полезни. Единият от тях, вероятно Фюрхтнер, според германските следователи, беше писал дълги политически филипики, приложени, но все още непреведени — доктор Белоу сигурно щеше да поиска да ги изчете. Освен всичко това имаше твърде малко интересно. Книги, много от които с политическо съдържание, повечето отпечатани и закупени в бившата ГДР. Хубав телевизор и стереосистема, и много записи и компактдискове с класическа музика. Прилична кола за хора от средната класа, добре поддържана и застрахована от местна фирма, на прикриващите ги имена — Зигфрид и Хана Колб. Нямаха кой знае колко близки приятели в съседство, бяха се държали настрана и всеки публичен аспект от живота им беше ин орднунг24. И все пак се бяха спотайвали там като натегнати пружини… очаквайки какво?
Какво ги беше задействало? За това германската полиция нямаше никакво обяснение. Един от съседите донесъл, че преди няколко седмици ги посетила кола — но кой е дошъл и с каква цел, никой не знаеше. Номерът на колата не бил забелязан, нито марката, въпреки че според описанието тя трябваше да е германско производство, вероятно бяла или поне светла. Тоуни не можеше да прецени доколко това е важно. Можеше да е бил някой купувач на картина, застрахователен агент… или пък лицето, което ги е накарало да излязат от укритието си и да се върнат към предишния си живот на крайнолеви терористи.
На базата на наличната информация не можеха да се правят никакви заключения. Той се разпореди секретарката да предаде писанията на Фюрхтнер на преводач за по-нататъшно проучване от него самия и от доктор Белоу, и това, в общи линии, беше всичко, което можеше да направи по случая. Нещо беше накарало двамата германски терористи да се разбудят от професионалната си дрямка, но той не знаеше какво. Германската федерална полиция можеше евентуално да се натъкне на отговора, но Тоуни се съмняваше в това. Фюрхтнер и Дортмунд бяха намерили начин да живеят ненатрапчиво в една държава, чиято полиция беше много добра в издирването на хора. Някой, когото са познавали и комуто са вярвали, е дошъл при тях и ги е убедил да поемат задачата. Който и да е бил той. знаел е как да се свърже с тях, което на свой ред означаваше, че все още съществува някаква форма на терористична мрежа. Германците бяха стигнали до същото заключение и в забележка към първоначалния си доклад препоръчваха разследването да продължи с помощта на платени информатори — което можеше да свърши или да не свърши работа. Тоуни беше посветил няколко години от живота си на проникването сред ирландските терористични групи и беше постигнал известни незначителни резултати, които навремето се смятаха за забележителни, поради своята рядкост. Но от дълго време в света на терористите действаше процесът на Дарвиновия подбор. Тъпаците загиваха, а умниците оцеляваха и след близо тридесет години непрекъснато преследване от страна на все повече поумняващите полицейски служби оцелелите терористи наистина ставаха все по- умни — а най-добрите от тях бяха обучавани в самия московски Център от служители на КГБ… дали това не беше вариант, заслужаващ проучване? Новите руснаци донякъде сътрудничеха… но не особено в областта на тероризма, вероятно от притеснение заради бившата си обвързаност е такива хора… или може би защото архивите бяха унищожени — нещо, което руснаците често твърдяха и на което Тоуни не вярваше много. Такива хора не унищожават нищо. Съветите бяха развили най-могъщата бюрокрация в света, а бюрократите просто не могат да унищожават архива. Във всеки случай търсенето на сътрудничество от руснаците по такъв въпрос беше далеч над неговото ниво на пълномощия, въпреки че можеше да напише една молба и тя дори да прескочи едно–две нива нагоре преди някой цивилен старши служител във Форин Офис да я смачка и да я хвърли в коша. Той все пак реши да опита. Щеше да му осигури известно занимание и поне щеше да покаже на хората в Сенчъри Хауз, че все още е жив и работи.
Тоуни прибра всички листа заедно със собствените си бележки в една дебела папка и се залови е предварително обреченото искане. Единственото, което можеше да заключи засега, беше, че все още съществува терористична мрежа и че някой, известен на нейните членове, все още държи ключовете към това гадно малко царство. Е, може би германците щяха да научат нещо повече и може би данните щяха да си намерят пътя до бюрото му. Ако това станеше, дали Джон Кларк и Алистър Стенли щяха да могат да подготвят собствения си удар срещу тях? Не, по-вероятно това щеше да е работа за полицията в замесената държава или град и това щеше да се окаже достатъчно. Не е нужно да си чак толкова умен, за да напъхаш някого в торбата. В края на краищата, французите бяха доказали това с Карлос.
