очевидно беше скъп. Италианска коприна вероятно, ушит специално за него. Под бюрото сигурно се криеха изработени по поръчка обувки, лъснати до блясък от някой от слугите. Ето ти го самия Остерман, в центъра на своята паяжина, непобедимия Остерман, господаря на съдбата си, манипулиращ с пари по целия свят, увеличавайки състоянието си. Е, това повече нямаше да го бъде, поне за известно време — вероятно завинаги, въпреки че Петра нямаше намерение да му го казва чак до последната възможна секунда, за да види по-добре ужаса, изписан върху царственото му лице, преди очите му да помръкнат и да станат празни.
Осъзна, че е забравила това усещане — неподправената наслада от властта, която държиш в ръцете си. Как беше преживяла толкова дълго, без да го изпитва?
Първата кола, която щеше да пристигне на местопроизшествието, се намираше на пет километра от замъка, когато получи известието по радиото. Устремното каране до шлоса отне три минути и колата спря зад едно дърво, почти напълно прикриващо я откъм къщата.
— Виждам автомобил и камион за доставки — докладва офицерът на капитана от участъка. — Никакво движение.
— Добре — отвърна капитанът. — Не предприемай никакви действия и ми докладвай веднага за всяка промяна на ситуацията. Ще пристигна след няколко минути.
— Разбрано. Край.
Капитанът остави микрофона. В момента караше аудито си към местопроизшествието. Веднъж се беше запознал с Остерман, на някаква официална среща във Виена. Само едно здрависване и размяна на банални реплики, но знаеше как изглежда този човек и знаеше за репутацията му на богат човек с настройка на благодетелен гражданин, особено предан поддръжник на операта, както и на детската болница — точно това беше поводът за приема в залата на Градския съвет. Остерман беше вдовец — жена му бе починала от рак на яйчниците преди пет години. Сега, както се говореше, в живота му се беше появила друга дама, Урсел фон Принце, очарователна тъмнокоса жена от стара фамилия. Това му беше странното на Остерман. Живееше като член на благородническото съсловие, но корените му бяха от низшите слоеве. Баща му беше… инженер, не, локомотивен машинист, нали така? Да, така беше. Поради което някои от старите благороднически фамилии го гледаха отвисоко и за да преодолее това, той си беше откупил общественото благоразположение със своята благотворителна дейност и приноса си за операта. Въпреки величието на дома си живееше доста скромно. В много малка степен демонстрираше разкош. Тих, изпълнен със скромно достойнство човек, и при това много интелигентен, така се говореше. Но сега фирмата, поддържаща безопасността на имението, беше съобщила, че в сградата са нахлули нападатели. Капитан Вили Алтмарк взе последния завой и шлосът изникна пред очите му. Всеки път, когато зданието се мяркаше пред погледа му, той си припомняше обстоятелствата по терена. Внушителна постройка… и поне четиристотин метра чиста тревна площ между нея и най-близките дървета. Не беше добре. Прикритият подстъп до сградата щеше да е изключително труден. Той спря аудито до полицейската кола, слезе с бинокъла си в ръка и попита:
— Видяхте ли нещо?
— Никакво движение. Дори помръдване на перде не се вижда.
Алтмарк обходи сградата с бинокъла си, после вдигна микрофона и нареди на всички отделения в дежурство да пристигнат без много шум и бавно, за да не стреснат престъпниците. После се обади началникът му и го попита каква е оценката му за ситуацията.
— Тази работа може да се окаже за военните — отговори капитан Алтмарк. — Засега не знаем нищо. Виждам един автомобил и камион. Нищо друго. Навън няма никакви градинари. Нищо. Ще разположа кордон веднага щом пристигнат подкрепленията.
— Добре. Гледай да не ни забележат — поръча му комисарят, впрочем съвсем ненужно.
— Да, разбира се.
