при това му беше избрала подходящо име. „Шива“ наистина беше гаден кучи син. Беше убил Честър — е, всъщност го беше довършил калият, но Честър беше обречен — и сега започваше да убива Пийт. За него обаче милостива помощ нямаше да има. Пийт щеше да бъде оставен да живее, докато самата болест не отнемеше живота му. Физическото му състояние беше почти достатъчно близо до нормалното, за да могат да изпробват какво може да постигне едно добро поддържащо лечение, за да надвие ефекта от „Ебола- Шива“. Вероятно нищо, но те трябваше да го установят. Оставаха още девет първоначални изпитателни обекта и след това новите единадесет от другата страна на сградата — те щяха да бъдат истинският тест. Всички те бяха здрави, поне така смяташе компанията. При тях щяха да изпробват както метода на първично предаване, така и жизнеспособността на „Шива“ като епидемичен агент, плюс ефективността на ваксините, които Стив Берг беше изолирал миналата седмица.
С това работата на Килгор за този ден приключи. Той излезе навън. Вечерният въздух беше прохладен, прозрачен и чист — е, поне толкова чист, колкото можеше да бъде в тази част на света. В страната имаше сто милиона коли и всички те храчеха сложните си хидровъглероди в атмосферата. Килгор се зачуди дали ще може да усети разликата след две или три години, когато всичко това спреше. В струящите от сградата светлини забеляза мяркащи се прилепи. „Страхотно“ — помисли си той. Човек рядко можеше да види прилепи. Сигурно гонеха насекоми. Той съжали, че ушите му не могат да доловят ултразвуковите вълни, които те излъчваха като радари, за да засекат насекомите и да ги хванат.
Тук щеше да има и птици. Особено бухали, тези великолепни нощни хищници, които летяха с меките си, безшумни пера, за да намерят мишки, да ги изядат и смелят, и после да изхвърлят костите на своята плячка в малки твърди капсули. Килгор изпитваше много по-голямо родство с дивите хищници, отколкото с животните-плячка. Но това трябваше да се очаква, нали? Той наистина беше в родствена връзка с хищниците, тези диви, великолепни създания, които убиваха безсъзнателно, просто защото Майката Природа изобщо нямаше съзнание. Тя даваше живот с едната си ръка и го отнемаше с другата. Вечният процес на живота, превърнал земята в това, което е. Хората се бяха опитвали толкова упорито и толкова продължително да го променят, но други хора сега щяха да го върнат назад, бързо и драматично, и той щеше да види това. Нямаше да види как всички рани по лицето на земята зарастват, и това беше много лошо, но щеше да живее достатъчно дълго, за да види най-важните промени. Замърсяването щеше да спре почти напълно. Животните нямаше да бъдат ограничавани и тровени. Небето щеше да се изчисти и земята скоро щеше да се покрие с живот, какъвто беше замисълът на природата, а той и неговите колеги щяха да бъдат свидетели на това превращение. И ако цената за това беше висока, то и цената на спечеленото я заслужаваше. Земята принадлежеше на онези, които я ценяха и разбираха. Той самият дори използваше едно от средствата на природата, за да го наложи — макар и с малко човешка помощ. След като някои хора можеха да използват своята наука и умения, за да навредят на природата, то други хора можеха да ги използват, за да я излекуват. Честър и Пийт не биха го разбрали, но пък от друга страна, не разбираха нищо.
— Там ще има хиляди французи — каза Хуан. — И половината ще бъдат деца. Ако искаме да освободим другарите си, ударът трябва да е силен. Този ще бъде достатъчно силен.
— Къде заминаваме след това? — попита Рене.
— Долината Бекаа все още е на разположение. А оттам — кой накъдето види. Аз все още имам добри връзки в Сирия. Винаги има избор.
— Но полетът е четири часа, а в Средиземноморието винаги има един американски самолетоносач.
— Няма да нападнат самолет с деца — изтъкна Естебан.
— Те могат дори да ни осигурят ескорт — добави той с усмивка.
— До летището са само дванадесет километра — напомни им Андре. — Хубава магистрала с много платна.
— Значи трябва да планираме акцията до последната подробност. Естебан, ти ще се заловиш с тази работа. Андре, ти също. Трябва да подберем местата си, след това времето и деня.
