метра имаше и пункт за медицинска помощ. Андре поклати глава: заслужаваха си го да им прилошава, копелета такива, след като бяха избрали да се возят на омразния символ на фашизма.
Жан-Пол, Рене и Хуан се появиха почти едновременно до входа на „Машината на времето“, с по чаша безалкохолно в ръка. Те и петимата други си личаха по капелите, които си бяха купили от щанда на входа. Андре им кимна и отри носа си с пръст, според уговорката. Рене се приближи до него и попита на английски:
— Къде е мъжката тоалетна?
— Вижте знаците — посочи му Андре. — Приключвам в осемнадесет часа. Вечерята според уговорката?
— Да.
— Всички готови ли са?
— Напълно готови, приятелю.
— Тогава ще се видим на вечеря. — Андре кимна и се отдалечи да довърши обхода си, а другарите му тръгнаха да обикалят безцелно наоколо: някои сигурно щяха дори да се позабавляват по въртележките.
Утре паркът щеше да е още по-оживен — така бяха казали на оперативката тази сутрин. Още девет хиляди гости щяха да се регистрират в хотелите тази вечер или утре заранта за уикенда. Паркът беше предназначен за огромни тълпи и неговите колеги от охраната му бяха разказвали всевъзможни забавни истории, случили се тук. Преди четири месеца една жена родила близначета в медицинския пункт двадесет минути след като се возила на „Пикиращия бомбардировач“, за голяма изненада на съпруга й и за радост на Вайлер — децата на часа били наградени с доживотно право да посещават Световния парк, от което се получило хубава телевизионна новина — проява на гениалността на екипа за връзки с обществеността. „Сигурно е нарекла момчето Трол“ — изсумтя Андре, като забеляза един от тях. Троловете бяха с костюми с къси крака и с големи глави — носеха ги дребни жени, което можеше да се разбере по тънките крака, обути в широки сандали. В костюмите имаше дори туби с вода, та от чудовищните уста да текат лиги… а пък ето там един римски легионер комично се дуелираше с германски варварин. Всеки поред бягаше от другия под ръкоплясканията на хората, насядали да гледат спектакъла. Андре се обърна и закрачи по германската „Щрасе“. Размина се с маршируващ оркестър с типичното „уум-па-па“. И защо ли просто не свиреха прословутата си „Хорст Весел“? — зачуди се той. Щеше да подхожда много добре на проклетата зелена „Щука“. Защо не вземеха да облекат оркестъра в черни униформи на СС, може би да въведат задължителен „душ“ за някои от гостите — да не би и това да не беше част от историята на Европа? По дяволите това място! Символиката тук беше направена така, че да предизвика гнева на всеки, който има поне малко политически усет. Но не, масите нямаха памет, не повече, отколкото имаха някакво разбиране за политическата и икономическата история. Радваше се, че бяха избрали тъкмо това място, за да направят своето политическо изявление. Може би тъкмо това щеше да накара идиотите на този свят да се замислят поне малко за устройството му. „За сбърканото му устройство“ — поправи се сам Андре и съвсем неуместно за Световния парк лицето му се свъси въпреки слънчевия ден и усмихващите се тълпи.
Ето, това беше мястото. Децата го обожаваха. Дори и в този момент имаше цяла тълпа — теглеха, дърпаха родителите си за ръцете, облечени в шорти и гуменки, много от тях със сувенирни шапки и с балончета, вързани за тънките им ръчици. Имаше и едно момиче в инвалидна количка, със значка „Специален достъп“, която подсказваше на всеки разпоредител на возилата, че трябва да го настани, без да се налага да чака на опашката. Болно, холандче, ако се съдеше по облеклото на родителите й, прецени Андре, вероятно умиращо от рак, изпратено тук от някоя благотворителна организация, работеща по американски модел. Колко ярко блестяха болните му очи, забеляза Андре, в своя бърз път към гроба, и колко грижлив беше персоналът, като че ли това изобщо имаше значение за някого, тази буржоазна сантименталност, на която изцяло се основаваше паркът. Е, скоро щяха да видят те! Ако изобщо имаше подходящо място, където да направят своето политическо изявление така, че да привлекат вниманието на цяла Европа и на света към това, което наистина имаше значение, то това място беше именно тук.
