гледат анимационния канал.
Всички се чувстваха така, като че ли са попаднали в рая. Имаха пиене и ядене на корем и бяха на топло. Повечето дори се бяха научили да ползват душовете. От време на време някой се сещаше да попита каква е далаверата тук, но не настояваха с въпросите след формалните отговори, които получаваха от лекарите и охраната.
Но с Честър се налагаше да предприемат действия веднага. Килгор влезе в помещението и го извика. Обект Четири се надигна от леглото си и се приближи. Явно се чувстваше много зле.
— Какво ти е, Честър? — попита го Килгор изпод маската.
— Стомахът нещо… не може да задържа… и ми се гади непрекъснато — отвърна Четири.
— Добре, ела да видим какво можем да направим.
— Щом казваш, докторе — отвърна Честър и придружи съгласието си с гръмко оригване.
В коридора го сложиха на количка и минаха четиридесет и петте метра до клиничния сектор. Двама санитари вдигнаха Номер Четири, пренесоха го на леглото и го стегнаха е колани. После единият му взе кръвна проба. Килгор я провери за антитела срещу „Шива“ и пробата посиня, както се очакваше. На Честър, обект Номер Четири, му оставаше само една седмица живот — не колкото шестте или дванадесетте месеца, до които го беше ограничил хроничният му алкохолизъм, но не беше и кой знае какво съкращаване, нали? Килгор му направи инжекция под рамото, като му вкара и доза морфин, и той скоро заспа — при това с блажена усмивка. Добре. Номер Четири скоро щеше да умре, но щеше да го направи в относителен покой. Повече от всичко друго доктор Килгор държеше нещата да са изрядни.
Той се върна в кабинета си и погледна часовника. Все едно че отново се беше върнал към лекарската си практика. Не беше практикувал клинична медицина, откакто бе сменил местожителството си, но четеше съответните списания и познаваше техниките, а освен това сегашната паплач негови пациенти-жертви бездруго нямаше да забележи разликата. „Лош късмет, Честър, но този свят така или иначе е лош“ — помисли си Стив и почна да преглежда бележките си. Ранната реакция на Честър към вируса беше малко обезпокоителна — едва наполиваната от програмирания срок, — но пък беше причинена от състоянието на черния му дроб. Не можеше да се предотврати. Някои хора щяха да я получат по-рано от други в зависимост от степента на уязвимост на органите си. Тоест взривът щеше да започне неравномерно. Едва ли това щеше да повлияе на крайния ефект, въпреки че щеше да разтревожи хората по-рано, отколкото той се надяваше. Това щеше да предизвика бясно търсене на ваксините, които Стив и лабораторията му в момента разработваха. „А“ щеше да е широко разпространяваната. „Б“ щеше да бъде пазена по-стриктно, стига той и екипът му наистина да успееха да я подготвят за приложение. „А“ щеше да е предназначена за масова употреба, докато „Б“ щеше да отиде само при онези хора, които трябваше да оцелеят, хора, които разбираха за какво става дума, които щяха да приемат своето оцеляване и да се заемат с нещата заедно с групата.
Килгор поклати глава. Имаше да се свърши още много работа, а както обикновено, времето не стигаше.
Кларк и Стенли прегледаха записа на операцията още рано заранта, заедно с Питър Ковингтън, все още запотен след сутрешните упражнения с Екип 1. Чавес и неговите хора все още спяха.
— Тактическата обстановка беше повече от ужасна. И Чавес е прав — каза майор Ковингтън. — Трябват ни собствени хеликоптерни екипажи. Вчерашната акция просто плачеше за това, но не разполагахме с необходимото. Точно затова той трябваше да разчита на късмета си.
— Би могъл да помоли армията им за помощ — изтъкна Стенли.
— Двамата знаем много добре, че не можеш да предприемеш важен ход с хеликоптерен екипаж, който не познаваш и с който не си се сработил — отбеляза Ковингтън. — За този проблем трябва да се погрижим незабавно.
— Така е — съгласи се Стенли и погледна Кларк.
— Това не влиза в оценката на атаката и обезвреждането, но разбирам — каза Кларк. Как, по дяволите, бяха пропуснали това изискване? — Но първо трябва да огледаме всички видове хеликоптери, които може да ни се наложи да използваме, и после да видим дали можем да намерим хора, които са запознати с повечето от тях.
