нефокусирани. После се затвориха окончателно. Доктор Арчър взе стетоскопа си и го постави върху гръдния кош на алкохолика. Не последва никакъв звук. Арчър се изправи и прибра стетоскопа си.
„Сбогом, Честър“ — помисли си Килгор.
— Някакви симптоми при другите? — каза тя равнодушно.
— Все още не. Пробите за антитела обаче са положителни — отвърна Килгор. — Предполагам, че ще мине още около седмица, преди да видим явни симптоми.
— Трябва ни група здрави опитни обекти — каза Барбара Арчър. — Тези хора са твърде… твърде болнави за „Шива“.
— Това означава известни рискове.
— Знам — увери го Арчър. — А ти знаеш, че имаме нужда от по-добри опитни обекти.
— Да, но рисковете са сериозни — отбеляза Килгор.
— Знам и това — отвърна Арчър.
— Окей, Барб, задействай го нагоре по линията. Аз няма да възразя. Би ли се погрижила за Честър? Трябва да изтичам при Стив.
— Добре. — Тя пристъпи до стената, вдигна телефона и набра три цифри на клавиатурата, за да извика санитарите.
Килгор отиде в зоната за преобличане. Първо се спря в камерата за обеззаразяване, натисна големия квадратен червен бутон и изчака, докато машината го напръска отвсякъде с разтвор на антисептици, за които беше известно, че са абсолютно смъртоносни за вируса „Шива“.
После влезе в самата стая за преобличане, където свали синия пластмасов костюм, хвърли го в контейнера за по-нататъшно и по-щателно обеззаразяване — не че действително се налагаше, но това караше хората от лабораторията да се чувстват по-добре — след което се преоблече в зелено хирургическо облекло и на излизане наметна и бяла престилка. Следващата му спирка беше лабораторията на Стив Берг. Нито той, нито Барб Арчър все още го бяха изричали на глас, но всеки щеше да се чувства по-добре, ако вече разполагаха с действаща ваксина за „Шива“.
— Здрасти, Джон — каза Берг на колегата си.
— Добро утро, Стив — отвърна Килгор. — Как върви с ваксините?
— Ами, в момента работим с „А“ и с „Б“. — Берг посочи маймунските клетки зад стъклената стена. — Групата „А“ са със зелените лепенки. „Б“ са със сини, а контролната група са с червени.
Килгор погледна. Бяха по двадесет във всяка група, общо шестдесет. Симпатични малки дяволчета.
— Лошо — отбеляза той.
— И на мен не ми харесва, но няма начин, приятелю. — И двамата бяха противници на палтата от естествена кожа.
— Кога очакваш резултати?
— Пет до седем дни за група „А“. Десет до четиринадесет за контролната група, а колкото за група „Б“… е, на тях разчитаме, разбира се. Как вървят нещата откъм твоята страна?
— Загубихме един днес.
— Толкова бързо? — попита Берг обезпокоено.
— Първо на първо, черният му дроб беше отписан. Това е нещо, което не бяхме преценили добре. Навън ще има хора с необикновено висока степен на уязвимост към малкото ни приятелче.
— Те може да се окажат канарчета — каза Берг. Имаше предвид канарчетата, използвани в мините, за да предупреждават за отровен газ във въздуха. — А ние се научихме как да се справяме с това преди две години, помниш ли?
— Знам. — Всъщност цялата им идея беше дошла точно от това. — Каква е разликата във времето между хората и нашите космати приятели?
— Ами тях не съм ги пръскал с аерозол, нали помниш. Това е тест за ваксина, не за инфекция.
— Мисля, че трябва да направиш и аерозолен контролен тест. Чувам, че си усъвършенствал метода за опаковане.
— Маги иска да го направя. Добре. Маймуни имаме достатъчно. Мога да го подготвя до два дни — пълен тест за предполагаемата система на доставяне.
— Със или без ваксини?
