и това означаваше, че това място може би бе нещо като фабрика за производство на биологични оръжия. Поради което имаше логика да си държат нещата вътре — и другите неща отвън, нали? След десет минути те се увериха, че уредите из цялата сграда показват, че системите за повишаване на налягането действат — още от първия опит. Хората, които бяха монтирали прозорците и вратите, си бяха заслужили допълнителното възнаграждение, че са си свършили работата както трябва.
— Изглежда много добре. Джил, трябва да проверя и свързочния център. — Комплексът разполагаше и с разточителни системи за сателитна комуникация.
— Използвай въздушния люк — подчерта Трейнс.
— Ще се видим после — каза главният, докато излизаше.
— Разбира се, Чарли.
Не беше приятно. Сега разполагаха с единадесет души, всички здрави, осем жени и трима мъже — разделени по пол, разбира се — а единадесет всъщност беше с един повече, отколкото бяха замислили, но след като ги отвлечеш, не можеш ей така да ги върнеш обратно. Бяха им взели дрехите — в някои от случаите ги бяха съблекли, докато се намираха в безсъзнание — и им бяха дали пижами, които изглеждаха като затворническо облекло, макар и да бяха ушити от по-добър плат. Не се допускаше никакво бельо — известно беше, че жените понякога използват сутиените си, за да се обесят, а това тук не можеше да се допусне. Чехли вместо обувки, а храната беше здраво натъпкана с валиум, което донякъде успокояваше пленниците, но не напълно. Нямаше да е много умно да ги дрогират прекалено, тъй като пълното потискане на телесните им системи можеше да провали изпитанието, а те не можеха да позволят това.
— Какво означава всичко това? — настоятелно попита жената доктор Арчър.
— Медицински тест — отвърна Барбара, докато попълваше формуляра. — Вие доброволно се съгласихте, не помните ли? Ние ви плащаме за това и след като приключи, ще можете да се върнете у дома си.
— Кога съм го направила?
— Миналата седмица — каза й доктор Арчър.
— Не помня.
— Е, направихте го. Имаме подписа ви върху формуляра на декларацията. И се грижим добре за вас, нали?
— Непрекъснато се чувствам зашеметена.
— Това е нормално — увери я доктор Арчър. — Няма защо да се безпокоите.
Жената — обект Ж4 — беше адвокатска секретарка. Три от женските обекти се оказаха такива, което леко притесняваше доктор Арчър. Ами ако адвокатите, при които работеха, се обадеха в полицията? Бяха разпратени заявления за оставка с експертно фалшифицирани подписи и в текста на писмата бяха включени напълно приемливи обяснения. Може би това щеше да ги задържи. Във всеки случай, отвличанията бяха извършени майсторски и никой тук нямаше да го обсъжда с външни хора, нали?
Обект Ж4 беше гола и седеше в удобно тапицирано кресло. Доста привлекателна, въпреки че трябваше да свали четири–пет килограма, помисли си Арчър. Медицинският преглед не беше установил нищо необичайно. Кръвното й налягане беше нормално. Кръвните проби показваха леко повишен холестерол, но нищо, за което да се безпокои човек. Изглеждаше нормална, здрава, двадесет и шест годишна самка. Разпитът за предишни заболявания също не показваше нищо забележително. Не беше девственица, разбира се — дванадесет любовници за девет години полова активност. Един аборт на двадесет годишни — и после беше практикувала безопасен секс. В момента имаше някаква любовна връзка, но той бе някъде извън града за няколко седмици, по работа, и тя подозираше, че в живота му тъй или иначе има друга жена.
— С това като че ли приключихме, Мери. — Арчър стана и се усмихна. — Благодаря ти за съдействието.
— Мога ли вече да се облека?
— Най-напред има нещо, което искаме да направиш. Моля те, мини през зелената врата. Там има една система за запарване. Много е приятно и освежаващо. Дрехите си ще намериш от другата страна. Там ще можеш да се преоблечеш.
— Добре.
