като че ли се бяха обучавали по един и същи учебник.
Последвалите репортажи в пресата говореха за умението на специалната полицейска единица. Това се беше случило и след Берн, но и в двата случая не беше никак изненадващо, тъй като репортерите винаги си дрънкаха едни и същи глупости независимо от езика или националността. Думите, използвани в изявленията на полицията, бяха почти идентични. Е, да речем, че някой беше обучавал и двата екипа, може би една и съща агенция. Може би германската група ГСГ-9, която с британска помощ бе ликвидирала самолетния инцидент в Могадишо преди двадесет години, беше обучила силите на страните, в които се говореше техният език. Задълбочената подготовка и хладнокръвното поведение на двата екипа определено бяха поразили Попов като твърде германски. Действаха като машини, преди и след атаките, пристигаха и напускаха като призраци, без да оставят след себе си нищо освен труповете на терористите. Попов, руснак по рождение и култура, не обичаше нацията, която беше избила толкова много негови сънародници, но беше в състояние да изпитва уважение и към германците, и към работата им, а и хората, които те убиваха, не бяха голяма загуба за света. Дори когато той самият помагаше в обучението им в качеството си на офицер от КГБ, те не бяха го интересували особено, нито пък някого другиго в управлението. Те представляваха ако не „полезните глупци“, за които някога беше говорил Ленин, то настървени кучета, на които им отвързваха каишките, щом се наложеше, но тези, които ги контролираха, не им вярваха кой знае колко. А и никога не бяха се оказвали особено ефикасни. Може би единственото, което действително бяха постигнали, беше да принудят летищните власти да инсталират детектори за метал и по този начин да създават неудобства за пътниците по целия свят. Наистина, бяха направили живота на израелците труден, но какво пък означаваше тази държавица на световната сцена? А дори и тогава какво се получи? Принудиш ли страните да се приспособяват към неблагоприятни обстоятелства, те си го връщат. И ето че сега „Ел Ал“, израелските аеролинии, бяха най-безопасните и сигурни в целия свят, а полицаите по земното кълбо на свой ред получаваха по-добра информация кого да следят и проучват щателно — а ако всичко останало се провалеше, полициите разполагаха със специални единици за борба с тероризма, като тези, които бяха оправили нещата в Берн и Виена. Обучени като германци, за да убиват като германци. Всички други терористи, които той щеше да изпраща в бъдеще, щяха да се сблъскат с такива хора. „Толкова по-зле за тях“ — помисли си Попов и превключи телевизора на кабелния канал, докато лентата се пренавиваше. Не беше научил кой знае какво от прегледа на двата записа, но той беше добре трениран офицер-разузнавач, и при това разсъдлив човек. Сипа си чаша водка „Абсолют“, обърна я на екс — липсваше му върховната марка „Старка“ — и остави мозъка си сам да се порови в натрупаната информация, докато гледаше някакъв филм.
— Да, генерале, знам — каза Кларк по телефона в 01:05 следобед на другия ден, като междувременно проклинаше часовите пояси.
— Това също така излиза извън моя бюджет — подчерта генерал Уилсън. „Първо — помисли си ГИКС- ЗМИЯТА — ми искат човек, после ме молят за машина, а сега искат да им осигуря и средства.“
— Мога да се опитам да го уредя чрез Ед Фоли, сър, но голите факти са, че имаме нужда от тази машина, за да тренираме. Вие наистина ни изпратихте много добър човек — добави Кларк, надявайки се да умилостиви кипналия Уилсън.
Не помогна много.
— Да, знам, че е добър. Нали тъкмо затова работеше при мен.
„Този човек на стари години започва да оглупява — каза си Джон. — Ще ми хвали Флотата!“ — нещо твърде необичайно за офицер от Армията и бивш командир на XVIII Военновъздушен корпус.
— Сър, знаете, че вече се справихме с две задачи, и при цялата ми присъща скромност, хората ми се справиха и с двете адски добре. Нали все пак съм длъжен да се боря за своите хора?
