като момче самият Попов беше усетил нещата, а неговите пътувания по света като офицер от КГБ само бяха подсилили недоверието му към словата на тези мислители от миналия век. Още първият му полет на борда на въздушен лайнер американско производство му беше отворил очите. Но Ханс и Петра — виж, те бяха отрасли в капиталистическата система, бяха вкусили от всички нейни продукти и предимства, и въпреки това бяха решили, че в тяхната система липсва нещо, от което те имаха нужда. Може би ако бяха живели като него, помисли си Дмитрий Аркадиевич, в непрестанно неудовлетворение, изпитвайки непрестанното желание да бъдат част от нещо по-добро — но не. той винаги беше желал нещо по-добро за самия себе си, докато те винаги бяха искали да поведат другите към Рая, да ръководят и да направляват, като добри комунисти. И за да достигнат този утопичен мираж бяха готови да крачат през морета от невинна кръв. Глупаци… Неговият работодател прие съкратената версия на секналата им биография и продължи:
— Остани в града за няколко дни. Ще ти се обадя, когато ми потрябваш.
— Да, разбира се.
Попов стана и излезе от кабинета. Реши да се поразходи до библиотеката. Усилието може би щеше да прочисти главата му, а той имаше над какво да помисли. „Когато ми потрябваш“ можеше да означава поредна задача, и то скоро.
— Ервин? Аз съм Джордж. Как си, приятелю?
— Тази седмица беше пълна със събития — призна Остерман.
Личният му лекар го държеше на успокоителни, които според него не му действаха добре. Съзнанието му все още не можеше да се отърси от страха. Добре все пак, че Урсел се беше върнала. Беше пристигнала още преди спасителната акция и онази нощ — той си беше легнал чак в четири заранта — легна в леглото до него, просто за да го прегърне, и той се разтресе в ръцете й и заплака от ужаса, който бе успял да контролира до мига, в който онзи човек, Фюрхтнер, бе загинал само на метър вляво от него и дрехите му бяха опръскани с кръв и частици плът. Денглер беше преживял най-тежкото и нямаше да може да се върне на работа поне за една седмица, казваха лекарите. От своя страна, Остерман знаеше, че е длъжен да потърси онзи англичанин, който се беше озовал до него да го спаси.
— Виж, не мога да изразя колко съм щастлив, че го преживя и си добре, Ервин.
— Благодаря, Джордж — отвърна той на американския финансов министър. — Ти сега повече ли цениш телохранителите си, отколкото преди седмица?
— Естествено. Бас държа, че бизнесът в този бранш скоро ще процъфти.
— Възможност за инвестиции? — попита Остерман с уморена усмивка.
— Нямах предвид точно това — отвърна Уинстън почти през смях. Чак за смях май беше прекалено.
— Джордж? — Да?
— Те не бяха австрийци, както казват по телевизията и вестниците… и ме предупредиха да не го разкривам, но ти може би го знаеш. Бяха американци и британци.
— Знам, Ервин. Знам кои са, но нищо повече не мога да кажа.
— Аз им дължа живота си. Как бих могъл да възмездя този дълг?
— На тях затова им плащат. Това им е работата.
— Може би. Но все пак те спасиха моя живот, както и на служителите ми. Лично съм длъжен да им се отплатя. Има ли някакъв начин да направя нещо за тях?
— Не знам — призна Джордж Уилсън.
— Би ли могъл да разбереш? След като знаеш кои са, не можеш ли да разбереш? Те сигурно имат деца, нали? Мога да платя образованието им, да им уредя някакви стипендии…
— Вероятно не, Ервин, но мога да проверя — каза министърът и си записа. Това можеше да се окаже адски досадно за някои хора от службите за сигурност, но все пак трябваше да има някакъв начин, посредством някаква адвокатска фирма евентуално, за прикритие. На Уинстън му хареса, че Ервин държи да го направи. „Благородният дълг“ все още не беше мъртво понятие. — Е, сигурен ли си, че вече си наред?
— Благодарение на тях, Джордж, да.
— Чудесно. Благодаря ти. Радвам се, че те чух, приятелю. Ще се видим, като прескоча в Европа.
— Да, Джордж. Приятен ден.
