— Това кой го разрешава? — попита директорът на Централното разузнаване.
— Все още получавам чековете за заплатата си от това Управление. Подчинен съм на теб, Ед, не помниш ли?
— За Бога, Джон!
— Имам ли твоето разрешение да събера хората си на подходящо сборно място?
— Къде?
— Форт Браг — предложи Кларк и Фоли трябваше да се подчини на логиката на момента.
— Имаш разрешение.
При което Кларк мина през тесния кабинет до една масичка със защитен телефон и се обади в Херефорд.
Алистър се беше оправил от раните си поне дотолкова, че да може да изкара цял работен ден в кабинета си, без да се срине от изтощение. Заминаването на Кларк до Щатите го беше оставило да отговаря за разнебитеното формирование на ДЪГА и сега той беше изправен пред проблеми, които все още не бяха се струпали на главата на Кларк, като например с кого да замени двамата убити бойци. Бойният дух беше вгорчен. Все още се чувстваше липсата на двамата души, с които бойците, техни колеги, се бяха сближили, и ежедневните упражнения бяха някак унили, но подготовката продължаваше, за да поддържат добра форма за евентуално повикване. Това се смяташе за невероятно, но пък, от друга страна, нито една от проведените от ДЪГА операции не беше изглеждала вероятна. Подсигуреният му телефон зачурулика и Стенли се пресегна, за да отговори.
— Здрасти, Ал, тук е Джон. Сега съм в Лангли.
— Какво става, Джон? Чавес и хората му изчезнаха вдън земя и…
— Динг и хората му в момента се намират на половината път между Хаваите и Калифорния, Ал. Арестуваха голям конспиратор в Сидни.
— Много добре, но какво все пак става, по дяволите?
— Ти в момента седнал ли си, Ал?
— Да, Джон, разбира се, че съм седнал и…
— Слушай внимателно. Ще ти предам съкратената версия — нареди му Кларк и продължи през следващите десет минути.
— Ужас — промълви Стенли, след като шефът му млъкна. — Сигурен ли си в това?
— Адски сигурен, Ал. В момента проследяваме заговорниците в четири самолета. Изглежда, са тръгнали към централна Бразилия. Искам да събереш всички хора и да ги доведеш във Форт Браг — военновъздушна база Поуп, Северна Каролина — с цялата им екипировка. Всичко, Ал. Може би ще направим едно пътуване до джунглата, за да… да, аа, да се разберем с тези хора.
— Ясно. Ще се опитам да организирам нещата тук. Максимална скорост?
— Точно така. И кажи на „Бритиш Еъруейз“, че ни трябва самолет.
— Добре, Джон. Ще задвижа нещата.
Кларк се зачуди какво ще стане по-нататък, но преди да реши това, трябваше да събере на едно място всичките си активи. Добре, Алистър щеше да се опита да получи самолет от „Бритиш Еъруейз“ за директен полет до Поуп, а оттам… оттам щеше да се наложи да помисли още. И той също трябваше да отиде там, при Командването на Специални операции и лично при Дребосъка — полковник Уили Байрън.
— Цел едно снишава — докладва един от наблюдаващите офицери по интеркома.
Старшият по наблюдение вдигна очи от книгата, която четеше, активира екрана си и потвърди информацията. В момента нарушаваше международните закони. Орел Две-Девет беше получил разрешение да прелети над Бразилия, но радарните системи за контрол на въздушния трафик долу го бяха идентифицирали като граждански транспортен самолет — обичайната маскировка — и все още никой не беше ги предизвикал. След като потвърди информацията, той включи сателитното си радио, за да докладва тази информация на НОРАД, и, макар и да не го знаеше, на ЦРУ. Пет минути по-късно Цел две започна да прави същото. Старшият наблюдаващ нареди на пилотския екипаж да продължи на същата височина и скорост, попита за положението с горивото и разбра, че разполагат с още осем часа полетно време, повече от достатъчно, за да се върнат у дома във военновъздушната база Тинкър.