Обект Ж4 стана и изпълни това, което й казаха. Зад херметичната врата имаше… всъщност нямаше нищо. Тя се задържа там, унесена и озадачена няколко секунди, забелязвайки, че тук, вътре, е горещо, над тридесет градуса, но пък от някакви невидими дупчици по стените излизаше омара… мъгла или нещо такова, която я освежи моментално, само за десетина секунди. После мъглата спря и отсрещната врата се отвори. Както й бяха обещали, там имаше стая за обличане и тя си навлече горнището и долнището на зелената пижама, и излезе в коридора, където някакъв пазач от охраната й махна отдалече с ръка към вратата, зад която я чакаше обядът. Храната тук беше много добра, а след хубаво ядене тя обичаше да си подремне…
— Зле ли ти е, Пийт? — попита доктор Килгор в друга част на зданието.
— Трябва да е грип или нещо такова. Целият се чувствам като пребит и нищо не мога да задържа. — „Дори пиячката“ — помисли си той, но не го каза, макар това да беше особено притеснително за него. Пиячката беше нещо, което винаги можеше да задържи.
— Дай да видим. — Килгор стана, нахлузи маска и си надяна латексовите ръкавици за прегледа. — Ще трябва да ти взема кръвна проба.
— Добре, докторе.
Килгор го направи наистина грижливо, боцвайки го под лакътя, и напълни четири пробни епруветки с по пет кубически сантиметра. После погледна очите на Пийт, устата и направи обичайните опипвания, което предизвика реакцията на черния дроб на обекта…
— Оох! Тук боли, докторе.
— Нима? На пипане не ми изглежда по-различно отпреди, Пийт. Каква е болката? — попита той, докато опипваше черния дроб, който, като при повечето алкохолици, беше като размекната тухла.
— Все едно че току-що сте ме наръгали с нож, докторе. Ето, точно тук боли!
— Извинявай, Пийт. А тук? — попита лекарят, опипвайки по-надолу с две ръце.
— Не толкова остро, но и там наболява. Да не е нещо от яденето?
— Може би. На твое място не бих се тревожил чак толкова — отвърна Килгор.
Добре, този случай беше симптоматичен, няколко дни по-рано, отколкото беше очаквал, но малки отклонения трябваше да се очакват. Пийт беше един от сравнително по-здравите субекти, но алкохолиците не бяха от екземплярите, които можеш да наречеш наистина здрави. Така че Пийт щеше да бъде Номер 2. „Лош късмет, Пийт“ — помисли си Килгор.
— Чакай да ти сложа нещо, да ти мине болката.
Докторът се обърна и отвори едно чекмедже на стенния шкаф. Пет милиграма, прецени той, запълвайки пластмасовата спринцовка до съответното деление, след което се обърна и боцна вената.
— Ооох! — каза Пийт след няколко секунди. — Ооох… така е добре. Много по-добре, докторе. Благодаря. — Влажните му очи се разшириха, след това се замъглиха.
Хероинът беше великолепен аналгетик, а най-хубавото му качество бе, че осигуряваше на приемащия го зашеметяващ приток на енергия в първите няколко секунди, след което го отпращаше в блажена вцепененост за следващите няколко часа. Така че за известно време Пийт щеше да се чувства великолепно. Килгор му помогна да се изправи и го отпрати. После прибра кръвните проби за проучване. След тридесет минути вече беше сигурен. Тестовете за антитела продължаваха да са положителни, а огледът под микроскопа показваше срещу какво се бореха антителата… и губеха.
Само преди две години някои хора се бяха опитали да заразят Америка с естествения вариант на това мъниче, тази „гега“, както често я наричаха някои. Сега то донякъде беше модифицирано в лабораторията за генно инженерство с добавянето на ракова ДНК към РНК на нищожната пръчица на този вирус, за да я направят пожизнена — все едно да нахлузиш дъждобран върху буболечка. Добрата последица от всичко това беше, че генното инженерство най-малкото бе утроило латентния период на вируса. Някога се смяташе, че е четири до десет дни, а сега продължаваше почти месец. Маги наистина си знаеше работата, и
