минути той вече надигаше халбата с Чавес. Това дребно мексиканче наистина си го биваше.
— Онова цакане, дето го направи във Виена, наистина беше добро, Динг.
— — Благодаря, Дан. — Чавес отпи. — Нямах голям избор обаче. Някой път просто трябва да направиш това, което трябва.
— Да де, така е — съгласи се флотският.
— Смяташ, че сме тънки откъм медицинска страна. Аз също, но досега това не е било проблем.
— Досега сте имали късмет, момчето ми.
— Да, знам. Все още не сме излизали срещу луди.
— А те са там навън, истинските социопати, ония, дето не им пука от нищо. Е, честно казано, и аз не съм виждал някой такъв, освен по телевизора, но все си го мисля. Все се връщам на оназ работа в Ма’алот, в Израел, преди двайсет и повече години. Онези шибалници трепеха малки деца само за да покажат колко са страшни… а пък онова, дето стана преди с малката щерка на президента… Извади адски късмет, че онова момче от ФБР се оказа там. Не бих имал нищо против да го черпя една бира.
— Добра стрелба — съгласи се Чавес. — Нещо повече, добър разчет на времето. Четох как се е оправил — приказките с тях и прочие, търпение, докато изиграе хода си, после, на момента, го прави точно.
— Чете лекция в Браг, но същия ден бях на път. Видях записа. Момчетата разправяха, че много го бивало в стрелба с пистолет… пък и умен на всичкото отгоре.
— Акълът никога не вреди — съгласи се Чавес, довърши бирата си и каза: — Отивам да приготвя вечерята.
— Я повтори?
— Жена ми е доктор. Ще се върне след около час и днес е мой ред да направя вечерята.
Вдигане на веждата:
— Радвам се да разбера, че си толкова добре обучен, Чавес.
— Сигурен съм в мъжествеността си — увери го Доминго и се запъти към вратата.
Тази вечер Андре работи до късно. Световният парк беше отворен до 23:00, а магазините оставаха отворени и до по-късно, защото колкото и да беше огромен паркът, не можеше да пропусне възможността да спечели още няколко петака от масите за евтините безполезни сувенири, стискани алчно от ръчичките на децата, полузаспали в прегръдките на изтощените си родители. Той безстрастно следеше този процес — как толкова много хора очакваха да спре и последното въртене на механичните хитрини и едва тогава, след като се поставеха веригите и операторите на главоломните въртележки им махнеха за довиждане, се обръщаха и се запътваха към порталите, използвайки и най-последната възможност, за да се поспрат и да се отбият в магазините, където продавачите им се усмихваха уморено и бяха толкова услужливи, колкото ги бяха обучавали. А след това, след като най-после всички напуснеха, магазините се затваряха, касите се изпразваха и пред погледа на Андре и колегите му от персонала по сигурността парите се отнасяха в залата за преброяване. Честно казано, това не влизаше в текущите му задължения, но той все едно продължи, следвайки тримата продавачи от магазина „Матадор“ по главната улица, после по една странична, през някакви бели дървени врати и надолу по стъпалата към приземните етажи, по бетонните коридори, гъмжащи от електрокари и служители през деня, а сега опустяващи, ако се изключат служителите, запътили се да се преоблекат в уличните си дрехи. Залата за отчитане на приходите се намираше в самия център, почти под замъка. Монетите се изсипваха в сандък, където се сортираха по националност и стойности, преброяваха се, пакетираха се и се етикетираха за превоз до банката. Банкнотите, вече групирани и разпределени на пачки по валута и стойност, се… се претегляха. Първия път, когато го видя, се удиви, но деликатните везни всъщност ги претегляха — ето, едно точка нула шест едно пет килограма банкноти от по сто германски марки. Два точка шест три седем нула килограма от по пет британски лири. Съответните суми се изписваха на електронните екрани и парите се отмятаха за опаковане. Тук служителите от охраната носеха оръжия, пистолети „Астра“, защото общото количество валута за деня беше… главният счетоводен екран показа числото 11 567 309.35 британски лири… все използвани в брой, парични знаци в добро състояние, на всякакви стойности. Всичко това се побра в шест големи брезентови чувала и бе поставено на платформата на четириколесен електрокар, за да бъде откарано до задната част на приземието, в бронирана кола с полицейски ескорт, която да го транспортира до централния клон на местната банка, все още отворен по това време на денонощието за депозит с такава величина. Единадесет милиона британски лири в брой.
