помежду си, колкото терористите и Грийнпийс.
Все пак в помещението имаше и други разговарящи хора, не се забелязваха насочени микрофони, а и двамата не бяха заели местата, предложени им от затворническата охрана, а бяха предпочели маса до прозорците. Разбира се, всяка кабина лесно можеше да се върже с жица.
— Длъжен съм да те предупредя, че обстоятелствата около твоята присъда не позволяват лесна апелация — наблегна адвокатът. Това не беше кой знае каква новина за клиента му.
— Това го знам. Искам да врътнеш един телефон.
— До кого?
Чакала му даде име и номер.
— Кажи му, че искам да бъда освободен.
— Не мога да участвам в криминален акт.
— И това ми е известно — отбеляза хладно Санчес. — Кажи му също така, че възнаграждението ще е много голямо.
Подозираше се, макар да не беше сигурно, че Илич Рамирес Санчес е скътал невероятни пари в резултат на акциите си. Това се връзваше главно с неговото успешно нападение над министрите на ОПЕК в Австрия преди близо двадесет години, което обясняваше защо той и неговите хора бяха проявили такова старание да не убият нито една наистина важна личност, въпреки политическия шамар, който щеше да предизвика това — и толкова по-добре за него, след като му донесе известност и едва ли не възхвала по онова време. Бизнесът си е бизнес, дори за този тип хора. И някой си беше платил, със собствените си законни сметки, помисли си адвокатът.
— Какво още да му кажа?
— Само това е. Ако има отговор веднага, той ще ти го съобщи — каза Чакала.
В очите му все още се четеше някаква напрегнатост, нещо студено и отдалечено… но въпреки това те се вглеждаха дълбоко в човека, който го питаше, и му казваха какво трябва да стане.
От своя страна, адвокатът не за първи път се запита защо ли се бе ангажирал с този клиент. Той имаше дълга професионална практика в защитата на крайни каузи, с което се бе прочул и си беше спечелил изгодна криминална практика. Това, разбира се, включваше допълнителен елемент на опасност. Наскоро му се беше наложило да се справи с три дела за наркотици и бе загубил и трите, а на клиентите никак не беше им харесала мисълта да прекарат двадесет или повече години в затвора и съвсем наскоро бяха изразили недвусмислено неудовлетворението си от него. Дали можеха да организират убийството му? Това се беше случвало неведнъж в Америка, както и на други места по света. В случая възможността беше малко по- далечна, още повече че той не беше давал никакви обещания освен да направи всичко, което му е по силите. Същото беше и с Карлос Чакала. Адвокатът се беше включил в делото, за да потърси възможности за обжалване, беше го направил и беше загубил — предсказуемо. Френските върховни съдилища не проявяваха особена милост към човек, пролял кръв на територията на Франция. А сега довереникът му капризно беше решил, че затворническият живот не му харесва. Адвокатът знаеше, че ще предаде съобщението, както беше длъжен, но дали това не го въвличаше в криминален акт?
Не. Да кажеш на някой познат на своя клиент, че последният иска да не бъде в затвора… какво пък, кой не би искал да е на свобода? А посланието беше многозначно, съдържаше много възможни тълкувания. Помощ на нечий зов, разкритие на ново изобличаващо доказателство, каквото и да е. А на всичко отгоре това, за което Санчес го беше помолил, беше лична информация, нали?
— Ще предам съобщението ти — обеща той на клиента си.
— Мерси.
