неравнопоставеностите беше в това, че американските войници бяха по-добре платени от европейските си партньори. Това малко притесняваше Джон, но нищо не можеше да направи по въпроса, а е покриването на жилищните разходи — условията за живот в Херефорд не бяха разкошни, но удобни — никой нямаше битови проблеми. Духът на бойците му беше чудесен. Беше го очаквал. Всички те бяха елитни бойци, а тази порода хора неизменно имаха добър подход към живота, особено след като тренираха почти всеки ден.
Щеше да има малко сръдни. Екип 2 на Чавес беше вписал в актива си две поредни акции и хората му щяха да се фукат малко повече, за сметка на ревнивата завист от страна на Екип 1 на Ковингтън — но те пък бяха малко по-напред в състезанието между двата екипа по ФП и в стрелбата. Разликата бе нищожна, но хора като тях, със състезателен дух на истински атлети, се трудеха дяволски усърдно дори за една пета от процента преднина и разликата вече наистина зависеше от това кой какво е закусвал заранта или може би какво е сънувал през нощта. Е, състезателността беше здравословна за отбора като цяло. И решително нездравословна за онези, срещу които тръгваха неговите хора.
Бил Тоуни също седеше зад бюрото си и преглеждаше известната дотук информация за терористите от предната нощ. Австрийците бяха започнали своите разследвания съвместно с германската федерална полицейска служба — Бундескриминаламт — още преди обезвреждането. Самоличността на Ханс Фюрхтнер и Петра Дортмунд беше потвърдена по пръстовите им отпечатъци. Следователите от БКА през този ден щяха да се заемат здраво със случая. За начало щяха да проследят самоличностите на хората, наели колата, откарала ги до къщата на Остерман, и да издирят къщата в Германия — вероятно в Германия, напомни си Тоуни — където бяха живели. Останалите четирима сигурно щяха да се окажат по-трудни. Вече бяха взети отпечатъци и се съпоставяха с компютърните сканиращи системи, с които сега разполагаха всички. Тоуни се съгласи с първоначалната преценка на австрийците, че четиримата помощници вероятно са от бившата Източна Германия, което ги превръщаше в лица с какви ли не възможни политически отклонения: отърсили се от доскорошния комунизъм младежи, които сега намираха утеха в нацизма, предано вярващи в доскорошния политикоикономически модел хора или най-обикновени главорези, които напоследък най-много безпокояха редовните полицейски части в Германия.
Но този случай трябваше да е политически. Фюрхтнер и Дортмунд бяха — били са, поправи се Бил — истински, убедени комунисти през целия си живот. Бяха отрасли в бившата Западна Германия в семейства от средната класа, също като цяло едно поколение терористи, жадуващи през целия си активен живот за някакво социалистическо усъвършенстване на обществото или за някаква подобна илюзия. Поради което бяха нападнали дома на един преуспяващ капиталист, за да търсят… какво?
Тоуни вдигна получените от Виена факсове. Хер Остерман беше съобщил на полицията, че те искали неговите „специални вътрешни кодове“ към международната система за търговия. Дали съществуваха такива неща? Вероятно не, прецени Тоуни — но защо да не се увери? Той вдигна телефона и набра номера на един свой стар приятел. Мартин Купър, бивша „Шестица“, който сега работеше в отвратителната сграда на „Лойд“ във финансовия квартал на Лондон.
— Купър на телефона — обади се мъжки глас.
— Мартин, тук е Бил Тоуни. Как се чувстваш в тази дъждовна утрин?
— Много добре, Бил, а ти… ти с какво се занимаваш сега?
— Все още получавам шилингите си от нейно величество. Нова длъжност, много шшт-шшт, опасявам се.
— С какво мога да ти помогна?
— Въпросът ми е всъщност много глупав. Има ли някакви вътрешни кодове в международната система за търговия? Специални кодове, нещо такова?
— Адски би ми се искало да имаше, Бил. Щеше доста да ни улесни работата — отговори му бившият резидент за Мексико Сити и в още няколко по-незначителни места на британската разузнавателна служба. — Какво точно имаш предвид?
— Не съм сигурен, но темата току-що изникна.
