волнонаемна медицинска сестра във Флотата. Е, това можеше да се уреди лесно. Санди щеше да я вземе в болницата си. Подполковник Дан Малой, Военноморски корпус, САЩ, очевидно беше семеен тип.
От своя страна, Малой се почувства заинтригуван. Които и да бяха тези хора, имаха сериозна тяга. Заповедта да полети за Англия беше дошла лично от кабинета на ГИКС-ЗМИЯТА, Сам Уилсън, а хората, с които се беше запознал до този момент, изглеждаха съвсем сериозни. Дребният, Чавес, беше компетентен малък пич, ако се съдеше по начина, по който го беше превел през виенската задача, а според огледа на аероснимката екипът му също, изглежда, беше доста добър, особено двамата, които се бяха промъкнали до задната страна на замъка, за да поемат последната пасмина гадни копелета изотзад. Невидимостта е адски готин номер, ако успееш да го отиграеш, но се превръща в шибан погром, ако се издъниш. Добрите новини бяха, че лошите хич ги нямаше в тактическо отношение. Не бяха тренирани като неговите морски пехотинци. Този недостатък почти зачеркваше проклетията им • но не съвсем. Като повечето военни, Малой презираше терористите като някаква подчовешка категория животни, които заслужават само жестока и незабавна смърт.
След това Чавес го заведе в сградата на екипа, където Малой се срещна с бойците му, здрависа се с всички и оцени това, което видя. Сериозни бяха, както и хората от Екип 1 на Ковингтън в съседната сграда. На някои просто им личи, е тази отпусната съсредоточеност, позволяваща им да оценят всеки, когото срещат, и веднага да решат дали представлява заплаха. Не че обичаха да убиват и осакатяват, това просто беше професията им и се отразяваше върху начина, по който гледаха на околния свят. Малой те прецениха като потенциален приятел, човек, заслужаващ тяхното доверие и уважение, и това стопли душата на флотския авиатор. Той щеше да е човекът, на когото трябваше да се доверят, че ще ги закара там, където трябва да се озоват, бързо, незабелязано и безопасно — и след това да ги измъкне по същия начин. Останалата част от обиколката из учебната база беше ала-бала за човек, който е вътре в бранша. Обичайните постройки, симулациите на самолетни интериори, три истински пътнически ж.п. вагона и разни други неща, които те тренираха да щурмуват; стрелбището (той сам трябваше да си поиграе с мишените, за да докаже, че е достатъчно добър, за да е с екипа). По обяд се върнаха в щабната сграда на Кларк.
— Е, Мечо, какво мислиш? — попита ДЪГА Шест.
Малой се усмихна и седна.
— Мисля, че доста съм се забавил. И мисля също така, че екипчето ви е добро. Какво, искате ли ме?
Кларк кимна.
— Да. Мисля, че да.
— Почваме утре заранта, така ли? На какво ще летим?
— Обадих се на ония тарикати от Въздушни сили, за които ни каза. Ще ни отстъпят един МН-60.
— Много комшийско от тяхна страна. — За Малой това означаваше, че ще трябва да докаже, че е добър пилот. Перспективата не го притесни особено. — А семейството ми? Тази работа за малко ли е?
— Не, ще бъдеш на постоянна служба при нас. Ще се преместят тук по обичайните държавни условия.
— Това добре. Ще падне ли много бачкане?
— Дотук имахме две полеви операции: Берн и Виена. Не може да се каже колко работа ще се отвори в реални оперативни условия, но както ще се увериш, учебният режим тук е доста натоварен.
— Това ми пасва. Джон.
— Е, искаш ли да работиш при нас?
Въпросът изненада Малой.
— Това доброволно ли е?
— За всеки от нас кимна Кларк.
— Е, чакай да помисля — каза Малой. — Да. Можеш да ме запишеш.
— Може ли да задам един въпрос? — попита Попов в Ню Йорк.
— Разбира се отвърна босът. Знаеше какъв ще е въпросът.
— Каква е целта на всичко това?