— Ще ни трябват повече хора. Поне още десет души.
— Това е проблем. Откъде можем да намерим десет души, на които да можем да разчитаме? — попита Хуан.
— Можем да наемем. Трябва само да им обещаем достатъчно — изтъкна Естебан.
— Трябва да бъдат верни хора — натърти Рене.
— Ще бъдат достатъчно верни — каза баскът. — Знам къде да ги потърся.
Всички бяха брадати. Това беше най-лесната маскировка и въпреки че националната полиция в техните страни разполагаше със снимките им, снимките бяха все на млади, обръснати мъже. Някой минувач щеше да ги вземе за хора на изкуството по външния им вид и по начина, по който се бяха навели над масата. Всички бяха облечени добре, макар и не луксозно. Може би спореха по някакъв политически въпрос, мислеше си сервитьорът от мястото си на десет метра от тях, или обсъждаха някаква поверителна работа. Нямаше как да разбере, че е прав и за двете. След няколко минути те си стиснаха ръцете и тръгнаха в различни посоки, след като оставиха пари за сметката, и, както установи сервитьорът, нищожен бакшиш. „Художници — помисли си той. — Пословично стиснати копелета.“
— Но това, което ще стане, е екологична катастрофа! — настоя Карол Брайтлинг.
— Карол — отвърна й шефът на персонала. — Става дума за баланс на разходите. Това ще спести на Америка някъде около петдесет милиарда долара, а ние имаме нужда от тях. От гледна точка на околната среда, знам какви са ти тревогите, но президентът на „Атлантик Ричфийлд“ лично ми обеща, че това ще е една чиста операция. През последните двадесет години те са научили много от инженерна гледна точка и също от гледна точка на връзките с обществеността, как да работят чисто, нали?
— Ти бил ли си някога там? — попита тя.
— Не. — Той поклати глава. — Летял съм над Аляска, но само толкова.
— Щеше да разсъждаваш другояче, ако поне веднъж беше видял този район, повярвай ми.
— Те копаеха на открито въглища в Охайо. Това съм го виждал. И съм виждал как след това покриват всичко със земя и чимове и засаждат трева и дървета. По дяволите, върху една от онези открити мини след две години ще се играе голф. Там е почистено, Карол. Сега те знаят как и знаят, че е разумно да го правят, както икономически, така и политически. Така че, не, Карол, президентът няма да изтегли поддръжката си за проекта. Той е икономически изгоден за страната. „А и на кого наистина му пука за едно късче земя, в което живеят само неколкостотин души?“ — не добави той.
— Трябва да говоря лично с него за това — настоя тя.
— Не. — Шефът на персонала поклати глава. — Няма да стане. Не и по този въпрос. Всичко, което би постигнала, ще е да подкопаеш собствената си позиция, а това няма да е разумно, Карол.
— Но аз обещах!
— На кого си обещала?
— На клуб „Сиера“.
— Карол, клуб „Сиера“ не е част от администрацията. Ние получаваме писмата им. Чел съм ги. По въпроси като този те се превръщат в екстремистка организация. Всеки може да каже „не правете нищо“, а това е почти единственото, което те правят, откакто ги оглави онзи Мейфлауър.
— Кевин е добър човек и е много интелигентен.
— Не можеш да ме убедиш, Карол! — изсумтя шефът на персонала. — Той си е направо лудит.
— По дяволите, Арни, не всеки, който не е съгласен с вас, е непременно екстремист, нали?
— Но този е. Клуб „Сиера“ ще се самоунищожат, ако продължават да го държат на върха. Както и да е. — Шефът на персонала погледна графика си. — Имам работа. А твоята работа по този въпрос е да поддържаш администрацията. Това означава, че ти лично поддържаш законопроекта. В тази сграда може да има само една позиция, и това е каквото каже президентът. Това е цената, която плащаш затова, че работиш като съветник на президента, Карол. Ти можеш да влияеш на политиката, но щом тази политика бъде оповестена, ти си длъжна да я поддържаш, независимо дали си убедена в правилността й, или не. Ще заявиш публично, че извличането на този петрол е добро за Америка и за околната среда. Разбра ли?
— Не, Арни, няма да го направя! — настоя Брайтлинг.
— Ще го направиш, Карол. И то ще го направиш убедително, така, че да накараш умерените екологични
