току-що прочетения факс в кошчето за боклук.
— Както желаете, госпожо.
Следващото нещо, което я чакаше на купчината, беше доста важно: доклад за процедурите по спирането на ядрени реактори и последващите мерки за безопасност при затварянето на системите на реакторите: колко време ще мине преди климатичните фактори да атакуват и корозират вътрешните компоненти и какви щети за околната среда произтичат от това. Да, виж, този материал беше важен, и за щастие добавеният към него показалец съдържаше данните за всички реактори в страната. Тя лапна едно ментово драже и се наведе над бюрото.
— Това, изглежда, ще свърши работа — каза тихо Стив.
— Колко чертички се събират вътре? — попита Маги.
— Някъде от три до десет.
— И какъв е размерът на опаковката?
— Шест микрона. Ще повярваш ли? Опаковката е бяла на цвят, така че отразява много добре светлината, особено ултравиолетовия спектър, а във водно-капкова среда е направо невидимо.
Капсулките не можеха да се забележат с невъоръжено око и едва се засичаха с оптичен микроскоп. Нещо повече, теглото им беше такова, че можеха да се носят във въздуха като частици прах и също така лесно се вдишваха, както пушекът в някой бар. Проникнеха ли в тялото, обвивката щеше да се разтвори и да осигури освобождаването на вируса „Шива“ в белите дробове и горната част на стомашно-чревния тракт, където той щеше да се задейства.
— Разтворима ли е във вода? — попита Маги.
— Бавно, но по-бързо, ако във водата има нещо биологически активно, като хидрохлорната киселина в слюнката например. Оуу, с това бихме могли да направим истинско състояние при иракчаните, бебчо — или при някой друг, който иска да поиграе на биовойна в реалния свят.
Компанията им беше изобретила технологията, работейки над поръчка, субсидирана от Асоциацията на националните здравни заведения, целяща да се разработи по-лесен начин за доставяне на ваксина в тялото от спринцовките. Иглените спринцовки изискваха известно обучение. Новата технология използваше електрофорезата, за да се увият незначително малки количества защитен гел около още по-малки количества въздушни биоактивни агенти. Това щеше да позволи на хората да поглъщат ваксината с най- обикновена напитка, вместо по-разпространения метод на инжектиране. Ако изобщо някога успееха да създадат ефикасна ваксина срещу СПИН, това щеше да е най-подходящият метод за прилагането й в Африка, където нямаше достатъчно развита държавна здравна инфраструктура. Стив току-що беше доказал, че същата технология можеше да се използва за доставянето на активен вирус, със същата степен на безопасност и ефективност. Или почти го беше доказал.
— Как ще го изпитаме, за да го докажем? — попита Маги.
— Маймуни. Как сме с маймуните в лабораторията?
— Имаме много — увери го тя.
Това щеше да бъде важна стъпка. Щяха да го подадат на няколко от маймуните и после да видят как се разпространява сред популацията им в лабораторията. Разполагаха с маймуни резус. Кръвта им беше почти като човешката.
Обект Четири беше първият, както се очакваше. Беше петдесет и три годишен и черният му дроб беше в такова тежко състояние, че можеше да го впишат в челния списък за трансплантация в Питсбърг. В най- добрия случай кожата му имаше жълтеникав оттенък, но това не го спираше да набляга на пиячката повече от всички останали. Казваше се, според самия него, Честър Еди-кой-си, припомни си доктор Джон Килгор. Мозъчните функции на Честър също така бяха на най-ниско равнище в групата. Гледаше много телевизия, рядко говореше с други, никога не четеше книжки с комикси, които бяха станали популярни сред останалите, както не гледаше и анимационните филмчета по телевизията — любимото забавление на повечето беше да
