— На няколко мили от базата има нелош магазин.
— Херефорд?
— Добро предположение — отвърна Чавес. — Били ли сте там?
— Много пъти. Познавам кръстовището долу от предишни полети. Та каква е историята?
— Вероятно ще работите при нас — каза му Кларк.
— И кои сте вие, сър?
— Наричат ни ДЪГА и не съществуваме.
— Виена? — каза Малой. Начинът, по който двамата му посрещачи примигнаха, беше достатъчен отговор. — Беше малко прекалено ловко за ченгета. Какъв е съставът на екипа?
— НАТО, главно американци и британци, но има и други, плюс Израел — отговори му Джон.
— И го правите без перки?
— Добре де, по дяволите, издънката е моя — отбеляза Кларк. — В тези командни работи съм нов. Водя се с две звезди, а Динг се води майор.
— От Трета група за Специални операции, нали? Познавам един, който работеше с вас.
— Кой?
— Преди шест години се уволни като полковник. Воорт Холандеца.
— Воорт Холандеца! По дяволите, не бях чувал името му сто години! — възкликна Кларк. — Веднъж ме улучиха с него.
— Теб и цял куп други. Голям пилот, но малко му изневеряваше късметът.
— А как е вашият късмет? — попита Чавес.
— Чудесен, синко, чудесен. И можеш да ми викаш Мечо. Минаваме на „ти“.
Отиваше му. Беше на ръст колкото Кларк, метър и осемдесет и три, едър, като че ли вдигаше щанги за удоволствие, а след това поемаше полагащото му се количество бира. Чавес си помисли за своя приятел Хулио Вега. друг любител на тежестите. Кларк разчете лентичките на медалите. Имаше един за отлична стрелба, но липсваха лентички от Виетнам. Е, Малой бе твърде млад за това. което само по себе си му напомни колко стар е самият той. Забеляза също така, че Малой е приблизително в подходящата възраст за подполковник, макар че други като него с толкова отличия щяха да са го постигнали и по-млади. Един от проблемите със специалните операции беше в това, че често отклоняваха човек от най-добрия път към кариерата. Често се налагаше да се прояви специално внимание, за да се осигури на такива хора повишението, което заслужаваха — нещо, което не беше проблем за сержантския състав, но се оказваше голям за офицерските чинове.
— Започнах е издирване и спасяване, после ме прехвърлиха при морските пехотинци, нали знаете — пусни ги, прибери ги. Трябва да имаш усет. Мисля, че го имам.
— Кои машини познаваш?
— Н-60 „Хюз“, разбира се, и Н-53. Бас държа, че нямате от тях, нали?
— Боя се, че не — каза Чавес разочаровано.
— ВС 24-ти Специална оперативна ескадрила и ВС полк „Мидънхол“ имат от МН-60НК и МН-53. Навит съм да ви подкарам и на двата, ако заемете някой от тях. Те са част от 1-во крило на Специални операции и са базирани тук и в Германия, както проверих последния път.
— Сериозно? — попита Кларк.
— Сериозно, господин генерал. Познавам командира на крилото, Станислав Дубровник. Страхотен е! Винаги се притичва на помощ.
— Ще го имам предвид. На какво друго знаеш да летиш?
— На „Найт Сталкер“-ите, разбира се, но тук няма такива доколкото знам. — В този момент „Пума“-та направи кръг и замига, подготвяйки се да кацне в Херефорд. Малой проследи работата на пилота с лоста и реши, че е компетентен, поне в праволинеен и равномерен полет. — Технически не съм много запознат с МН-47 „Чинук“ — официално ни разрешават да се запознаваме с по три модела — технически не би трябвало да познавам добре и „Хюз“, но все едно че съм роден в някое шибано Хюи, ако разбирате какво искам да кажа, генерале. А мога да се справя и с МН-47, ако се наложи.
— Викай ми Джон, господин Мечо — каза Кларк с усмивка. Видеше ли професионалист, веднага го познаваше.