— В идеалния случай бих се радвал, ако разполагахме с „Найт Сталкер“… но ще трябва да го взимаме с нас навсякъде, а това значи да имаме причислен към нас транспортен самолет С-5 или С-17 — отбеляза Стенли.
Кларк кимна. Версията „Найт Сталкер“ на „Макдонъл Дъглас“ беше създадена специално за единицата „Таск Форс“ 160, която сега беше зачислена към 160-и полк за специални въздушни операции — 16 ПСВО, — базиран във Форт Камбъл, Кентъки. Те бяха може би най-дивата тайфа авиатори на света и действаха тайно с пилоти, подбрани от други страни — най-често с представители на Великобритания и Израел. Реално погледнато, осигуряването на хеликоптери и полетни екипажи, зачислени към ДЪГА, щеше да е лесната част. По-трудното беше осигуряването на транспорта, необходим за придвижването на хеликоптера до съответното място. Това беше почти толкова трудно, колкото да скриеш слон в училищен двор. С един „Найт Сталкер“ те щяха да разполагат с универсални прибори за наблюдение и с особено тих мотор… „И с Дядо Коледа, и с шибаната му шейна с осемте еленчета“ — изруга наум Кларк. Никога нямаше да стане, въпреки всичките му връзки във Вашингтон и Лондон.
— Добре, ще се обадя във Вашингтон за разрешение да получа няколко летци към екипа. Някакъв проблем с получаването тук?
— Не би трябвало да има — отвърна Стенли.
Джон погледна часовника си. Трябваше да изчака до 09:00 във Вашингтон — 14:00 в Англия, — за да действа чрез директора на Централното разузнавателно управление, — то финансираше ДЪГА от американска страна. Зачуди се как ли ще реагира Ед Фоли — но по-важното беше Ед да застане на негова страна. Е, това като че ли нямаше да е много трудно. Ед имаше известна представа за полевите операции и беше лоялен към хората, намиращи се на острието на бръснача. Още повече че Кларк щеше да го помоли, след като бяха постигнали сериозен успех, а това обикновено действаше много по-добре от прошение след провал.
— Ще продължим с това на оперативката с екипа. — Кларк стана и отиде в кабинета си.
Хелън Монтгомъри беше приготвила на бюрото му обичайния куп хартия, малко по-висок от обикновено, и този път той включваше очакваните благодарствени телеграми от австрийците. Тази от министъра на правосъдието беше особено цветиста.
— Благодаря, господин министре — въздъхна Джон и я остави настрана.
Най-удивителното в тази работа беше администрирането. Като командир на ДЪГА, Кларк трябваше да следи кога и как пристигат парите и как се харчат, и трябваше да отстоява такива неща, като броя патрони, които хората му изстрелваха всяка седмица. Полагаше големи усилия да прехвърли повечето от тези задължения на Алистър Стенли и на госпожа Монтгомъри, но въпреки това голяма част оставаше върху неговото бюро. Имаше дълъг опит като правителствен служител, а в ЦРУ трябваше да докладва с нескончаеми подробности за всяка полева операция, която провеждаше, за да останат книжните плъхове доволни. Но това тук беше много повече и го тласкаше да прекарва част от времето си на стрелбището — в стрелбата намираше облекчение от стреса, докато си представяше физиономиите на своите бюрократи- инквизитори в центъра на Кю-мишените. Оправдаването на един бюджет за него беше нещо ново и чуждо. Ако не беше важно, защо щяха да го осигуряват, а ако беше, защо се стискаха за някакви си пари за патрони? Само заради бюрократичния манталитет, разбира се — всички тези хора, които седяха зад бюрата си, си въобразяваха, че светът около тях ще се разпадне, ако не получат всичките си документи преномерирани, подписани, подпечатани и правилно попълнени, и ако това затрудняваше останалите, толкова по-зле за тях. Поради което той, Джон Терънс Кларк, офицер от ЦРУ повече от тридесет години, истинска легенда в Управлението, сега седеше зад скъпото си бюро и зад затворена врата и се занимаваше с документация, която всеки уважаващ себе си счетоводител би отхвърлил, а отгоре на всичко трябваше да ръководи и оценява истинската работа, което беше много по-интересно и далеч по-съществено.
И не че неговият бюджет си заслужаваше чак толкова притеснения. По-малко от петдесет души, едва три милиона разходи за заплати, тъй като всеки получаваше обичайното си военно възнаграждение, плюс факта, че ДЪГА покриваше разходите им за жилище от междуправителствена субсидия. Една от
