групировки да разберат логиката на ситуацията. Ако ти харесва работата тук.
— Заплашваш ли ме?
— Не, Карол, не те заплашвам. Само ти обяснявам как действат правилата тук. Защото ти трябва да играеш по тези правила, също като мен и като всички останали. Щом работиш тук, си длъжна да бъдеш лоялна към президента. Ако не си лоялна, тогава не можеш да работиш тук. Ти знаеше тези правила, когато се качи на борда, и знаеше, че трябва да живееш според тях. Е, сега е моментът да се види дали ти стиска. Карол, ще спазваш ли правилата, или няма?
Лицето й под грима почервеня. Още не се бе научила да скрива гнева си, забеляза шефът на персонала, а това беше твърде лошо. Човек не можеше да си позволи да се ядосва за толкова незначителни глупости, не и на това равнище на управление. А това наистина беше незначителна глупост. Щом си намерил нещо толкова ценно, каквото са няколко милиарда барела петрол, върху земя, която ти принадлежи, просто прокопаваш земята, за да го измъкнеш. Просто като две и две — и е още по-просто, ако петролните компании са ти обещали, че нищо няма да пострада, и щеше да си остане точно толкова просто, докато гласоподавателите ти карат автомобили.
— Е, Карол? — попита той.
— Да, Арни, знам правилата и ще живея според правилата — потвърди тя.
— Добре. Искам още този следобед да подготвиш изявление, което да публикуваме следващата седмица. Искам да го видя днес. Обичайната материя, научната обосновка, безопасността на инженерните мерки, такива неща. Благодаря ти, че намина, Карол — каза той за довиждане.
Доктор Брайтлинг стана и тръгна към вратата. За момент се поколеба — дощя й се да се обърне и да каже на Арни къде може да си завре въпросното изявление… но продължи по коридора на Западното крило, после зави на север и заслиза към уличното ниво. Двамата агенти на тайните служби забелязаха изражението й и се спогледаха. Тя пресече улицата с необичайно вдървена походка, след което се заизкачва по стъпалата на старата административна сграда. Влезе в кабинета си и включи компютъра. Искаше й се да разбие с юмрука си стъкления екран, а не да набира по клавиатурата.
Да й нарежда човек като този! Който не разбира нищо от наука и екологична защита. Единственото, от което на Арни му пукаше, беше политиката, а политиката беше най-изкуственото проклето нещо на този свят!
Но после тя се успокои, пое си дълбоко дъх и започна да нахвърля своята защита на нещо, което в края на краищата никога нямаше да се случи, нали?
Не, никога нямаше да се случи.
12. Козове
Увеселителният парк си беше извлякъл добри уроци от своя по-известен първообраз. Управата се беше погрижила да наеме десетина старши служители, чиито разточително надути заплати се плащаха от финансовите поддръжници на парка от Персийския залив, които очакваха да възвърнат цялостните си вложения за по-малко от шест години вместо предвидените осем и половина.
Вложенията бяха значителни, тъй целта бе не просто да подражават на американската корпорация, но да я надминат във всяко отношение. Замъкът в техния парк беше построен от камък, а не от фибростъкло. Имаше три основни артерии, всяка ориентирана към три различни национални тематики. Обиколната железопътна линия беше със стандартни размери и използваше два истински парни локомотива. Обсъждаше се удължаването до международното летище, което испанските власти бяха така добри да модернизират, за да осигурят поддръжка за парка — и имаше за какво: той осигуряваше двадесет и осем хиляди пълни работни места и още десет хиляди на половин работен ден. Атракциите с возилата бяха забележителни: повечето от тях конструирани по поръчка и изработени в Швейцария, а някои бяха достатъчно рисковани, че да накарат и някой боен летец да пребледнее. В добавка паркът разполагаше със сектор „Научен свят“, с атракция „Разходка по луната“, която беше впечатлила дори НАСА, разходка под вода през един гигантски аквариум и павилиони от всяка по-значителна индустриална фирма в Европа — този на „Еърбъс Индустри“ беше особено впечатляващ и предлагаше възможност на децата (и възрастните) да пилотират симулирани версии на най-различни модели самолети.