Динг довърши първата си халба бира. Оставаше му само още една. Това беше неписано правило, нещо, което всъщност никой не налагаше насила, но по общо съгласие никой от екипите не пиеше повече от две, докато бяха в режим на готовност, в какъвто бяха почти винаги… а освен това две халби британска бира бяха наистина доста. Така или иначе, всички членове на Екип 2 вече си бяха по домовете и вечеряха със семействата си. В това отношение ДЪГА беше уредена малко необичайно. Всеки боец беше семеен, с жена и поне едно дете. Джон не знаеше дали са ги избирали и по този признак, но двукраките тигри, които работеха за него, бяха истински котенца у дома си, и това раздвоение му се струваше едновременно и учудващо, и забавно.
Санди им сервира основното ястие — великолепно печено телешко. Джон се изправи да вземе ножа за рязане, за да изпълни задължението си. Паци погледна огромното парче крехко телешко и си помисли за болестта „луда крава“, но реши, че майка й знае какво прави. Освен това обичаше печено телешко въпреки холестерола и прочие, а маменцето беше направо световен шампион в приготвянето на соса.
— Как вървят нещата в болницата? — попита Санди дъщеря си.
— Нормално. Не сме имали нито един тежък случай през последните две седмици. Даже се надявахме за някоя плацента превия, може би дори за плацента абрупта, да видим дали сме го научили, но…
— Хич и не искай това, Паци. Виждала съм такива в спешното… Пълна паника, а родилното трябва да си е на мястото и да действа страшно бързо, иначе нещата могат да отидат по дяволите! Мъртва майка и мъртво бебе, представяш ли си?
— Виждала ли си това, мамо?
— Не, но съм виждала случаи много близки до това. Помниш ли доктор О’Конър?
— Онзи високия и мършавия?
— Да. — Санди кимна. — Слава Богу, че беше дежурен при втория случай. Бях сигурна, че ще го изтървем.
— Е, когато човек знае какво прави…
— И да знаеш какво правиш, пак е напрегнато. Имам достатъчно опит. Най-обичам спокойните нощи, когато мога да си почета…
— Опитът си е опит — отбеляза Джон Кларк, докато сервираше месото.
— Прав си — съгласи се Доминго Чавес и погали жена си по ръката. — Как е малкият?
— Рита като пощурял — отвърна Паци и сложи ръката му на корема си.
Винаги се получаваше, забеляза тя. Начинът, по който очите му се променяха, когато го усетеше. Железният Динг направо се разтапяше, когато усетеше движението в утробата й.
— Мила… — каза той тихо.
— Да? — усмихна се тя.
— Моля те, никакви гадни изненади, когато дойде, нали? Искам всичко да си мине както трябва. Не искаш да припадам и така нататък, нали?
— Я! — разсмя се Паци. — Ти? Да припаднеш? Моят командос?
— Човек никога не знае, скъпа — отбеляза баща й. — Виждал съм железни типове, които направо се прекършват.
— Не и аз, мистър К ! — Динг вдигна вежда.
— Динг — каза Паци, — ти… искам да кажа… искам да кажа, наистина ли си…
Погледът му отговори на въпроса й, въпреки че думите му бяха:
— Хайде да не говорим за това.
— Ние не си ги отбелязваме на пушките, Пац — каза Джон на дъщеря си.
— Нунън намина днес — смени темата Чавес. — Казва, че бил намерил нова играчка, която трябвало да видим.
— Колко струва? — попита Джон.
— Не много, изобщо не била скъпа. „Делта“ били почнали да я проучват.
— И какво прави?
— Намира хора.
— Така ли? Секретно ли е?