— Засега не се налага да знаеш — последва очакваният отговор на очаквания въпрос.
— Все пак такива впечатляващи суми се харчат срещу никаква възвращаемост, доколкото мога да преценя. — Попов повдигна въпроса за парите преднамерено, за да види как ще реагира работодателят му.
Реакцията беше искрено отегчение:
— Парите не са важни.
И въпреки че отговорът не беше неочакван, той все пак изненада Попов. През цялата си професионална кариера в съветския КГБ той беше плащал нищожни суми на хора, които бяха рискували живота си и свободата си, често очаквайки много повече от това, което получаваха, защото твърде често материалът и информацията, която му доставяха, наистина имаха много по-висока стойност от това, което им се плащаше. Но този човек вече беше заплатил много повече, отколкото Попов беше разпределял за над петнадесет години работа като оперативен служител — и то за нищо, заради два нещастни провала. И въпреки това на лицето му не се четеше никакво разочарование, както виждаше Дмитрий Аркадиевич. За какво, по дяволите, беше всичко това?
— Какво причини провала този път? — попита босът. Попов сви рамене.
— Имаха желание, но грешката им беше, че подцениха професионализма на полицаите. Ченгетата наистина се оказаха много опитни — увери той работодателя си. — Повече, отколкото и аз самият очаквах, макар че това не ме изненада особено. Много полицейски служби по света вече разполагат с високо обучени антитерористични групи.
— Австрийската полиция ли беше?
— Така казаха по медиите. Не съм се задълбочавал в проучванията си. Трябва Ли да го направя?
Поклащане на главата.
— Не, просто любопитство от моя страна.
„Така, значи не ти пука дали тези операции ще успеят, или ще се провалят — помисли си Попов. — Тогава защо, по дяволите, ги плащаш?“ В това нямаше никаква логика. Това щеше — трябваше — да разтревожи Попов, въпреки че не беше сериозно притеснен. Самият той забогатяваше от тези провали. Знаеше кой заплаща операциите и разполагаше е пълни доказателства — в брой, — ако се наложете да го доказва. Така че този човек не можеше да се обърне срещу него. Ако не друго, трябваше поне да се страхува от своя наемник, нали? Попов разполагаше с контакти сред терористичните кръгове и можеше също толкова лесно да ги обърне срещу човека, който осигуряваше пачките, нали така? Би било съвсем естествено този човек да се бои от него.
Но дали наистина? И ако изобщо този човек се боеше от нещо, какво ли можеше да е то? Плащаше за убийства… добре де, за опити за убийства, в най-добрия случай. Беше човек, разполагащ с огромни средства и власт, а хора като него се бояха да ги изгубят повече, отколкото ги плашеше смъртта. И в края на краищата, въпросът се свеждаше все до едно и също, каза си бившият офицер от КГБ: за какво, по дяволите, беше всичко това? Защо шефът го караше да урежда смъртта на тези хора… да не би да го правеше просто за да очисти останалите по света терористи? Дали в това имаше някакъв смисъл? Да използва Попов като примамка, като агент-провокатор, за да ги изкара на открито и после с тях да се справят добре обучените екипи за борба с тероризма? Дмитрий реши, че ще се наложи да спретне едно малко проучване на своя работодател. Едва ли щеше да е толкова трудно, а и нюйоркската Обществена библиотека се намираше само на два километра оттук, на Пето авеню.
— Що за хора бяха те?
— Кого имаш предвид? — попита Попов.
— Дортмунд и Фюрхтнер — уточни босът.
— Глупаци. Все още вярваха в марксизма-ленинизма. Умни по своему, интелигентни в техническо отношение, но политическата им преценка беше грешна. Неспособни за промяна, след като светът им се промени. Това е опасно. Не можаха да еволюират и заради това загинаха.
Не беше кой знае каква епитафия. Хора като тях бяха отрасли, изучавайки трудовете на Карл Маркс, Фридрих Енгелс и всички останали — същите личности, чиито думи Попов беше изучавал като млад, но още
