което се замисли за миг и опъна гръб върху завивката. — Сега какво?
— Бразилия.
— Защо?
— Те заминаха там. Проследихме ги и имам въздушни снимки на мястото, където лагеруват.
— Значи отиваме им на гости?
— Да.
— И да направим какво, Джон?
— Да приключим с тази работа веднъж и завинаги, Доминго.
— Мен ме устройва, но дали е законно?
— Ти откога започна да се грижиш за тия работи?
— Женен човек съм, Джон, и съм баща, забрави ли? Сега трябва да бъда по-отговорен.
— Достатъчно е законно, Динг — отвърна тъст му.
— Щом казваш. Сега какво правим?
— Сега дремни малко. Останалата част от екипа пристига след час.
— От кой екип?
— Всички, които могат да се движат и стрелят, синко.
— Муй биен, шефе — отвърна Чавес и притвори очи.
„Бритиш Еъруейз“ 737–700 се задържа на земята колкото може по-кратко, презареди от една цистерна на ВВС и отново излетя за Международно летище „Дълес“ до Вашингтон, където присъствието му нямаше да предизвика някакви коментари. Бойците на ДЪГА бяха откарани на безопасно място и ги оставиха да си починат. Това леко ги разтревожи. Да ги оставят да починат обикновено означаваше, че скоро почивката ще се окаже нещо, което много ще им липсва.
Кларк и Алистър Стенли заседаваха в една стая на Главната квартира на Обединеното командване на Специални операции — с нищо незабележима сграда срещу малък паркинг.
— Е, какво става сега? — попита полковник Уилям Байрън.
Наричан от колегите си „Малкия Уили“, полковник Байрън притежаваше възможно най-неуместния прякор в армията на Съединените щати. Висок точно метър и деветдесет и два и с близо сто и пет килограма тегло, без никакви тлъстини, Байрън беше най-едрият мъж в ОКСО. Този прякор датираше още от Уест Пойнт, където той бе пораснал с петнайсет сантиметра и също толкова килограми след четири години тренировки и здраво ядене и където беше приключил като защитник в армейския отбор по американски футбол, разбил флотския тим със съкрушителната разлика от 35:10 в есенния класически турнир на Стадиона на ветераните във Филаделфия. Акцентът му все още беше от Джорджия въпреки магистърската му степен по мениджмънт от бизнесшколата в Харвард, която ставаше все по-популярна сред военните среди в Америка.
— Ще направим една разходка дотам — каза му Кларк, подавайки сателитните снимки през масата. — Просто едно „здрасти“.
— Къде, по дяволите, се намира този говнярник?
— В Бразилия, западно от Манауш, на Рио Негро.
— Виж ти, цял курорт — отбеляза Байрън, слагайки си очилата за четене, които ненавиждаше. — Кой го е построил и кой е там в момента?
— Хората, които искаха да унищожат целия шибан свят — отвърна Кларк и посегна за клетъчния си телефон, който зачурулика. Отново трябваше да изчака няколкото секунди, докато кодиращите системи се здрависат от двете страни. — Кларк слуша — каза най-после той.
— Тук е Ед Фоли, Джон. Мострата бе проучена от хората ни във Форт Дитерик.
— И?
— И се оказа, че е версия на вируса „Ебола“, казват, модифициран — „конструиран“ е терминът, който те използват всъщност — с добавка, както изглежда, на ракови гени. Те твърдят, че от това бил станал дяволски издръжлив. Нещо повече, пръчиците на вируса били опаковани в миникапсули, за да може да оцелее дълго време на открито. С други думи, Джон, това, което ти е казал руският ти приятел… изглежда, напълно се потвърждава.
— Какво направихте с Дмитрий? — попита ДЪГА Шест.
— Безопасна явка в Уинчестър — отвърна ДЦР. Това беше обичайното място, когато ЦРУ искаше да опази някое лице от чужда националност. — О, от ФБР ми съобщиха, че щатската полиция на Канзас го издирва по обвинение в убийство. Заподозрян е в убийството на Фостър Хъникът от щата Монтана, поне такова е обвинението.
— Защо не кажеш на Бюрото в Канзас, че не е убивал никого. Че е бил с мен през цялото време — предложи Кларк. Те трябваше да се грижат за този човек, нали? Джон вече бе надскочил обстоятелството, че Попов бе вдъхновил нападението над неговата жена и дъщеря. Бизнесът в този случай си беше бизнес и не за първи път доскорошният противник от КГБ се превръщаше в ценен приятел.
— Да, мога да го направя.
Това беше малка бяла лъжа, съгласи се Фоли, поставена на везната срещу голяма черна истина. В своя кабинет в Лангли, Вирджиния, Фоли се зачуди защо ли ръцете му не треперят. Тези ненормалници не само бяха поискали да унищожат целия свят, но те разполагаха с възможности да го направят. Този случай представляваше един нов развой в тенденциите, които ЦРУ тепърва трябваше да изучава, цял нов вид заплаха, чието проучване нямаше да бъде нито лесно, нито забавно.
— Благодаря ти, Ед. — Кларк прекъсна телефона и огледа останалите в стаята. — Току-що потвърдихме съдържанието в контейнера за хлор. Създали са модифициран вариант на ебола за разпространение.
— Какво? — попита полковник Байрън и Кларк му обясни. — Сериозно ли говориш, а? — попита най- сетне Малкия Уили.
— Сериозно като инфаркт — отвърна Кларк. — Те бяха наели Дмитрий да посредничи с терористи, за да организират инциденти в Европа. С това трябваше да увеличат страха от тероризма, за да получат договора за консултация за „Глобъл Секюрити“ с австралийците и…
— Бил Хенриксен? — попита полковник Байрън. — По дяволите, този го познавам!
— Така ли? Е, неговите хора трябваше да пуснат вируса през охлаждащата система на Олимпийския стадион в Сидни, Уили. Чавес е бил в помпената станция, когато този Уил Джиъринг се е появил с контейнера. Съдържанието му е било анализирано от момчетата в НИИР във Форт Дитерик. Нали разбираш, по това ФБР едва би могло да състави криминално дело — добави Кларк.
— Значи слизаш там, за да…
— За да си поприказвам с тях, Уили — довърши Кларк изречението му. — Прехвърлиха ли ни вече возилото?
Байрън погледна часовника си.
— Би трябвало.
— Тогава е време да тръгваме.
— Окей. Имам БМУ48-та за всичките ти хора, Джон. Сигурен ли си, че нямаш нужда от малко помощ?
— Не, Уили, оценявам предложението ти, но това трябва да го проведем стегнато, нали разбираш?
— Разбирам, Джон. — Байрън стана. — Елате с мен, момчета. Тези типчета, с които ще се видите в Бразилия…
— Да? — каза Кларк.
— Ще ги поздравите специално от ОКСО, нали?
— Да — обеща Джон. — Ще го направим.
Най-големият самолет, кацнал на рампата в базата на ВВС „Поуп“, беше военновъздушен транспортен С-5В „Галъкси“ и наземният екип го подготвяше от няколко часа. Всички официални маркировки бяха заличени и на мястото на големите кръгове с „USAF“ беше изписано КОРПОРАЦИЯ „ХОРИЗОНТ“. Дори номерът на опашката беше заличен. Задните товарни врати бяха запечатани. Кларк и Стенли пристигнаха там първи. Останалите бойци дойдоха с автобус, понесли цялата си бойна екипировка, и всички се качиха в пътническия отсек в предната част на самолета. Оттук насетне беше въпрос само да пристигне полетният