Остерман все още не бе станал от стола си. За миг затвори очи и благодари на Бога, че Урсел в момента се намира в Лондон — беше отлетяла с частния самолет, за да направи покупки и да се срещне със свои английски приятели. Смяташе да се присъедини към нея на другия ден, но сега той се зачуди дали изобщо ще види отново годеницата си. На два пъти към него се бяха обръщали консултанти по въпросите на сигурността, един австриец и един британец. И двамата го бяха поучавали за опасностите, произтичащи от така публично демонстрираното му богатство, и му бяха обяснили как срещу скромна сума, по-малко от 500 000 британски лири годишно, може до голяма степен да гарантира личната си безопасност. Британецът му беше обяснил, че всички негови хора са ветерани от СВС; австриецът беше наел германци, бивши служители на ГСГ-9. Но той не искаше да наема въоръжени командоси, които да го следват по петите, все едно че е някакъв държавен глава. Като търговец на акции, потребителски стоки и валута, той беше преживявал не една пропусната възможност, но точно това…
— Какво искате от мен?
— Искаме личните ви кодове за достъп до международната търговска мрежа — каза Фюрхтнер и се изненада, като видя озадаченото изражение, изписало се на лицето на Остерман.
— Какво искате да кажете?
— Компютърните кодове за достъп, които ви подсказват какво става.
— Но те са си публични! Всеки може да разполага с тях — възрази Остерман.
— Да, как ли не! Затова всеки притежава къща като тази — каза Петра с насмешлива усмивка.
— Хер Остерман — настоя Ханс търпеливо. — Знаем, че има специална мрежа за хора като вас, за да можете да се възползвате от специални пазарни условия и да се облагодетелствате от тях. За глупаци ли ни взимате?
Страхът, който преобрази лицето на търговеца, развесели двамата неканени гости. Да, те знаеха това, което не им се полагаше да знаят, и знаеха, че могат да го принудят да им издаде информацията. Мислите му ясно се четяха на лицето му.
„О, Господи, те си въобразяват, че имам достъп до нещо, — което не съществува, а аз така и няма да мога да ги убедя в противното!“
— Ние знаем как действат хора като вас — увери го Петра, моментално потвърждавайки основанието за страха му. — Как вие, капиталистите, си споделяте информация и манипулирате така наречените „свободни“ пазари за алчните си цели. Е, сега ще я споделите с нас… или ще умрете заедно със своите лакеи. — Тя махна с пистолета си към вратата.
— Разбирам.
Лицето на Остерман беше пребледняло като ризата му „Търнбул и Асер“. Той хвърли поглед към вратата и видя Герхард Денглер, положил ръце върху бюрото си. Там нали имаше алармена система? Защо не я беше включил?
Първата работа на полицията беше да проучи регистрационните номера на превозните средства, паркирани до къщата. Автомобилът, както разбраха на часа, се оказа нает. Номерата на камиона бяха откраднати преди два дни. Детективски екип веднага щеше да отиде до агенцията, предлагаща коли под наем, за да види какво може да се разбере от тях. След това позвъниха на един от колегите на хер Остерман в бизнеса. Полицията трябваше да разбере колко домашни прислужници и служители може да се намират в сградата. Това, както прецени капитан Алтмарк, щеше да отнеме около един час. Сега той разполагаше с три допълнителни полицейски коли под негова команда. Една от тях заобиколи имението така, че двамата офицери да могат да паркират и да подходят пеш откъм задната страна. Двадесет минути след като беше пристигнал, той вече организираше кордона. Първото нещо, което бе разбрал, беше, че Остерман има хеликоптер „Сикорски“, американско производство, който можеше да вдигне двучленен екипаж и максимум тринадесет пътници — тази информация му даде максималния брой евентуални заложници, като се извадят престъпниците, разбира се. Площадката на хеликоптера се намираше на двеста метра от къщата. Алтмарк се съсредоточи над това. Престъпниците почти със сигурност щяха да поискат да използват хеликоптера като превозно средство за измъкване. За съжаление, площадката на хеликоптера се намираше на цели триста метра от края на дърветата. Това означаваше, че са необходими наистина добри снайперисти, а дежурният му екип за бързо реагиране не разполагаше с такива.