Илич Рамирес Санчес не беше щастлив човек, но и килията в затвора „Льо Санте“ не беше предназначена да го ощастливи. До неотдавна най-страшният терорист в света, той беше убивал хора със собствената си ръка и го беше правил съвсем небрежно. Всички полицейски и разузнавателни служби по света се бяха вдигнали по дирите му, а той им се смееше от своите явки в бившата Източна Европа. Там четеше разсъжденията в пресата кой е самият той и за кого всъщност работи, заедно с документацията на КГБ какво правят чуждите служби, за да го заловят… докато Източна Европа не рухна, а заедно с нея — държавната поддръжка за неговата революционна дейност, и пътят му не приключи в Судан, където бе решил да вземе по-сериозно нещата в ръцете си. Беше си уредил пластична операция и за тази цел отиде при един свой доверен лекар, подложиха го на обща анестезия… и се събуди на борда на френски служебен самолет, здраво завързан на носилка, с един французин до него, който му каза: „Бонжур, мосю Чакал“, с лъчезарната усмивка на ловец, току-що заловил най-опасния тигър. Накрая беше изправен на съд заради убийството на един бъзлив информатор и на двама офицери от френското контраразузнаване през 1975 година и се беше защитавал самичък, наперено — не че това имаше голямо значение освен за собственото му самочувствие. Беше се самопровъзгласил за „професионален революционер“ пред една нация, която си беше имала собствена революция преди двеста години и втора не й трябваше.
Но най-лошото беше, че го осъдиха като… криминален престъпник, все едно че работата му не водеше до никакви политически последствия. Беше положил големи усилия да отклони криминалния аспект, но прокурорът не отстъпи и докато изреждаше обобщената версия на обвинението си от гласа му капеше презрение, всъщност по-лошо, защото беше съвсем равнодушен при представянето на доказателствата и запази презрението си за по-късно. Санчес през цялото време бе съхранил външното си достойнство, но вътрешно бе изпитал болката на хванатия в капана звяр и трябваше да призовава на помощ целия си кураж, за да запази спокойствие. И крайният резултат съвсем не беше изненадващ.
Затворът беше навършил сто години в деня на собственото му рождение. Бе построен в стила на средновековна тъмница. Малката му като клетка килия имаше само едно прозорче, а той не беше достатъчно висок, за да може да наднича през него. Пазачите му обаче имаха камера и го следяха с нея двадесет и четири часа в денонощието, като някакво много специално животно в много специална клетка. Беше възможно най-самотният човек и го пускаха извън клетката само веднъж на ден, за едночасова разходка в мизерния затворнически двор. Карлос разбираше, че не може да очаква много повече през остатъка от живота си, и поради това куражът му постепенно го напускаше. Най-лошо от всичко беше скуката. Имаше книги за четене, но не можеше да се разходи никъде освен из няколкото квадратни метра на килията… а най-лошото беше, че целият свят знаеше, че Чакала е затворен в клетка завинаги — и затова може би щяха да го забравят.
Да го забравят? Доскоро целият свят трепереше от името му! Забравата беше най-болезненото за него.
Отбеляза си наум да се свърже с адвоката си. Разговорите им бяха насаме, а адвокатът му знаеше няколко имена, на които да се обади.
— Стартираме — обяви Малой.
Двата турбодвигателя оживяха и витлото се завъртя.
— Калпав ден — отбеляза лейтенант Харисън по интеркома.
— Отдавна ли си тук? — попита Малой.
— Само от няколко седмици, сър.
— Е, сега поне знаеш защо британците спечелиха Битката за Британия. Никой друг не може да лети в такива говна.
Флотският се огледа. Днес нищо не беше като хората. Полетният таван беше по-малко от триста метра, а дъждът се лееше здраво. Малой отново провери пулта. Всички системи на машината бяха в зеленото.
— Ясно, сър… колко часа имате на „Найт Хоук“?
— О, около седемстотин. Предпочитам качествата на „Пейв Лоу“, но и този може да лети. Май е време да го проверим, синко. — Малой издигна машината сред бушуващия с тридесет възела вятър и попита: —