Имаше костюмирани герои — гномове, тролове и всевъзможни митични същества от европейската история, плюс римски легионери, сражаващи се с варвари — както и обичайните зони за пазаруване, където гостите можеха да си купят какви ли не сувенири.
Едно от най-умните неща, които бяха правили инвеститорите, беше да построят този парк в Испания, вместо във Франция. Климатът тук, макар и по-горещ, беше също така слънчев и сух през по-голямата част на годината, което осигуряваше целогодишна дейност. Гостите пристигаха по въздуха от цяла Европа, като или взимаха влакове, или идваха с туристически автобуси, за да отседнат в големите удобни хотели, които бяха замислени с три различни равнища на цена и разкош, от един, който можеше да бъде удостоен със знака на Сизар Риц, до няколкото с по-скромни удобства. Всички гости можеха да се къпят в многобройните басейни или на плажовете с бял пясък и да играят на двете игрища за голф — в момента се довършваха още три. Имаше и оживено казино, нещо, което други увеселителни паркове не бяха опитвали. Като цяло, Световният парк, както го наричаха, се бе оказал сензация и в него рядко пребиваваха по-малко от десет хиляди гости, а често посетителите наброяваха над петдесет хиляди.
Като умно планиран комплекс, той се контролираше от шест регионални и един главен команден център, и всяка атракция, въртележка или заведение за хранене се следяха от компютри и телекамери.
Майк Денис беше оперативният директор. Бяха го наели от Орландо и макар да му липсваше дружеската атмосфера на тамошния ръководен персонал, построяването и след това поддръжката на Световния парк се бяха оказали предизвикателството, което беше очаквал през целия си живот. Неговият офис и командният център се намираха в замъка, във високата кула, копие на кула от XII век. Дукът на Аквитания може би се беше наслаждавал на подобно място, но той бе разполагал само с мечове и копия, не с компютри и хеликоптери, и колкото и богат да е бил негово благородие през дванадесети век, през ръцете му едва ли са минавали пари в такива количества — Световният парк прибираше по десет милиона долара в брой само за един ден и много повече от кредитни карти. Всеки ден един брониран камион за превоз на пари с тежък полицейски ескорт напускаше парка на път към близката банка.
Подобно на своя първообраз във Флорида, Световният парк представляваше многоетажна конструкция. Под главните маршрути имаше цял подземен град, където действаха службите за поддръжка и участващите в представленията обличаха костюмите си и се хранеха и откъдето той можеше бързо и невидимо за гостите да разпределя хора и неща в различни участъци на комплекса. Ръководенето на всичко това беше същото като да си кмет на доста голям град — всъщност дори по-трудно, защото той винаги трябваше да е сигурен, че всичко работи нормално и че разходите по операциите винаги са по-малки от приходите на града. Това, че вършеше работата си добре, всъщност с около 2.1 процента по-добре, отколкото собствените си първоначални предвиждания, означаваше, че получава внушителна заплата и че е заработил честно премията от един милион щатски долара, която му бяха изплатили само преди месец. Дано само децата му да успееха да се приспособят към тукашните училища…
Дори като обект на омраза можеше да ти вземе дъха. Това наистина си беше град, увери се Андре, и построяването му беше струвало милиарди. Той беше преминал през курсовете на местния университет „Световен парк“, беше изучил абсурдните правила за поведение, задължителни за това място, беше се научил да се усмихва на всичко и на всеки. Беше зачислен, случайно, към отдела за сигурност, прословутата „полиция“ на Световния парк, което означаваше, че бе облечен с бледосиня риза, тъмносин панталон със синя ивица, имаше свирка и портативно радио, и повечето му време минаваше в това да упътва хората към тоалетните, защото Световният парк имаше нужда от полиция точно толкова, колкото един кораб има нужда от колелета. Беше получил тази работа, защото владееше три езика — френски, испански и английски, и с това можеше да е от полза за повечето посетители — „гости“ на този нов испански град, на всички от които им се налагаше да се изпикаят от време на време, и на повечето от които очевидно им липсваше интелигентност да забележат стотиците знаци (по-скоро графични, отколкото с текст), които им показваха къде да отидат, щом нуждата им стане непреодолима.
Естебан, забеляза Андре, се намираше на обичайното си място и продаваше пълните си с хелий балони.