— Е, хората на това равнище наистина поддържат лични връзки и си продават информация, но доколкото схващам, имаш предвид нещо много по-структурирано, някаква вътрешна мрежа на борсовите пазари или нещо от този род?
— Да, горе-долу.
— Ако е така, то всички те са го запазили в тайна от мен и хората ми. Международен заговор? — Купър изсумтя. — При това тази сбирщина е твърде бъбрива, нали се сещаш. Всеки се вре в работата на другите.
— Значи, според теб няма такова нещо?
— Не и доколкото знам, Бил. Това е нещо, в което вярват лаиците, разбира се, но всъщност не съществува, освен ако това не е същата сган, която уби Джон Кенеди — добави Купър.
— И аз така мислех, Мартин, но трябваше да го отметна. Благодаря ти, приятелю.
— Бил, имаш ли някаква представа кой може да е нападнал онова момче, Остерман, във Виена?
— Не. Ти познаваш ли го?
— Шефът ми го познава. Срещал съм се веднъж с него. Изглежда свестен тип. И е доста умен, между другото.
— Всъщност това, което знам, е което показаха по телевизията тази сутрин. — Беше пълна лъжа и Мартин така или иначе щеше да го разбере, Тоуни беше сигурен в това.
— Е, които и да бяха момчетата, дето го отърваха, свалям им шапка. На мен лично ми мирише на СВС.
— Нима? Какво пък, това не би било изненадващо, нали?
— Всъщност не. Радвам се, че се чухме, Бил. Какво ще кажеш да вечеряме някой път?
— С удоволствие. Ще ти се обадя следващия път, когато дойда в Лондон.
— Чудесно. Жив и здрав.
Тоуни остави слушалката. Изглежда, Мартин беше стъпил на краката си, след като остави външното разузнаване, което беше намалило числения си състав след края на Студената война. Какво пък, това трябваше да се очаква. „От нещата, в които вярват лаиците“ — помисли си Тоуни. Да, това съвпадаше. Фюрхтнер и Дортмунд бяха комунисти и като такива не биха могли нито да се доверят, нито да повярват в принципите на свободния пазар. В тяхната вселена хората можеха да забогатяват само ако мамят, експлоатират и заговорничат с други хора от същото тесто. А какво означаваше това?…
Защо бяха нападнали дома на Ервин Остерман? Не можеш да обереш човек като него. Той не си държеше парите в брой или в златни кюлчета. Това бяха електронни, теоретични пари, които съществуваха единствено в паметта на компютрите и пътуваха по жицата, а такива пари трудно могат да се ограбят, нали?
Не, това, което притежаваше човек като Остерман, беше информацията, най-големият източник на власт. Бяха ли готови Фюрхтнер и Дортмунд да убиват заради това? Така изглеждаше. Но дали двамата мъртви вече терористи бяха от породата хора, които можеха да се възползват от подобна информация? Не, едва ли, защото ако бяха, щяха да знаят, че това, което търсят, просто не съществува.
„Някой ги е наел“ — помисли си Тоуни. Някой ги беше изпратил на тази акция. Но кой?
И е каква цел? Което беше дори по-добър въпрос. Въпрос, от чието разрешаване той може би щеше да научи отговора и на първия.
„Да се върнем назад — каза си той. — Ако някой ги е наел за тази работа, кой би могъл да е той? Очевидно някой, свързан със старата терористична мрежа, някой, който е знаел къде да ги намери и когото те са познавали и са можели да му се доверят до достатъчна степен, за да рискуват живота си.“ Но Фюрхтнер и Дортмунд в идеологическо отношение бяха чисти комунисти. И познатите им трябваше да са от същата порода, а те със сигурност не биха се доверили и не биха получили заповеди от лице с друга политическа окраска. Как иначе би могла тази въображаема личност да знае къде и как да се свърже с тях, да разчита, че ще му повярват, и да ги прати на смъртоносна акция в преследване на нещо, което в действителност не съществува?…
Някой техен началник? Някой, изповядващ същата система на политически убеждения, който е могъл да им заповяда или поне да ги мотивира да извършат нещо опасно?
Трябваше му повече информация и той щеше да се възползва от връзките си, за да получи всички