— Мога да го направя — кимна Берг. „Трябваше вече да си го подготвил, идиот“ — помисли си Килгор, но не го каза. Берг беше умен, но не виждаше много извън окуляра на микроскопите си. Какво пък, никой не беше съвършен. — Гледам да не прекалявам с избиването на живи същества, Джон.
— Разбирам, Стив, но срещу всяко, което ще убием, докато изпробваме „Шива“, ще спасим стотици хиляди сред дивата природа, забрави ли? А и ти се грижиш добре за тях — добави той. Опитните животни живееха идиличен живот, в удобни клетки, дори в огромни комунални зони, храната беше в изобилие, а водата чиста. Маймуните разполагаха с достатъчно пространство, с дървета, по които да се катерят, температурата на въздуха бе като в родната им Африка и нямаше никакви хищници, които да ги заплашват. Също като затворниците — човешки същества, държаните тук получаваха обилна и вкусна храна. Но на хората като Стив Берг това не им харесваше, колкото и да беше важно и незаменимо за крайната цел. Килгор се зачуди дали колегата му нощем сънува миличките малки кафявооки същества. Разбира се, по отношение на Честър Берг изобщо не беше такъв… освен че той можеше да представлява канарче, разбира се. Това наистина можеше да провали всичко, но нали тъкмо по тази причина Берг разработваше ваксината „А“.
— И все пак ми е кофти — въздъхна Берг.
— Да беше на мое място — изхъмка Килгор.
— Да де ~ отвърна разсеяно Стив Берг.
Нощният полет, тръгнал от международното летище „Рали-Дърам“ в Северна Каролина, на един час път с кола от Форт Браг, кацна сред проливен дъжд и започна един процес на пристройване до терминала, почти толкова дълъг, колкото самия полет, или поне така им се струваше на повечето пътници, докато най-сетне не спря пред портала на „Ю Ес Еъруейз“ на Терминал 3 в Хийтроу.
Чавес и Кларк бяха дошли да го посрещнат. Бяха облечени в цивилни дрехи, а Доминго държеше табела с написано на нея МАЛОЙ. Познаха го веднага — беше с униформа със златни крилца и четири и половина реда лентички на гърдите. Синьо-сивите му очи забелязаха табелата и той се приближи до тях, наполовина носейки, наполовина влачейки голямата си брезентова торба.
— Радвам се, че имам посрещани — отбеляза подполковник Даниел Малой. — Кои сте вие, момчета?
— Джон Кларк.
— Доминго Чавес. — Ръкуваха се. — Друг багаж? — попита Динг.
— Това е всичко, което можах да опаковам. Тръгваме ли?
— Да ви помогна? — попита го Чавес, въпреки че Малой беше с почти педя по-висок и двадесет килограма по-тежък от него.
— Ще се оправя — увери го Малой. — Къде отиваме?
— Чака ни хеликоптер. Колата е насам. — Кларк ги поведе през една странична врата, а после надолу по стълбата, отвеждаща до чакащата ги кола. Шофьорът взе багажа на Малой и го намести в багажника за по-малко от единия километър до очакващия ги британски военен хеликоптер „Пума“.
Малой се огледа. Денят бе не добър за полет, таванът бе около 450 метра, а дъждът се усилваше, но той не беше от летците, на които им се свива стомахът от страх. Той изгледа с любопитство как екипажът извърши професионално стартовата процедура, изчитайки отпечатания проверочен списък, също както би го направил и той самият. Докато роторът набираше обороти, поискаха по радиото разрешение за издигане. Това отне няколко минути, защото на летище „Хийтроу“ беше оживено — многобройни международни полети пристигаха да докарат хора от бизнеса, за да започнат работния си ден. Най-сетне „Пума“-та се отлепи от земята, набра височина и се отправи натам, накъдето, по дяволите, го водеха. Малой включи интеркома си и попита:
— Е, някой ще им каже ли за какво, по дяволите, става дума?
— Какво ви казаха?
— Да си взема достатъчно бельо за една седмица — отвърна Малой и очите му се присвиха.