Беше красива гледка дори посред нощ. Хеликоптерът МХ-60К „Найт Хоук“ се приближи със скорост четиридесет и осем километра в час на 60 метра над земята, подхождайки към учебната сграда от юг. Въпреки вятъра летеше гладко, съвсем не като на тактическа десантна маневра. Но под хеликоптера висеше тъмно найлоново въже, дълго тридесет метра, едва видимо и с най-добрите ПВН, а в края му бяха Питър Ковингтън, Майк Чин и още един член на Екип 1, увиснали под черния „Сикорски“ в своите черни костюми на нинджи. Хеликоптерът продължи напред и надолу равномерно и плавно, все едно че се плъзгаше по коловоз, докато носът му не стигна стената на сградата — и тогава се вирна нагоре и вертолетът потръпна, внезапно забавяйки скоростта си. Хората, увиснали на въжето, се люшнаха напред, после назад и само след миг безшумно се качиха на покрива. Това трудно можеше да се получи при подхождането на хеликоптера с носа надолу, като се имаше предвид устремният му полет напред, но при маневрата на Малой едва ли някой от земята щеше да разбере, че хеликоптерът е направил нещо друго, освен да прелети на постоянна скорост над сградата. А и в мрака всичко беше почти невидимо дори с очила за нощно виждане.
— Адски добре! — изпъшка Ал Стенли. — Нито един шибан звук.
— Той е точно толкова добър, колкото твърди — отбеляза Кларк и каза в микрофона:
— Прибирай се. Край на упражнението, край.
— Прието, Шест. Мечо се прибира. Край — последва дрезгавият отговор и „Найт Хоук“ се сниши и се насочи към площадката за кацане.
— Какво мислиш? — обърна се Стенли към майор Ковингтън.
— Адски е добър. Все едно че слизаш от влак на перона. Знае си работата. Какво ще кажеш, Чин?
— Включвайте го в щата, сър — потвърди Чин. — С този човек може да се бачка.
— Машинката е добре настроена — заяви Малой след двадесет минути, вече в клуба. Беше в пилотския си костюм, но носеше жълт шал около врата и Кларк попита:
— Каква ти е тази превръзка на врата?
— О, това ли? Шал А-10. Едно момче, спасих го в Кувейт, ми го даде. Мисля, че ми носи късмет. Затова си го нося по време на задачи.
— Трудно ли е да се направи тази преходна маневра? — попита Ковингтън.
— Трябва да имаш добро чувство за ритъм и да усещаш вятъра. Знаете ли какво ми помага да се подготвя за това?
— Кажи — подкани го Кларк.
— Свиренето на пиано. — Малой отпи от бирата си и се ухили. — Не ме питайте защо, но винаги летя по-добре, след като съм посвирил малко. Може би има нещо общо с отпускането на пръстите. Тъй или иначе, това вертолетче, дето ни го заеха, е настроено много добре. Контролните кабели са натегнати точно по мярка, дроселите също. Наземният екип на ВВС… е, трябва да ги видя тези момчета и да ги черпя по едно. Наистина знаят как се подготвя хеликоптер. Добри механици са.
— Наистина са добри — съгласи се лейтенант първи ранг Харисън.
Той се числеше към Първо крило на Специални операции и технически отговаряше за хеликоптера. Беше много доволен, че ще има учител като Малой.
— При летенето с хелита това е половината сражение — да имаш точна настройка — продължи Малой. — С тази машинка например може просто да си гукаш и тя си те слушка, милата.
— Като добра пушка — отбеляза Чин.
— Тъй вярно, главен механик — каза Малой и вдигна халбата си. — Е, момчета, какво можете да ми кажете за първите си две акции?
— Десет на едно — отвърна Стенли.
— Кого изгубихте?
— В Берн убиха един заложник още преди да се появим на сцената.
— Припрени, а?
— Нещо такова — кимна Кларк. — Не беше много умно от тяхна страна. Бях си помислил, че са най- обикновени обирджии на банка, но разследването доказа терористична връзка. Разбира се, може би са искали само пари. Доктор Белоу така и не можа да реши каква точно им е била целта.
— Както и да го погледнеш, те са си чисти главорези и убийци — каза Малой. — По едно време обучавах пилоти за ФБР и прекарах няколко седмици в Куонтико с Екипа за спасяване на заложници. Въведоха ме малко в психологическата част. Понякога е доста интересно. Този доктор Белоу да не е Пол Белоу, онзи с трите книги?
— Същият.
