— Не, най-обикновен търговски продукт. Но намира хора.
— И как?
— Проследява сърдечен пулс на човек от петстотин метра.
— Какво? — попита Паци. — Но как го прави?
— Не съм сигурен, но Нунън твърди, че момчетата във Форт Браг направо се били надървили от кеф… искам да кажа, наистина били възхитени. Нарича се „Лайфгард“, или нещо подобно. Все едно, помолил е да ни я пратят за демонстрация.
— Ще видим — каза Джон, докато мажеше с масло филията. — Страхотен хляб, Санди.
— Нали я знаеш онази малка хлебарничка на Милстоун Роуд. Да ви кажа, тук хлябът наистина е разкошен!
— А всички се гъбаркат с британската кухня — съгласи се Джон. — Идиоти. С това съм отрасъл.
— Но всичкото това месо… почна Паци.
— Моят холестерол е под сто и седемдесет — напомни й Динг. — По-ниско от твоя. Мисля, че е от упражненията.
— Ти чакай да поостарееш — изръмжа Джон. Той самият гонеше двеста, въпреки упражненията.
— За това не бързам — изкиска се Динг. — Санди, ти си най-добрата готвачка в района.
— Благодаря, Динг.
— Дано само мозъците ни не се скапят от английската крава. — Испанска усмивка. — Какво пък, това е по-безопасно от верижния скок от „Найт Хоук“. Джордж и Сам все още избързват. Може би трябва да опитаме с други ръкавици.
— Същите са като тези, дето използват СВС. Проверих.
— Да, знам. Обсъдихме го с Еди. Той вика, че трябва да очакваме нещастен случай от тренировките, а Хомър казва, че в „Делта“ губели по един човек на година от нещастни случаи при тренировки. Имам предвид смъртни случаи.
— Какво? — разтревожено възкликна Паци.
— А Нунън каза, че във ФБР загубили едно момче при скок от „Хюи“. Ръката му просто се изплъзнала. Уфф! — Водачът на Екип 2 потръпна.
— Единствената мярка за безопасност е повече тренировка — отбеляза Джон.
— Е, моите момчета са просто на ръба. Единствената ми грижа е как да ги задържа там, без да стане издънка.
— Точно това е трудното, Доминго.
— Да де. — Чавес отопи чинията си.
— Какво искаш да кажеш с това „на ръба“? — попита Паци.
— Скъпа, искам да кажа, че Екип 2 е тип-топ. Винаги сме били добри, но не виждам как можем да станем подобри, отколкото сме сега. Същото е с бандата на Питър. Освен двете контузии не виждам място за повече подобрения… особено след като и Малой се включи в отбора. По дяволите, този човек наистина знае как се кара хеликоптер.
— Добри за какво? Да убивате хора? — попита Паци.
Трудно й беше да е лекар и в същото време да е омъжена за човек, чиято цел често бе да го отнема… а и Динг наистина беше убил някого, иначе нямаше да й каже да не мисли за това. Как можеше да го направи и въпреки това да се размеква като гъба, когато усетеше бебето в себе си? Трудно й беше да го проумее, колкото и да обичаше своя дребничък мъж с маслиненозлатистата кожа и ослепително бялата усмивка.
— Не, скъпа, да спасяваме хора — поправи я той. — Това ни е работата.
— Но откъде ще сме сигурни, че ще ги пуснат? — попита Естебан.
— А какъв избор ще имат? — отвърна Жан-Пол и доля вино от гарафата в чашите.
— Съгласен съм — каза Андре. — Какъв избор ще имат? Можем да ги изложим пред целия свят. А те са страхливци, буржоазни сантиментални страхливци! Никаква сила нямат, не са като нас.
— И други са допускали грешката да вярват в това — възрази Естебан, който не толкова държеше да играе ролята на адвокат на дявола, колкото да изкаже на глас притесненията, които сигурно в една или друга степен изпитваха всички. А Естебан винаги поемаше ролята на притеснителния.
— Такава ситуация никога досега не е имало. Гуардия Сивил са ефективни, но не са обучени за подобна ситуация. Тъпи полицаи — изсумтя Андре. — Не мисля, че ще могат да заловят някой от нас!