— Извинете — обърна се Андре към наблюдаващия от охраната. — Да не би да наруших някакви правила, че дойдох тук?
Смях:
— Не, всеки рано или късно слиза тук, за да види. Затова има прозорци.
— Не е ли опасно?
— Смятам, че не. Прозорците са дебели, както виждате, а охраната в залата за преброяване е много стриктна.
— Мон дьо! Толкова пари… ами ако някой се опита да ги открадне?
— Камионът е брониран и има полицейски ескорт, две коли с по четирима души във всяка, всички тежко въоръжени. — И това щяха да са само явните пазачи, помисли си Андре. Сигурно имаше и други, не толкова близо и не толкова явни, но също така добре въоръжени. — Първоначално се тревожехме, че баските терористи може да се опитат да откраднат парите — толкова много пари в брой могат да финансират акциите им години наред, — но такава заплаха не се появи, а освен това нали знаете какво става с всички тези пари?
— Защо не карат парите до банката на хеликоптер? — попита Андре.
Контрольорът от охраната се прозя.
— Много е скъпо.
— Е, и какво става с парите?
— Повечето от тях се връщат обратно при нас, разбира се.
— О! — Андре се замисли за миг. — Всъщност да. Разбирам.
Световният парк до голяма степен беше бизнес в брой, защото повечето хора все още предпочитаха да плащат за нещата по този начин въпреки нашествието на кредитните карти, които паркът използваше с не по-малко удоволствие, и въпреки възможността гостите да прехвърлят всичко на хотелските си сметки — указанията за което бяха отпечатани върху пластмасовата картичка с ключа от стаята на родния език на всеки клиент.
— Мисля, че използваме едни и същи банкноти от пет британски лири до петнадесет пъти, преди да се изхабят и да се наложи да ги върнат в Лондон за унищожаване и подмяна.
— Разбирам — кимна Андре. — Значи влагаме ги и след това теглим от нашата сметка, за да развалим по-едрите банкноти на гостите. Тогава колко пари в брой държим подръка?
— За разваляне ли? — Охранителят сви рамене. — Два–три милиона минимум… британски лири де. За да следим всичко това, използваме ей тези компютри.
— Удивително място — отбеляза Андре, и го мислеше сериозно.
Той кимна и си тръгна, за да пъхне картата си за края на дежурството и да се преоблече. Денят беше минал добре. Обиколките му бяха потвърдили първоначалните преценки за парка. Сега вече знаеше как да планира акцията и как да я осъществи. Предстоеше да доведе тук своите колеги и да им покаже плана, след което идваше изпълнението. След четиридесет минути той вече беше в квартирата си, отпиваше бургундско и отново премисляше всичко. Навремето, цяло десетилетие, бе изпълнявал ролята на офицер по планирането и операциите на Аксион Директ — беше организирал и изпълнил цели единадесет убийства. Тази акция обаче щеше далеч да надмине всичко останало, имаше шанс да се превърне в кулминация на кариерата му и той трябваше добре да я премисли от всички страни. На стената в апартамента му бе окачена карта на Световния парк и той я оглеждаше. Вход — изход. Възможни маршрути за достъп на полицията, средства за тяхното блокиране. Как да разположи своите хора. Къде да отведе заложниците? Къде да ги задържи? Как да изкара всички? Андре продължаваше да оглежда картата, отново и отново, търсейки слаби места, търсейки грешки. Испанската национална полиция, Гуардия Сивил, щеше да реагира, разбира се. Трябваше да се гледа на тях с уважение, въпреки смешните им шапки. Сражаваха се с баските в продължение на цяло поколение и се бяха научили. Несъмнено вече си имаха тактически разстановки за