— На теб също. Бай. — Уинстън превключи бутоните на апарата си. Защо да не го провери по редовния канал? — Мери, би ли ме свързала с Ед Фоли в ЦРУ?
10. Новите
За работодателя на Попов имаше повече публикации, отколкото за мнозина политици — което, впрочем, беше съвсем разбираемо, прецени Попов, след като този човек беше направил много по-важни и интересни неща за страната си и за света — но в тези статии се говореше предимно за бизнеса, което не помогна особено на Попов, освен за пореден път да оцени по достойнство състоянието и огромното влияние на шефа си. Малко неща се срещаха за личния му живот, освен че беше разведен. Донякъде жалко. Бившата му съпруга изглеждаше едновременно привлекателна и интелигентна, ако можеше да се съди по снимките и информацията за нея. Вероятно двама толкова интелигентни хора трудно можеха да съжителстват. „Ако е така, толкова по-зле за жените“ — помисли си руснакът. Изглежда, малцина американци обичаха да живеят под един покрив с интелигентни колкото тях половинки. Това трябваше да е твърде потискащо за по- слабите личности — а само слаби личности могат да се притесняват от това, прецени руснакът.
Но нямаше нищо, което да свързва този човек с терористите или с тероризма. Никога не бяха го нападали, дори в най-обикновено улично престъпление, поне според „Ню Йорк Таймс“. Подобни неща, разбира се, не винаги се превръщаха в новина. Вероятно е имало някакъв инцидент, който никога не е излязъл на бял свят. Но ако е бил толкова значим, че да промени посоката на живота му — тогава е щяло да се разчуе, нали?
Вероятно. Почти сигурно, прецени той. Но думичката „почти“ беше притесняващо определение за офицер от разузнавателния бранш. Това беше човек на бизнеса. Гений, както в научната си област, така и в ръководенето на голяма корпорация. В това, както изглеждаше, той влагаше цялата си страст. Имаше много негови снимки с жени, рядко една и съща два пъти, при участието му в най-различни благотворителни и социални дейности — все хубави жени, забеляза Попов, като великолепни трофеи, които печелиш и след това окачаш на стената на подходящо празно място, докато търсиш поредния. И така, що за човек все пак беше неговият работодател?
В крайна сметка Попов не разбра нищо, което беше повече от обезпокоително. Собственият му живот беше заложен в ръцете на един човек, чиято мотивация той не проумяваше. А след като не я знаеше, не можеше да оцени оперативните опасности, които застрашаваха самия него. Ако целите му бъдеха разгадани от други и неговият работодател бъдеше разкрит и арестуван, тогава самият той, Попов, щеше да се изправи пред угрозата от арест по сериозни обвинения. „Е, помисли си бившият офицер от КГБ, докато връщаше последните периодични издания на библиотекаря, решението на това е лесно.“ Той винаги държеше една пътна чанта готова и имаше две фалшиви самоличности. При първия признак за тревога можеше да се озове на някое международно летище и да духне в Европа колкото може по-бързо, а там да се покрие и да се възползва от парите, които беше скътал в банката. Вече разполагаше с достатъчно, за да си осигури комфортен живот за няколко години, а може би и за повече, стига да намереше наистина добър инвестиционен консултант. „Изчезването от лицето на света не е чак толкова трудно за човек с подходящия тренинг — каза си той, докато излизаше на Пето авеню. — Единственото, което ти е нужно, е петнадесет– двадесет минутно предупреждение…“ Но можеше ли да е сигурен, че ще го получи?…
Германската федерална полиция беше ефикасна както винаги, забеляза Бил Тоуни. И шестимата терористи бяха идентифицирани в рамките на четиридесет и осем часа, и докато траеха разпитите на техни приятели, съседи и познати, полицията вече бе научила доста неща и ги беше предала на властите, оттам на британското посолство във Виена и оттам — в Херефорд. Пакетът данни включваше снимка и чертежи на дома, притежаван от Фюрхтнер и Дортмунд. Единият от двойката, забеляза Тоуни, се оказа художник от средно качество. В доклада се съобщаваше, че двамата продавали картини в някаква местна галерия, подписани естествено с псевдоним. Вероятно сега те бяха станали по-ценни, помисли си разсеяно Шестицата, обръщайки страницата. Имаха си и компютър, но документите в него не се бяха оказали особено