Забележката му спечели няколко разбиращи усмивки. Вярно беше. Те наистина бяха полицаи, свикнали да се справят с дребни крадци, а не с посветили се на политическа кауза бойци, тоест с хора, разполагащи с подходящото въоръжение, обучение и решимост.
— Да не сте се отказали? Естебан настръхна.
— Разбира се, че не, другарю! Просто преценявам обективно нещата — нали става въпрос за успеха на акцията. Един войник на революцията не бива да допуска да се подвежда от голия ентусиазъм.
— Ще измъкнем Илич — заяви Рене. — Освен ако Париж не иска да погребе сто деца. А те няма да го направят. Така че някои деца ще трябва да отлетят до Ливан и да се върнат. С това сме съгласни, нали? — Той огледа масата, видя девет кимащи глави и махна за още вино. Подборът беше добър, по-добър, отколкото можеше да очаква в някоя ислямска страна през следващите няколко години, докато се крие от полевите служители на ГДВР, евентуално с по-голям успех от този, който беше сполетял Карлос. Какво пък, никой нямаше да разкрие техни-, те самоличности. Карлос беше дал на терористичния свят един важен урок. Саморекламата не си струваше. Рене се почеса по брадата. Сърбеше го, но в този сърбеж се криеше собствената му безопасност за следващите няколко години. — Е, Андре, кой идва утре?
— Френският консорциум „Томпсън“ изпраща тук шестстотин свои служители с техните семейства — фирмена ваканция за един от клоновете им. По-добре не може и да бъде. — „Томпсън“ беше един от главните френски производители на оръжие. Работниците, а следователно и техните деца, щяха да бъдат важни за френските власти. Французи, и при това от важно политическо значение… да, по-добре от това наистина не можеше да бъде. — Ще обикалят на група. Разполагам с маршрута им. Пристигат при замъка по обед за храна и представление. Това е нашият момент, приятели. — Плюс още една малка добавка, беше установил Андре предния ден. Винаги имаше и други посетители наоколо, особено по време на представления.
Погледите на хората около масата станаха по-уверени. Съмненията бяха оставени настрана. Задачата беше пред тях. Решението да я поемат бе взето много отдавна. Келнерът донесе още две гарафи вино. Десетимата мъже отпиваха с наслада — знаеха, че това питие може да се окаже последното им за дълго време.
— Страхотно, нали? — каза Чавес. — Чист Холивуд. Държат оръжията, все едно че са родени с тях, и застрелват катеричка в лявото оченце от двайсет метра. По дяволите, бих искал и аз да можех така!
— Практика, Доминго — засмя се Джон. На телевизионния екран лошият отхвърча на три-четири метра, все едно че беше улучен с противотанкова базука, а не с най-обикновен 9-милиметров куршум. — И откъде ги купуваш тия филмчета?
— Не можем да си позволим да ги купуваме, велики експерт-счетоводителю! Вземам ги под наем.
Филмчето свърши след няколко минути. Героят си прибра мацето, лошите бяха избити до един и героят напусна агенцията си, отвратен от корупцията и глупостта, и закрачи към залеза, доволен, че е останал без работа. „Мдаа — помисли си Чавес, — наистина чист Холивуд.“ С тази удовлетворителна мисъл вечерята приключи. Динг и Паци се прибраха да спят, Джон и Санди направиха същото.
Всичко приличаше на голяма киноплощадка, каза си Андре, докато крачеше из парка един час преди да бъде отворен за гостите, които вече се трупаха пред главния вход. Съвсем по американски, въпреки големите усилия да го построят като увеселителен парк с европейски облик. Цялата идея в основата си беше американска, разбира се, и в основата й беше онзи глупак Уолт Дисни с неговата говореща мишка и детските приказки, изсмукващи купища пари от трудовите маси. Религията не беше вече опиум за народа. Не, днес това беше искейпизмът — да се измъкнеш от скучната ежедневна реалност, която всички обитават и мразят, но не могат да проумеят на какво се дължи. Кой водеше тук тези буржоазни тъпаци? Дечицата им, с пискливите си настоявания да видят тролове и разни други герои от японските анимационни филмчета, или