— А аз съм Динг — каза Чавес. — Преди време бях в 11-и Браво, но после минах в управлението. Той е виновен — и посочи Джон. — Бачкаме заедно от доста време.
— Малко съм изненадан, че не съм ви срещал, момчета. Доставял съм по някой и друг призрак тук-там от време на време, ако ме разбирате.
— Носиш ли си пакета? — попита Кларк. Имаше предвид личното му досие.
Малой потупа брезентовата си торба.
— Че как! Прекалено ме хвалят, ако питате мен.
Хеликоптерът кацна и командирът на екипажа скочи навън да дръпне плъзгащите се врати. Малой грабна торбата си, слезе и отиде до джипа, паркиран до самата площадка. Шофьорът, ефрейтор, взе багажа му и го метна отзад. „Британско гостоприемство — помисли си Малой, — не са се променили много.“ Седна на задната седалка. Дъждът се засилваше. „Английско време — помисли си подполковникът. — И то не се е променило.“ Гадно място за каране на хеликоптери, но не толкова лошо, ако наистина държиш да се приближиш, без да те забележат. Джипът ги откара до една сграда, която приличаше по-скоро на щаб, отколкото на къща за гости. Които и да бяха домакините му, явно бързаха.
— Хубав кабинет, Джон — каза той, оглеждайки интериора. — Все едно че си истински генерал.
— Аз съм шефът — каза Кларк — и това е достатъчно. Заповядай, седни. Кафе?
— Винаги — потвърди Малой и миг след това получи чаша. — Благодаря.
— Колко часа имаш? — попита Кларк.
— Всичко? Шест хиляди седемстотин четиридесет и два, с последните, които добавих. Три хиляди и сто от тях специални операции. И… хм… около петстотин бойно време.
— Толкова много?
— Гренада, Ливан, Сомалия и още някои други места… и в Персийския залив. Голяма патаклама. Една от акциите беше доста възбуждаща — призна Малой, — но имах малко помощ над мен и това поизглади нещата. Нали знаеш, работата става скучна, ако я вършиш съвсем по правилата.
— Ще трябва да те черпя една халба, Мечо — заяви Кларк. — Винаги съм уважавал истинските американци.
— Бира на аванта не пия. Британчетата в екипа ти от СВС ли са?
— Главно. Работил ли си с тях?
— Упражнения, тук и в Браг. Бойците им са окей, в разузнавателните сили не отстъпват на моите момци в Браг. — Това трябваше да прозвучи като щедра похвала, знаеше Кларк, макар че местните британци можеха да се понамусят. че изобщо ги сравняват с някой друг. — Все едно, предполагам, че ти трябва момче за доставки, прав ли съм?
— Нещо такова. Динг, хайде да прекараме Мечо през последната полева операция.
— Прието, мистър К.
Чавес разгъна голямата снимка на замъка на Остерман върху заседателната маса и започна изложението си. Стенли и Ковингтън също влязоха да се включат в заседанието.
— Мдаа — каза Малой, след като обяснението приключи. — Наистина ви е трябвал някой като мен за тази работа, момчета. — Замълча. — Най-доброто е било спускане с дълго въже на трима-четирима от вашите на място… точно някъде… ето тук. — Той почука с пръст върху снимката. — Хубав, плосък покрив, щеше да е лесно.
— И аз така мислех. Не е толкова лесно като верижен десант със стълба, но е по-сигурно — съгласи се Чавес.
— Лесно е, стига да знаеш какво правиш. Вие, момчета, ще трябва да се научите да се приземявате меко, разбира се. но е хубаво да имаш трима-четирима души в замъка, когато ти потрябват. От това колко добре е минало ликвидирането, разбирам, че вашите хора знаят как да стрелят и прочие.
— Доста добре — обади се Ковингтън.
Докато Чавес представяше успешната си мисия, Кларк прелистваше набързо личното досие на Малой. Женен за родената във Франция Хъчинс Малой, две дъщери, на десет и на осем години. Жена му беше