И тъкмо това успокои Уилсън. И двамата бяха командири, и двамата трябваше да вършат работа, да командват хора… и да ги защитават.
— Кларк, разбирам позицията ти. Наистина. Но как ще обучавам хората си, ако ми взимаш машините?
— А какво ще кажете, ако го наречем временна обмяна? — предложи Джон, като поредната маслинова клонка.
— Все пак това ще износи един съвършено изправен „Найт Хоук“.
— Но ще обучи екипажите. И в края на всичко това вие ще получите един първокласен вертолетен екипаж и ще го приберете в Браг да работи с вашите хора — а разходите по обучението им за вашите операции ще бъдат почти нищожни, сър.
Във Военновъздушната база Макдил Уилсън си каза, че това е губещо предложение. ДЪГА беше добре защитена операция и всички го знаеха. Този тип, Кларк, я беше пробутал първо на ЦРУ, а после на самия президент — и разбира се, те вече имаха зад гърба си две акции, и двете приключили успешно, макар втората да беше доста рискована. Но Кларк, колкото и да беше умен и колкото и добър командир да изглеждаше, все още не беше се научил как да се оправя с една бойна част в съвременния военен свят, където половината ти време минава в пресмятания на пари, вместо да си водиш бойците на фронтовата линия и да ги тренираш. Ето, това наистина измъчваше Сам Уилсън, този твърде млад за четирите си звезди професионален боец, който искаше да бъде войник — нещо, което висшето командване всячески спъваше въпреки физическата му форма и желанието му. Най-тревожното беше, че тази единица, ДЪГА, щеше да отмъкне голяма част от собствената му работа. Командването на Специални операции имаше ангажименти във всички части на света, но международният облик на ДЪГА означаваше, че сега в същото поле на дейност има още някой, а политически неутралният характер предполагаше, че използването й ще е много по-приемливо за страните, които можеха да се нуждаят от специални услуги. Кларк можеше просто да го избута от бизнеса в истинския смисъл на думата и на Уилсън това никак не му харесваше.
Но, в края на краищата, да не би да имаше някакъв избор?
— Добре, Кларк, можеш да използваш хеликоптера, докато частта му е в състояние да се лиши от него и докато това не пречи на учебния процес и бойната готовност на съответната част. Ясно?
— Да, сър, ясно — отвърна с признателност Джон Кларк.
— Трябва да прескоча да видя какви ги вършите — изхъмка Уилсън.
— С най-голямо удоволствие, генерале.
— Ще видим — избоботи Уилсън и прекъсна линията.
— Много е упорит този кучи син — въздъхна Джон.
— Така е — съгласи се Стенли. — В края на краищата, пъхаме се в неговата територия.
— Сега това е нашата територия, Ал.
— Да, така е, но не бива да очакваш, че това много ще го зарадва.
— И при това е по-млад и по-упорит от мен!
— Само с няколко години, но аз лично не бих искал да кръстосваме шпаги с него. — Стенли се усмихна. — Войната, изглежда, свърши, Джон, и ти, изглежда, я спечели.
Кларк успя да се усмихне.
— Да. Ал, но като че ли е по-лесно да излезеш на бойното поле и да убиваш хора.
— Прав си.
— Какво прави екипът на Питър?
— Тренировка от въже.
— Да идем да погледаме — предложи Джон, доволен, че си е намерил оправдание да напусне кабинета.
— Искам да изляза оттук — каза той на адвоката си.
— Разбирам, приятелю — отвърна адвокатът и се озърна.
По закон във Франция, както и в Америка, разговорите между клиенти и адвокати бяха лични и не можеше да се записват и използват по никакъв начин от държавата, но никой от двамата не се доверяваше много на французите, че ще спазят този закон, особено след като ГДВР, френската разузнавателна служба, беше проявила такава изобретателност, за да изправи Илич пред правосъдието. ГДВР не беше от институциите, които се славят с това, че се съобразяват с правилата на цивилизованото международно поведение — факт, в който за свое собствено съжаление се бяха уверили хора, толкова различаващи се
