решаваме какво да правим.
— Явно вече имаш някакъв план, Джон — отбеляза Фоли. Той познаваше Кларк от достатъчно време, за да може да долови блясъка в очите му.
— Ед, този случай поверен ли ми е, или не? — попита Кларк.
— В рамките на разумното, Джон. Дай да се опитаме да не предизвикваме ядрена война или нещо подобно, нали?
— Ед, не разбираш ли, че това никога няма да стигне до съда? Ами ако Брайтлинг е наредил да унищожат всички физически доказателства? Не е трудно да се направи, нали? По дяволите, за какво си говорим с теб? Няколко буркана с биобоклуци и няколко компютърни записа. На пазара има програми, които ще ти изтрият автоматично всички файлове така, че нищо да не намериш от тях, нали?
— Прав си, но някой може да има разпечатки и един добър обиск…
— И какво ще се получи тогава? Глобална паника, когато хората разберат какво може да им причини една биокомпания, ако пожелае. Каква ще бъде ползата от това?
— Сложи вътре и един старши съветник на президента, нарушил мерките за сигурност. Боже мой, това никак няма да е добре за Джак, нали? — Фоли замълча. — Но ние не можем да убием тези хора, Джон! Каквито и да са, те са граждани на САЩ и имат права, нали?
— Знам, Ед. Но не можем и да ги оставим, а вероятно не можем и да ги осъдим, нали? Какво ни остава тогава? — Кларк замълча. — Ще опитам нещо творческо.
— Какво?
Джон Кларк обясни намеренията си.
— Ако решат да се бият, тогава нещата стават по-лесни за нас, нали?
— Двадесет души срещу може би петдесетима?
— Моите двадесет — всъщност петнадесет — срещу тези мухльовци? Не ме разсмивай, Ед. В морално отношение може да е равно на убийство, но не и в законово.
Фоли се намръщи, загрижен не на шега какво може да се получи, ако всичко това стигне до медиите, но нямаше особена причина това да се случи. Общността на групите за специални операции пазеше немалко тайни, повечето от които биха изглеждали доста зле в публичните медии.
— Джон — промълви той най-сетне.
— Да. Ед?
— Гледай да не те хванат.
— Никога не се е случвало, Ед — напомни му ДЪГА Шест.
— Одобрявам — заяви директорът на Централно разузнаване, зачуден по какъв начин ще обясни всичко това на президента на Съединените щати.
— Мога ли да използвам стария си кабинет? — Кларк трябваше да проведе няколко телефонни разговора.
— Разбира се.
— Това ли е всичко, което ти трябва? — попита генерал Сам Уилсън.
— Да, генерале, мисля, че ще свърши работа.
— Мога ли да попитам за какво ти е?
— Нещо поверително — отговори Кларк.
— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?
— Съжалявам, Сам. Можеш да пробваш с Ед Фоли, ако искаш.
— И ще го направя — изръмжа генералът.
— От моя страна проблеми няма, сър. — Кларк се надяваше, че последното „сър“ ще успокои наранените му чувства.
Не ги успокои, но Уилсън беше професионалист и знаеше правилата.
— Добре, чакай да завъртя няколко телефона.
Първият от които стигна до Форт Камбъл, Кентъки, казармата на Сто и шестдесети авиационен полк за специални операции, чийто командващ офицер, полковник, направи очакваните възражения, които, също както можеше да се очаква, бяха отхвърлени. Този полковник на свой ред вдигна друг телефон и се разпореди един хеликоптер на Специални операции, „Найт Хоук“ МН-60К, да бъде докаран във военновъздушна база „Поуп“ заедно с поддържащ екипаж за прехвърляне до място, което на него лично не му беше известно. Следващото телефонно обаждане стигна до един офицер от ВВС, който си записа и каза само „слушам, сър“, като дисциплиниран служещ от авиацията. Останалото в организирането на нещата си беше чисто упражнение по електроника, звънене по шифровани телефони и издаване на заповеди на хора, които, за щастие, бяха свикнали с подобни неща.
Още преди време Доминго Чавес се беше научил да не разсъждава много за нещата, които правеше за страната си срещу 82 450 долара годишна заплата, която сега получаваше като среден кадър на ЦРУ. Имаше магистърска степен по международни отношения, които той на шега наричаше „една страна се ебава с друга страна“… но сега не ставаше дума за страна, а за корпорация. Откога те бяха започнали да си въобразяват, че могат да играят игри на такова равнище? Може би това беше „Новия световен ред“, за който веднъж бе говорил президентът Буш. Ако беше това, на командира на Екип 2 не му се струваше много смислено. Правителствата се избират, общо-взето, от гражданите и отговарят пред тях. Корпорациите отговарят — доколкото изобщо го правят — пред своите съпритежатели на дялове. А това не беше съвсем едно и също. За корпорациите се предполагаше, че се контролират от правителствата в страните, където са регистрирани, но сега всичко се променяше. Тъкмо частните корпорации произвеждаха и определяха основните инструменти, които хората по целия свят използваха в ежедневието си. Променящият се технологичен свят беше дал огромно могъщество в ръцете на относително малки организации и сега той се чудеше дали това беше за добро, или за лошо. Е, ако човешкият прогрес зависеше от правителствата, то хората все още щяха да яздят коне и да пътуват с параходи. Но в този „Нов световен ред“ нещата все пак трябваше да се държат под някакъв контрол и някой трябваше да се позамисли над това, реши Чавес, когато самолетът спря на пистата в „Андрюс“. Поредният; анонимно син фургон на ВВС се приближи до стълбата още преди двигателите да бяха спрели.
— Още ли трупаш полетни часове, Доминго? — попита Джон от бетонната рампа.
— Така изглежда. Да не би вече да ръся перушина? — попита уморено Чавес.
— Засега само още един подскок.
— Докъде?
— Браг.
— Тогава давай да тръгваме. Не искам да привиквам със стоенето на едно място.
Имаше нужда от бръснене и душ, но това също можеше да почака за Форт Браг. Скоро се озоваха в друг самолет за близки полети на ВВС, който се издигна и пое на югозапад. Този скок се оказа благословено кратък и приключи във военновъздушна база „Поуп“, в съседство с казармите на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия във Форт Браг, Северна Каролина, и също така дом за „Делта Форс“ и други групи за специални операции.
За пръв път някой беше помислил какво да правят с Уил Джиъринг и Нунън беше доволен. Трима военни полицаи го отведоха в складовите помещения на базата. Останалите хора от пътуването отидоха в ергенските офицерски квартири.
Чавес се зачуди дали бельото му ще може да се изпере достатъчно добре, за да се използва отново. Но след това се изкъпа и намери на поставката над умивалника в банята самобръсначка, с която можа да свали наболата черна четина от своето — помисли си той — мъжествено лице. Излезе и намери чисто бельо.
— Накарах хората от базата да се погрижат.
— Благодаря ти, Джон. — Чавес навлече белите боксерки и тениската, след което се зае с Униформата за бойни действия — БДУ — в маскировъчен цвят за горски условия, чиито части бяха подредени на леглото, чак до чорапите и ботите.
— Дълъг ден?
— По дяволите, Джон, цял дълъг месец, докато се върна от Австралия. — Той седна на леглото, след