След десетминутна проверка „Бритиш Еъруейз“ предостави на ДЪГА един лайнер 737–700, който щеше да чака височайшите им особи на Лутън, малко търговско летище северно от Лондон. Трябваше да пристигнат там с камион, извикан от транспортната фирма на британската армия в Херефорд.
Приличаше на зелено море, забеляза Джон Брайтлинг. Най-горният слой на тройния килим на джунглата. Под отблясъците на залязващото слънце той можа да различи сребристите пътеки на реките, но почти нищо по самата земя. Това беше най-богатата екосистема на планетата и той никога досега не беше я изследвал подробно… е, сега щеше да може да го прави почти цяла година. Алтернативен проект представляваше добре укрепено и комфортно съоръжение с поддържащ персонал от шестима души, собствена електростанция, сателитни комуникации и изобилни хранителни припаси. Той се зачуди кои от хората в четирите екипажа можат да се окажат добри готвачи. Тук трябваше да се въведе някакво разпределение на труда, като при всяка дейност на Проекта, а той самият, разбира се, щеше да бъде водачът.
В Бингъмтън, Ню Йорк, поддържащият персонал зареждаше куп контейнери, маркирани като „Биологична опасност“ в камерата за изгаряне. Пещта беше определено голяма — достатъчно голяма, за да се кремират в нея няколко трупа едновременно — и ако се съдеше по дебелата изолация, развиваше адска горещина. Той дръпна надолу дебелата осем сантиметра врата, заключи я и натисна бутона за запалване. Чу нахлуването на газа и щракването на запалките вътре, последвано от обичайното „вууш“. Във всичко това нямаше нищо необичайно. Корпорация „Хоризонт“ непрекъснато унищожаваше по този начин различни биологични материали от един или друг произход. Можеше да е жив вирус на СПИН, помисли си гой. Компанията провеждаше много изследвания в тази област, беше го чел. Но в момента прегледа листовете хартия на планшета си. Трите листа със специалното нареждане, изпратени по факс от Канзас, всеки ред отметнат. Всички посочени контейнери вече се бяха превърнали в пепел. Дявол да го вземе, камерата беше стопила дори металните капаци. И нагоре в небето бе отлетяло единственото веществено доказателство за Проекта. Работникът по поддръжката не знаеше това. За него контейнер номер Г7-89-98-00А си беше само един пластмасов контейнер. Той дори не знаеше, че съществува такава дума като „Шива“. Както се изискваше, той отиде до настолния си компютър — всеки от колегите му имаше по един — и набра на клавиатурата, че е унищожил предметите съгласно възложената му заповед. Тази информация отиде до вътрешната мрежа на корпорация „Хоризонт“ и, въпреки че той не го знаеше, се изписа на един екран в Канзас. Имаше специални инструкции за това и техникът вдигна телефона си, за да предаде информацията на друг служител, който на свой ред я предаде на телефонния номер, указан на изпратеното по електронен път съобщение.
— Благодаря — каза Бил Хенкриксен, след като изслуша съобщението, и отиде до семейство Брайтлинг.
— Беше Бингъмтън. Всички ваксини са изгорени. Вече няма никакво материално доказателство, че Проектът изобщо е съществувал.
— И от нас се очаква да се радваме на това? — сряза го Карол, взирайки се през люка към приближаващата се земя.
— Не, но е по-добре да си тук, отколкото пред съда с обвинение в заговор за убийство.
— Той е прав, Карол — намеси се Джон с тъга. Толкова близо! По дяволите, толкова близо бяха!
Е, успокои се той, все още разполагаше с ресурси и все още с него имаше едно ядро от предани хора, и неговото отстъпление съвсем не означаваше, че трябва да се откаже от идеите си, нали? Долу, под зеленото море, към което се спускаха, имаше огромно разнообразие от живот — той беше защитил
